Великата Културна революция на Китай се случи с помощта на 4-тата съпруга на Мао – Жианг Кюинг не искаше да се раздели с Холивуд
Всеки един режим, без значение дали говорим за демократичен, тоталитарен или някакъв друг, се опитва да създаде свои герои, свои символи и своя култура. Комплексната структура за създаване изисква време и след няколко неуспешни опита, големите сили вече знаят как да прокарат социализма с обещание за комунизъм, демокрацията с обещание за огромна свобода и права.
Не всичко е толкова розово, но щом говорим за култура, нека обърнем внимание на китайското кино и колаборацията му с холивудското. След като няколко десетилетия нa западни филми в Китай, Мао е готов да затвори външното културно влияние и бързо да инвестира в собствено кино. По примера на СССР, китайците бързо премахват всичко с печат на „демокрация“. Новата идеология не се нрави на мнозина, но диктатурата не позволява критики. Ерата на Мао полага основите на китайския комунизъм, но дори и той ще срещне опозиция, поне от страна на киното.
Публиката няма право да гледа нещо различно от съветско или родно китайско кино, но партийните членове използват бонус. Някои от класическите филми се озовават в кината за партийни членове и според класификацията си влизат в листа на „вътрешни филми за референция“.
Ограничението в киното трае до края на живота на Мао. Китайското кино продължава да пуска отровни филми за светлото бъдеще на страната, за успеха на комунизма и още много други. Пропагандата работи на високи обороти, а кината остават сравнително празни, едно студио успява да натрупа милиони. „Шанхайско студио за дублаж“ процъфтява, след като всички филми за вътрешни референции минават именно през тях. Досещате се, че повечето служители не са били толкова негативни към филмите от запад, те са развлечение, следователно една дублирана лента може да излязат няколко копия.
Как обаче се рекламира западно кино във време, в което партията и пропагандата са прегърнати и работят за поставянето на една от най-суровите забрани? Отговорът е ясен, това е нелегално кино, в което повечето гости трябва да заплатят двойна и тройна цена. Всичко се случва под особено висока секретност в много късните часове на нощта, когато схватката е отпусната. Забравете за пуканките и напитките, всеки един съдържател на кино не е позволявал никаква консумация, за да няма подозрение на следващия ден. С други думи, ранното китайско кино се превръща в нещо като строг театър.
Китайските сценаристи и режисьори, както и партийните членове, могат да използват филмите отвъд границата като възможност да улавят есенцията на сцени, актьорската игра, да следят новите ефекти и с по-голям ефект да ги интегрират в собственото кино. За мнозина това може да е кражба на интелектуален труд, но за други е просто начин да се изгради ново и още по-добро кино. Мао не търпи такива критики, той е твърдо решен да направи Китай независим по всяка една линия.
Неговата най-голяма опозиция в това отношение няма да бъдат интелектуалците, а собствената му (четвърта по ред) съпруга – Жианг Кюинг. Тя е бивша второстепенна актриса със значителни успехи по време на републиканската ера. Любовта и към Холивуд е доста сериозна – тя самата не крие, че някога е мечтала да се види именно в такава продукция. Инициативата за предоставянето на такива филми е изцяло нейна отговорност. Никой не може да бъде сигурен колко точно е знаел Мао за тази инициатива, но нейната роля не е малка – макар и открито е да е говорила против западното влияние и култура.
Ако пред публиката Кюинг е била открит противник, китайският филмов архив често е прожектирал някои от големите класики. Въпросният е основан от нея през 1958 г. под директната администрация на департамента на пропагандата. За да няма критики и хвърлянето на агресивни погледи, първата дама на Китай (номер 4) ще твърди, че по това време капитализма в страната е започнал да се развива и филмите по това време са били далеч по-хубави, отколкото са сега. Очевидно не е искала да седи сама в салона и е поканила някои от най-големите имена в Китай.
Друг е въпросът, че Кюинг най-вероятно е осъзнала защо зрителите нямат интерес към пропагандните филми. В салона влизат артисти, различни собственици на студиа, за да уловят точно тази емоция. Никой не е страдал за негативното влияние и природа на запада. През 1965 г. салоните продължават да недоволстват и след 7 години в чакане, департамента на пропагандата най-накрая ще разреши гледането на западни филми.
С тяхна помощ и самите зрители ще започнат да изискват повече, мотивирайки родните таланти да се подобряват. Студиото за дублаж не е първото, което някога се е основавало след смяната на режима. Малко по-рано е било студио за преводи, собственост на Чен Яую – ветеран в преводите от английски на китайски. Неговият екип вече е успял да преведе повечето съветски филми от 1950-1952 г.
Филмите на Източна Европа също са добавени през 1952-1953 г. През следващата година вратите са отворени за филми от Азия, Африка и Латинска Америка, като бавно вратите ще се отворят и за някои одобрени от партията заглавия. Добрата новина е, че актрисата не спира с това, тя ще започне да мисли и за литературата, доставяйки някои от най-големите литературни имена в света.
Този път се наложило да говори с Мао и обяснила, че иска нейният народ да бъде интелигентен и критичен, а когато една книга е наистина хубава и ценна, името на автора не е от значение. През 1954 г. излизат и първите западни филми като „Рим“, „Отворен град“ и други. За тях Яую дори ще успее да направи дублаж, при това успешен такъв.
Преводите на филми и дублаж официално започват своя завод през 30-те години във Франция, Германия, Италия и Испания. Наемат се местни актьори, които да озвучават героите на екрана, процесът е почти идентичен с този на субтитрите, като пропуснем наличието на гласовете, но това е друга тема. Целта на цялото занятие е да се използва оригиналния диалог или да се замени с думи, които не променят основната идея на филма.
Позволява се дори употребата на някакви диалектни или по-популярни градски жаргони. Най-голямата трудност, освен улавянето на емоцията на героите, е и факта, че липсингът трябва да бъде още по-точен. В Китай, когато това изкуство е закъсняло известно време, но след като Европа е затворена, единственият им шанс е да се обърнат към СССР. За съжаление е доста трудно да се направи дублаж на руски филм от руски актьори, които да говорят на китайски. След като поръчката не може да бъде изпълнена, студиото в Шанхай започва да тества най-различни методи.
С помощта на машина за цикли (маркиране на една сцена, която да се повтаря многократно), те повтарят един и същи диалог многократно, докато не успеят да намерят правилните думи, отговарящи на липсинга. Другият вариант е сцената да се повтаря, а актьорът да използва една и съща реплика, докато речта се синхронизира с актьора.
Шанхайският екип няма особен ресурс, за да закупи правилната машина за цикли, следователно компенсира с много сериозна работа и по-трудоемкото презаписване отново и отново до достигането на някакво качество. За да не разочароват своите почитатели, Яую ще нареди на всеки един филмов режисьор да работи с актьорите и да тренират репликите по-дълго, докато не се достигне качеството на оригиналния скрипт.
Заради отдадеността си и вниманието в детайлите, преводачите основават ново студио за дублаж през 1957 г. Яую отговаря само и единствено пред китайската първа дама и се стреми да пресъздаде същата емоция във филмите, каквато и оригиналните актьори са дали. Мадам Мао може дори да изпраща избрани от нея заглавия, които да получат свежа китайска реч. Тайните прожекции продължават, но именно тази жена ще редуцира значително преследването на нелегални прожекции, докато накрая няма да постави въпроса лично пред Мао, за да се сложи край на лудостта. Департамента на пропагандата също ще трябва да цензурира или премахне някои сцени, които могат да вредят на младите – най-вече фокуса е върху голите сцени.
Между 1949 – 1966 г. Китайската Културна революция ще позволи на членовете на партията да гледат най-новите холивудски филми в Забранения град. Освен прожекции в кино салон, партийните членове често се събирали в имперската градина за открити прожекции. Билетите се пишат от Янг Шангкун – директор на централния комитет. С неговото разрешение всеки един партиен член от по-високите рангове може да гледа дублиран холивудски филм. Статистиката показва, че именно лидерите са се забавлявали именно с тези филми, но въпреки това ги смятали за пропаганда.
Кюинг не спира до тук, тя разполага и с работни филми, които са предоставени за специално гледане и вдъхновение. Те са отвъд контрола на директора на централния комитет. Избрани са специално от нея и изобщо не се диктуват от успехите в чужбина. Това е добре позната версия „Да гледаме филм“, говорим наистина за филма, с приятели, защото ни е харесал и искаме да споделим изживяването. Все пак има и позитив, президеншата ще поиска да има по-дълги сцени по примера на европейското и съветското кино.
В началото на 60-те години с падането на забраната ще открием, че всяка събота някои от основните салони в Пекин – не са чак толкова много в този период – се пръскат по шевовете. Всичките 200-300 места са заети седмици наред. Натискът е особено сериозен, а ако някой филм не бъде одобрен от пропагандата, собствениците на салоните ще се постараят да го пуснат поне 1-2 пъти, преди да го върнат на самия създател.
След като има само едно студио за дублиране и то на специално избрани филми, кината намират преводач, който да превежда директно пред екрана. Същият също взима процент от билетите. По някаква причина старите уестърни не са били забранявани. Китай закупува някои от награждаваните заглавия като „Дракула“, „Джебчията“ и още много други. Тези прожекции са запазени за събота, а през останалото време народът има право да гледа избрани филми от президеншата с особено нескопосан дублаж.
От икономическа гледна точка, билетът за кино скоро успява да измести китайската валута. Възможността да се гледа класен филм с качествен дублаж в събота означава, че този билет може да се размени за месо, стоки от магазина и други. Една от актрисите си спомня, че именно с разменени билети успява да живее охолно и да пълни хладилника с храна, без да се налага да използва пари.
Благодарение на мадам Мао, китайското кино също започва с по-смели стъпки да върви напред. Малко или много актьорите вече имат представа каква е конкуренцията и са принудени да се подобряват, ако не искат дублажите да са единственото, което ще оставят. Именно западното кино създава достатъчно адекватна представа за другата страна на желязната завеса. След режима на Мао има затопляне и отваряне на културните пазари, като самият процес ще отнеме още няколко десетилетия. И всичко започва с нуждата от по-добри филми.
