Американски завод за обогатяване на плутоний крие рисковете за служителите си вече 20 години

Какво можеше да бъде по-лошо от ковид пандемията? Нека добавим и малко радиоактивен прах за вкус, идващ от изпускателните тръби на резервоарите в Ханфорд. През годините този завод ще се занимава с обогатяването на плутоний за американската атомна програма. Веднага след приключване на договора, няколко компании са готови да грабнат поръчката за едно от най-скъпите почиствания в историята на света. Ако имаше сметка за Чернобил, то най-вероятно и тази нямаше да бъде по-различна. Години наред се носят най-различни слухове и предпочитания на работниците дали да носят специални маски за пречистване на кислород, тъй като винаги има опасност от вдишване на радиоактивен пушек.

През юли 2021 г. Вашингтон ще публикува наблюдение на около 1600 работника от Ханфорд – предишни и настоящи, за да потвърди, че около 57% от тях са били облъчени с опасно количество радиоактивен прах, докато са на работа. От пострадалите около 32% са били облъчвани дълготрайно от отровните изпарения.

Ейб Гарза е един от техническите ръководителите и днес се възприема за една от жертвите в статистиката. За една година е успял да активира гайгерови брояч над 100 пъти. Никой не може да потвърди какъв ще е неговият край. На този етап споделя, че има тежко главоболие, кървене от носа, понякога не може да усети аромата на абсолютно нищо, дори и на някои познати есенции като тази на лук. В своето досие посочва, че има случаи на припадане, а друг път кашля неконтролируемо. След няколко разходки до ЯМР ще бъде добавена и още една диагноза – мозъчни увреждания. Белодробният анализ посочва и проблеми в белите дробове, а с всяка следваща година ще бъде наистина невъзможно да диша или дори да се изкашля. Това е цената за работа в Ханфорд за около 3 десетилетия.

Първите сигнали за страховитото заболяване идват на 15 август 2014 г. Гарза е изпратен в спешното отделение, защото не може да си поеме въздух, неговият шеф е имал чувството, че умира на място. Ден преди това е имало опасно изпускане на газови и то точно в момента, когато Гарза е на работа. През целия път до дома, служителят е криволичил и дори е спрян от полицията, защото смятали, че кара в нетрезво състояние. Не откриват никакъв алкохол в кръвта. Мъжът се оплаква, че има болки в главата, носът му не спира да кърви и един гаден метален вкус в устата изобщо не го напуска.

Мисли си, че е болен, но това, което прилича на настинка, придобива съвсем нови размери. Последният работен ден на техникът е през пролетта на 2016 г. или около 2 години след този инцидент. В същият ден още около 51 работника ще споделят, че са болни и са вдишали от опасните изпарения. Отделът за защита на реките във Вашингтон е ангажиран с изчистването на резервоарите, както и намаляването на количеството отрови. Очевидно се справят толкова добре, че малко след този инцидент 9 души със същите оплаквания ще напуснат работа и ще се оплакват, че никой не се е погрижил за тях. Същият отдел е принуден да отговори и да излезе пред публиката с направени вътрешни тестове. Твърдението им ще е, че работниците няма как  да се разболеят от изпарения.

„Въздушните проби от вчера в две отделни зони на завода показват, че химичният състав на въздуха е изключително нисък, по-нисък от очакваното за химичен завод.“

Това са думите на Роб Роксбърг, но така или иначе няма никакви отговор на повтарящия се проблем сред всички останали учени. Подобни отговори не са изненада, там се провеждат тестове с най-различни оръжия и през годините Ханфорд не спира да вади зайчета от шапката, обяснявайки как всичко е под контрол, няма никакви проблеми и самият завод е толкова чист, че човек може да се храни до изпускателните тръби, при това от пода. Поставянето на респиратори не е било задължително, а всички предпазни мерки се свеждат до подпис в тетрадка. Гарза ще разкаже, че никъде не е имало дори предписания или упътвания за безопасен труд. Няма дори видео презентация на конкретни дейности, с които да знаят какво точно трябва да правят.

„Никога не съм чул някой да говори за безопасност. Когато ти кажат, че всичко е безопасно, никой не вярваше.“

През юни 2016 г. разследващи журналисти от новинарската емисия КИНГ-5 в Сиатъл ще разкрият, че директорите на Ханфорд лъжат за абсолютно всичко и дори не споделят с какви елементи се работи в завода. Дежурна практика е всички уреди да показват замърсяване много над безопасното ниво. Безопасните цифри се оказват за публиката и всички странични наблюдатели, които трябва да се подпишат и да приберат тлъст подкуп за широко затворените си очи.

Разследването на журналистите показва, че една дузина от измервателните уреди показват критични нива. При такива, разумният супервайзър трябва да изведе веднага своите служители и да почисти работното място, използвайки услугите на специалисти. Във въздуха може да се открият следи от меркурий, известен с причиняването на мозъчни травми. Само през 2009 г. точно той е със стойност от 4.7 пъти над нормата. Други елементи, допълващи букета от отрови във въздуха са: карциноген (31.4 пъти над нормата), амоний (180 пъти над нормата), нитросодийметаламин (13 хиляди пъти над нормата).

На 21 октомври 2015 г. в секция Ц при подземните резервоари ще открием емисии, които минават дори тези норми и самият завод трябва да бъде затворен, като се отказва достъп на хора, освен специалистите. Химическата заплаха е факт. Това е и моментът, в който Гарза може да избяга. По това време е назначен като член по безопасен труд, който трябва да изписва защитното облекло на служителите. Без никаква информация за случващото се, никой не знае към кое облекло да се насочи и какво точно да прави.

„Не съм ядосан, че шефовете лъжеха всички за условията и опасността там. Не съм изненадан, че лъжеха за нивото на сигурност. Това е просто една голяма лъжа. Научно невъзможно е да имаш нормален живот след всичкото това време. Намираме се в най-опасната и токсична зона на САЩ. Това е обида за всеки, при това на всеки един език.“

В самия завод има около 1800 химикала, които са известни на служителите, но само шепа от тях влизат в класацията на опасните. Едва през 2004 г. резервоарите под земята успяват да изкарат своята отрова на повърхността. Повечето химикали могат да влязат директно през кожата, чрез вдишване или пръскане. Никой обаче не прави проверки, нито правителството, нито компаниите, които са натоварени да следят риска. Някъде на юг в Южна Каролина ще открием, че същите химикали вече са успели да проникнат във водите на река Савана. Проверката показва, че около 7 резервоара е трябвало да бъдат подготвени за подмяна на филтъра за меркурий, но никой не го е докоснал. Около 9 други вече са надвишили нормата на вредни емисии.

Тестовата група проверява всичките 12 резервоара и открива, че покрай всички филтри има изтичане на вредни вещества. Ето защо и всички тестове се правят по веднъж в годината, особено след подмяната на самите филтри, а след това никой не обръща внимание. Единственият въпрос е колко точно хора са били изложени на рисковете. Някои от вредните химикали дори не се намират в списъка с вещества, които комисията и другите фирми трябва да следят – те не се смятат за фактор.

През август 1996 г. професор Карън Уотерхен успява да изпусне няколко капки диметилмеркурий върху ръкавицата си. Веднага следва протокола и сваля ръкавиците, измива се в най-близката мивка, но въпреки това е късно. Тя е отровена. През следващите месеци ще започне да губи от теглото си, започва да изпитва болки в корема, забавят се реакциите ѝ. Според лекарите се разпада, а малко след това изпада в безпомощно състояние.

Само след една година близките ѝ ще изключат поддържащите машини и нейното тяло ще бъде погребано. Нейната смърт е изненада за всички, но още тогава Вашингтон ще назначи агенции за следене и контрол на замърсяването. Карън е майстор в своята област и няма никакво обяснение как е било възможно да допусне някаква грешка. Ханфорд също работи с този химикал и веднага започва сериозен мониторинг.

Други служители като Лорънс Роус ходят около 10 години в завода. Неговата работа е около резервоара с химикали, както и до фабриката за обогатяване на плутоний. Излаган е всекидневно на химикали, като в десет отделни случая е бил облъчван и с плутоний. След около две десетилетия, той най-накрая осъзнава какво е причинил на тялото си. Развива агресивна форма на деменция, но след нея идват и други проблеми – последният му работен ден е през 2012 г. Лекарите посочват, че му остават максимум 12 години живот.

По последни спомени, Лорънс никога не е виждал някой да слага защитно облекло, просто не е било правилното доставено. През 2017 г. същият служител ще излезе пред сената във Вашингтон. Жена му е до него, за да може да превежда какво точно казва, защото говорът му вече не работи. През последните години семейството се бори, за да получи някаква помощ от държавата, от завода или от институциите, които просто отказват да си свършат работата. Не иска пари за охолство, а за медицинска помощ. Никой не им обръща внимание и никой не се заема с фактите.

Битката започва през 2018 г. и то под натиска на най-различни НПО организации, които се борят за равни права и сигурност сред служителите. Това не означава, че има справедливост за пострадалите, голяма част от тях са отдавна изгубени и вече не могат да говорят, състоянието им не го позволява.