Законът е врата в полето, но вече и врата няма
Чували ли сте популярното българско поверие „Законът е врата в полето и само глупакът минава през нея.“. Не е ли странно, че това е едно от първите неща, които могат да се кажат на едно дете и след това светът става много по-различен. За да говорим за гражданско общество, то трябва да свикнем с един особен факт – законът трябва да се уважава. Това най-вероятно звучи като неизвестен дял на ядрената физика, който тепърва ще се тества за научния прогрес. Добавяме и една много малка подробност – тук говорим за уважение на закона и от двете страни. Не само тези, които трябва да го изпълняват, но и тези, които трябва да го прилагат.
Както можем да видим от миналата седмица, законът продължава да се смята за врата в полето. Впрочем и врата вече няма, това е само една стара рамка, която отдавна е забравена. Да, променяме съвсем леко сценария по една единствена причина, една катастрофа просто ни демонстрира, че липсва каквато и да е защита над обикновения човек, законът ще помогне за спасяването на виновния. За подобни прецеденти най-вероятно няма да чуете никъде другаде – това е една трагична демонстрация на безочие и наглост. Още по-трагичното е, че това не е за първи път и очевидно няма да е за последен.
Едва ли има човек, който няма да си спомни черния Великден, когато поредното лъскаво возило се заби със скоростта на снаряд в друг автомобил, при това на червено, докато той просто е чакал светофара. Нещо още по-трагично е, че настоящия прословут инцидент на Черни връх, който сякаш е време да се прекръсти на „Черна смърт“, практически показва, че вече никой не е защитен. Достатъчно е една вечер да се прибирате у дома и металното туловище на следващата лимузина да ви прегази, при това преди да разберете какво се случва.
Такъв е животът, бихте казали, както стана и няколко години по-рано. Мнозина биха казали, че са благодарни, че не са те самите, но съдейки по броя катастрофи и факта, че дори днес продължиха да се появяват личности с фалшиви книжки, сини лампи, палки и други полицейски атрибути, просто няма смисъл да се радваме, всичко е въпрос на време да се повтори.
И да, най-вероятно сте чували легендите за джигите, запознати сте с факта, че те са навсякъде и не се славят с висок интелект или отговорност. Причината да са липсвали в миналото е, че просто автомобилите не бяха толкова мощни, а и се класифицираха като екзотика. Да възприемаме една катастрофа, като поредната изцепка на един ограничен мозък, повярвал, че е Пабло Ескобар, е много по-сериозен проблем. В това отношение не случихме и на романтична мафия, каквато Марио Пузо рисуваше.
Един разумен човек никога няма да си представи, че ще му се наложи да поставя светлини за специален режим на движение, няма да има и нужда да шофира с над 250 км/ч, при това на мокър път в населено място. Скоростта не е пресилена, особено след като през годините сме ставали свидетели на далеч по-зловещи катастрофи, но разцепена кола на две все още беше представяна само в холивудските продукции. Разумният човек няма да направи това, но глупавият ще се опита дори да надгради тази идея. Защо?
Точно тук идва основният проблем. Ако говорим за мафия или някаква организирана престъпност, социалната статистика ще ни покаже, че през последните няколко века просто нямаме никакъв късмет. Защо? На първо място бяхме под сянката на Османската империя, която не искаше и да чуе за елементи като ренесанс, култура и права на живот. След това имахме свободата си за малко, преди да преминат всички войни и дори тогава нашата мила родина успява да се нареди сред десетте най-развити икономики.
След Втората Световна война сме сателит на СССР, като в този красив период се избива интелигенция, прогонват се учени, позволява се на пъдари, свинари и дори престъпници да заемат ръководни постове, да бъдат тикани напред, превръщайки едно качествено европейско общество в поредната сган, питаеща омраза към всичко, което е успяло да се развие или да постигне повече от него. През 90-те години стана ясно, че когато един ниско образован народ – да, чували сме легендите за 16-тите по образование в света, но също така искаме да попитаме и къде точно отидоха тези хора и как изведнъж се оказа, че тежката индустрия и изобщо, всяка една индустрия, беше окрадена, съсипана и унищожена.
Интелигенцията умря или избяга на запад, използвайки всякакви начини, за да стигне до Гърция и след това да подири щастието си другаде. 90-те години бяха развити като нежната революция на организирана престъпност, на скрити далавери, на една чума, от която всички се страхуваха. Тя беше по-опасна и от коронавируса, особено след като родителите отказваха да пуснат децата си да играят пред блока, защото има слухове, че мутрите – така наречените лица – са започнали да отвличат и малолетни за органи, проституция и други „позитивни“ забавления.
Министерството на Вътрешните работи, от своя страна, изпълняваше ролята на чистач, докато лешоядите се избиваха, те имаха задачата само да констатират смъртта, оставяйки на медиите следващото заглавие за вечерните новини. Това беше горчивият период на пирамиди и фараони, на борци и чалга, на прелял бент от ниски емоции и на един тотален крах. От гледна точка на настоящето е вече много по-трудно да се даде анализ на случващото се. Има и обективна причина. Едно общество като социум може да съществува само тогава, когато всеки един приема всички поставени закони и норми, съобразява се с тях и ги изпълнява.
От своя страна, законодателният орган, който у нас най-често се представя с три букви в градските тоалетни и тези на БДЖ, трябва да се стреми да оказва помощ, да подпомага, да отсъжда правилно и да гарантира, че всичко днес ще се случи утре. Най-важното от всичко е, че трябва да предоставя сигурност и равни човешки права за всички, предоставяйки правото на труд, правото на образование, правото на медицинска помощ. След като един човек заплаща своите данъци, те са таксата за съществуването на нашата страна и благодарение на тях е напълно нормално да получаваме точно тези услуги.
Крахът на тази институция се случи миналия вторник, когато стана ясно, че една самозабравила се личност, окрилена от идеята, че е помилвана от съдбата, продавайки отрови, е решила да демонстрира своите възможности. Резултатът е ясен. Трагичното тук е, че изпълнявал тази роля, докато возил представител на реда до себе си, а след катастрофата полицаят официално помага не само, за да избяга от престъплението, но и да стигне до дома си, като колегите носят стълба. С други думи, вашите данъци са заплатили заплатата на хора, които участват за скриването на един убиец.
Именно това е доказателството, че ситуацията не просто е излязла извън контрол, а никога контрол не е имало, той просто не е съществувал. За подобен случай няма да се чуе в нито една друга европейска страна, но дали това е единственото, което можем да видим? Преди време стана ясно, че представители на КАТ не просто злоупотребяват със своите права, а дори създават абонамент, като дават информация на своите клиенти за всички налични постове, които могат да причинят главоболия. Прощавайте, но е странно как ако полицай в Лондон отиде на работа с Ferrari, той е арестуван на следващия ден, докато тук органите на реда използват възможно най-актуалните модели на спортни возила, чиято заплата със сигурност не отговаря на посочените им възможности.
Изгубената етика и уважение към униформата ни показва, че няма орган на реда, има човек с власт, която се продава на най-щедрите и заможните. Нека не забравяме и за друг такъв представител, който получава инвалидна пенсия, защото има проблеми със зрението, но същевременно притежава два автомобила и не се притеснява да управлява и двата. Казусът с представителката на реда, за която се смята, че е съучастник, прикритие и дори информатор, е дори още по-вълнуващ.
На първо място виждаме, че преди полицай, който пише с доста правописни грешки и се опитва да покаже как полицията работи, тя изгрява като инфлуенсър в различни социални мрежи. Разказва как трябва да се събират борци, как трябва да бъде най-голямото зло, което завладява света и още много други. След като разказва за цирковата трупа, която държи стълби и помага на престъпник да се укрие, то последва и логичното – даването на мнение, сякаш някой се интересува от него.
То беше придружено с достатъчно обиди, закани, гаранция за чиста съвест и не на последно място, обещание за истината. С други думи, дори когато всичко започва да излиза на бял свят, обикновеният човек иска справедливост, той продължава да е обиждан, че е посмял да се разхожда по улицата, че диша въздух и за зла беда се е озовал на грешното място.
С толкова нарушения и провинения е трудно да си представим, че някой би имал правото дори да бъде на свобода, особено със стабилно досие, но директорът на КАТ София не може да отговори защо работата не е свършена. Прословутият отговор „Не знам“, може да се използва в ежедневието, но когато говорим за престъпление, това е последното, което се очаква да се чуе.
Очевидно никой не е знаел, че някой ги имитира, закупил си е протекция и срещу едно измиване на автомобил, може да демонстрира как е над всички. Да, сигурно ви е писнало да четете едно и също, изморили сте се да слушате колко черно е навън. Никой не е ангел и никой не е безгрешен. Проблемът е, че дяволите станаха твърде много и не се притесняват да се разкриват.
Една институция като МВР е създадена, за да предпазва всички от социалните изкривявания – изнасилвачи, джигити, педофили, престъпни групи и други. Това, което забелязваме и на което ставаме свидетели е точно обратното. Те се занимават с протекцията на престъпници, но същевременно не пропускат своя момент да се появят на протест, за да поискат по-високи заплати. Възнаграждението не се ли определяше на база на извършената работа и желанието за по-високо качество и сигурност? Очевидно – не. На фона на всичко това разбираме, че свидетелството за управление на МПС е формалност, от която никой няма нужда. Осъзнавате, че глобите може да се пишат една след друга и да продължите да нарушавате законите, сякаш те самите не съществуват.
Ставаме свидетели на „Всички са равни, но някои са по-равни.“. И защо? Каквото и да се случи, просто няма наказани. Един е пил чайове за успокояване и се е разбил в кола, другият бил отвлечен. Единствените, които не чухме да говорят, са онези, които останаха на тротоара. Спокойно, те също ще бъдат забравени, та дори не бяха известни.
Милен Цветков беше име, докато жертвите на Черни връх ще станат статистика, при това само след няколко месеца. Скоро всички ще забравим за случващото се, ще затворим тази страница, новините ще се разредят и когато всеки изгуби светлината на прожекторите, старата традиция по охраняване на организираната престъпност ще продължи. Като не забравяме, че мощността на дадено возило отговаря обратно пропорционално на броя мозъчни гънки.
Последното, което ни остава е да свикнем с „Не знам.“ Тя очевидно работи, без значение на какъв пост сте.
