Всяка година на 27 януари се отбелязва освобождаването на Освиенцим от Червената армия. Дълго време ужасните истории от концентрационните лагери обикалят света и втрещяват със зверствата на нацистите.
Цели 20 години след края на Втората световна война отношенията между Федерална република Германия и Израел все още са на точката на замръзване.
Затова и преминаването на Шмуел Розентал в Борусия Мьонхенгладбах през 1971 г. му лепва етикета предател в цялата страна. Футболистът е част от златното поколение на своята родина, достигнало до четвъртфиналите на Олимпиадата в Мексико Сити през 1968-а. Две години по-късно идва и първото и единствено участие на Мондиал – отново в Мексико.
„Още на Игрите през 1968-а отборът ни показа, че е готов да направи нещо голямо“, спомня си Розентал. В Мексико Сити Израел преодолява груповата фаза, а на четвъртфиналите отпада от България. Двубоят завършва 1:1 в редовното време. Хвърляне на монета праща българския отбор в следващата фаза, а Петър Жеков, Кирил Ивков и компания стигат до сребърните медали в надпреварата, отстъпвайки на Унгария в двубоя за титлата с 1:4.
На Мондиала през 1970 г. Израел се представя повече от достойно. Розентал и колегите му губят в дебюта срещу Уругвай с 0:2, но впоследствие печелят историческа първа точка – 1:1 срещу Швеция. В третия двубой Израел е на път да поднесе сензацията на турнира, изпускайки победата срещу бъдещия вицешампион Италия на Джани Ривера, Луиджи Рива и Сандро Мацола. Двубоят завършва 0:0. След края на шампионата Розентал преминава в Мьонхенгладбах.
Две години преди това германският клуб посещава Израел и изиграва контрола срещу националния отбор на страната.
Този мач променя историята в отношенията между Тел Авив и Бон. „Когато у нас се говореше за Германия през 50-те или 60-те години, винаги ставаше дума за войната, за престъпленията, за Холокоста”, разказва Розентал. “Но тогава вече смятах, че новото поколение, родено след 1945 г., трябва да направи няколко крачки към немците.“
По това време все още е забранено да се карат германски коли в Израел, не се приемат и помощи от Бундестага. Двете страни възобновяват дипломатическите си отношения през 1965-а и далновиден политик като тогавашния канцлер Вили Бранд знае, че сближаването между двете нации може да стане чрез футбола. Планът му сработва с контролата между Борусия и Израел. 30 000 души гледат на живо двубоя на стадиона в Тел Авив. Германският тим печели с 6:0, но Нетцер, Фогтс и останалите звезди на Гладбах печелят симпатиите на феновете. Носени са на ръце от местните след края на двубоя. Изключителен дипломатически успех!
Заслуга за него имат и двамата треньори – Хенес Вайсвайлер на Борусия и Еди Шафер на Израел. Вайсвайлер е човекът, който изгражда Шафер като треньор в прочутата футболна школа на града край река Рейн. След приятелската среща, мениджърът на „жребчетата“ Хелмут Грасхоф казва на Розентал, че го иска в състава на Мьонхенгладбах. До този момент нито един израелски футболист не е излизал да играе в чужбина.
„Тогава играех за Макаби Петах Тиква, но трябваше да продавам застраховки, за да живея. От футбол просто не се печелеше” спомня си Розентал. “Не смятах и че съм достатъчно добър, за да играя в чужбина. Но след резултатите на олимпиадата и световното вече повярвах, че мястото ми е там.“ Раната в душите на евреите още е жива, затова и офертата от Мьонхенгладбах първоначално се приема с раздразнение от бащата на Розентал.
„Аз съм жив благодарение на футбола. Моят баща е родом от Литва. През 1935-а с еврейския отбор на страната той отива да играе на турнир в Тел Авив и остава там. В следващите години цялото му семейство в Литва е избито от нацистите в концентрационни лагери. Ако беше останал, вероятно нямаше да е жив. Мен също нямаше да ме има”, осъзнава Розентал. “Затова и когато темата „Гладбах“ дойде на дневен ред, той беше малко разстроен. Защо точно в Германия? Но след като му обясних, той ми даде благословията си. Каза ми: „Щом имаш възможността да играеш в един от топ клубовете на Европа, върви. Но искам да се върнеш някой ден.“
Пристигайки в чужбина, Розентал няма право да играе една година. В нея той учи немски и тренира. 11 дни преди дебюта в Бундеслигата през 1972 г. се случват атентатите на Олимпийските игри в Мюнхен.
„Това беше много тъжен момент и промени много ситуацията за мен. След този случай посолството в Мюнхен беше закрепило човек, който да следи за безопасността ми. Веднъж трябваше да пътуваме за Либия. Мениджърът Грасхоф ме попита искам ли да пътувам. Казах му, че искам, но вероятно няма да се върна. И контролата бе отменена заради мен“, допълва Розентал. Той обаче изкарва само година в Германия. Печели Купата на страната, стига до финала за Купата на УЕФА, а тимът завършва пети в Бундеслигата.
„Трябваше да имам малко повече търпение”, прави си равносметка Шмуел. “Но имаше серия от обстоятелства, които ме накараха да взема решение да напусна. Имах тригодишен договор. Но студът беше нещо ново за мен. Играех за пръв път на сняг. И това свали нивото на моето представяне. Усещах здрава носталгия. Може би трябваше да постъпя като Алан Симонсен, за когото началото също беше трудно, но той устоя и достигна до върховете.“
През 1973 г. Розентал се връща в Макаби Петах Тиква. Според завета на баща си. Но престоят му в Германия е променил много неща в родината.
„Вече се плащаше както трябва. Две години преди това много хора ме определяха като предател. Не само, защото отивах да играя в Германия, а защото изобщо избирах чужбина. Но за две години в родината ни бяха схванали, че моят избор е променил историята на футбола ни изобщо“, завършва Розентал.
Така „предателят“ всъщност проправя пътя за своите сънародници към Европа и те достигат до най-силните първенства на Стария континент.