Наистина ли любовта е само химия в мозъка

През 1993 г. Haddaway издава класиката „What Is Love“ – блестяща песен, по всяка музикална метрика, която също така накратко изтъква и един въпрос, с който човечеството се бори от незапомнени времена.

Любовта е музата на драматурзи, поети, художници и композитори през вековете; мнозина са се опитвали да я определят количествено, да я опишат и въобще да разберат тази загадъчна емоция.

Но дали любовта не е просто въпрос на биология?

Много изследвания разглеждат биологичните основи на майчината и семейната любов, но тук ще се съсредоточим върху романтичната. Често описваме влюбването като влакче от емоции; и като се има предвид това, може би не е изненадващо, че поетите вероятно са се справили по-добре с дефинирането й, отколкото учените.

Въпреки това, ако искаме да проучим дали тя е неврохимична конструкция, трябва да разгадаем това, което се случва в мозъка, когато се влюбим.

Едва от сравнително скоро учените вече имат инструментите, за да проучат този въпрос. До началото на 21-ви век повечето изследвания са фокусирани върху психологията на любовта и привличането.

Вече е известно, че областите на мозъка, които са специално включени в чувстването на любов, съдържат високи концентрации на невротрансмитера допамин. Както обяснява авторът Семир Зеки: „Освобождаването на допамин поставя човек в състояние „да се чувства добре“ и химикалът изглежда е тясно свързан не само с формирането на връзки, но и със секса, което впоследствие започва да се разглежда като възнаграждаващо чувство.“

Докато той се увеличава по време на първия прилив на похот, друг невротрансмитер изглежда спада: серотонинът. Това, според Зеки, е подобно на един ефект, наблюдаван в мозъците на хората с обсесивно-компулсивно разстройство и е отговорен за целенасоченото фокусиране върху обекта на нашите романтични желания, което можем да почувстваме в ранните етапи на връзката.

Някои области на мозъка също показват намалена активност в отговор на влюбване. Те включват амигдалата и областите на фронталния кортекс, които Зеки казва, че намаляват способността си за трезва преценка, която може да изпитваме към любимия си, позволявайки ни да го виждаме в по-положителна светлина.

Когато мислите за думите „химикали“ и „романтика“, едно от нещата, които може да ви дойдат на ум най-напред, са феромоните. Ако се вярва на популярната култура – и на рекламните лозунги – хората излъчваме ароматни сигнали, които ни карат да миришем неустоимо на потенциалните партньори. Проучванията в животинския свят наистина сочат значението на феромоните в репродуктивните цикли на някои същества – но може да се изненадате да научите, че доказателствата за тяхното съществуване при хората са оскъдни.

„Идеята за човешките феромони е интуитивно привлекателна, защото създава идеята за тайни сигнали, които ни правят неустоими за потенциалните партньори“, казва психологът Марк Джей Ти Сърджънт, пишещ за The Conversation през 2015 г. „Но тази връзка на феромоните със секса може да е грешен начин да се погледа на проблема – защото въпреки 45 години изследвания и различни твърдения през годините, все още няма много доказателства, че човешките феромони изобщо съществуват.

По отношение на мозъчните химикали обаче, най-големият хормон, който просто не можем да пренебрегнем, е окситоцинът. Главно защото всъщност е наречен „хормонът на любовта“.

Първите описания на окситоцина се появяват около неговата жизненоважна роля при бременност и раждане. Оттогава изследванията предполагат, че той е свързан със сексуалната функция, помага на бозайниците да се свържат помежду си и дори може да помогне за лекуване на разбито сърце. Голяма част от работата, която помага на учените да започнат да го разбират, идва от работата върху един много специален и много пухкав гризач.

Microtus ochrogaster

Полевки (Microtus ochrogaster) образуват моногамни двойки и споделят гнезда с партньорите си, което ги прави идеални за този вид изследвания. Едно проучване от 2017 г., в което участват и те, заявява, че е успяло да разбие невронния код на любовта, след като открива невронна мрежа, която задейства цяло наводнение от окситоцин (и нашия стар приятел допамин) в центровете за възнаграждение на мозъка по време на романтична връзка.

Прерийните полевки имат повече рецептори както за окситоцин, така и за свързания с него хормон вазопресин, отколкото техните братовчеди, планинските полевки, което би могло да обясни защо намират моногамното свързване за толкова възнаграждаващо на неврохимично ниво.

Все още има обаче много неща, които учените не знаят за това как окситоцинът и вазопресинът участват в романтичната любов при хората. Изследователите в момента работят, за да разберат тази неврохимична система: от това как може да е възникнала в нашите древни предци, до това как епигенетичната регулация на гена за окситоцин оформя емоционалните преживявания на всеки човек.

Авторите на изследването на прерийните полевки от 2017 г. дори успяват да манипулират невронната система, която откриват, и на практика карат животинките да се влюбят една в друга.

Това означава ли тогава, че любовта наистина е просто поредица от химически процеси, които могат да бъдат манипулирани? Сведена до това, любовта не губи ли част от своята магия?

Най-вероятно. От друга страна пък, можем да разглеждаме физическия аспект като част от тази магия. Кой би дръзнал да каже, че няма нещо магическо в това един динозавър да порасне по-голям от девет слона от африканската савана, или пък във величието на полярно сияние в небето, дори и да можем да обясним тези събития научно?

И така, да се върнем към нашия въпрос: наистина ли любовта е просто неврохимична конструкция на ума? Със сигурност е вярно, че зад кулисите се случва много биохимия, когато се влюбваме. „Но да кажем, че любовта е „просто“ мозъчна химия, е все едно да кажем, че „Ромео и Жулиета“ е „просто“ думи – това пренебрегва главният смисъл“, казва неврологът Парашкев Начев.

„Подобно на изкуството, любовта е повече от сбора на своите части.“