В историята ще открием, че често една империя се издига в геометрична прогресия, успява да прегази всеки един противник и точно толкова бързо изчезва. Монголската империя е точно такъв пример, а мнозина твърдят, че ако тази империя беше живяла още малко, то шансовете да се промени изцяло историята на Европа.
За периода от 1236 до 1240 г. Монголската империя успява да се разрасне с изключителна скорост и помита всяко едно номадско племе в Евразия, преминавайки през руските територии, много скоро осиновяват и нов прякор „Златната орда“. Кампанията през 1241 г. поставя Бату Кхан в едно от най-големите им предизвикателства – кралството на Унгария.
Разположено пред големите почти безкрайни полета, единствената огромна защита са Карпатите, които през годините са успели да защитават кралството от запад, север и юг. Крал Бела IV е осъзнавал, че скоро монголските вълни ще тръгнат напред и ще се опитат да го покорят, но надеждата остава в планинските вериги.
Именно те са се оказали перфектна локация за печенегите, които са бягали от монголците и сега могат да играят ролята на отбранителна линия. Унгарците правят само една грешка – не опознават движенията на нападателите и не знаят на какви дълги вълни се движат, когато нападат. Монголската империя никога не се движи самостоятелно, те винаги се изсипват накуп в точката на интерес и прегазват противника с числено превъзходство.
Монголската вълна като най-добра бойна стратегия
Един от хората, които описват най-точно кампанията на противника през 1241 г. е Роджър от Торе Магиоре. Той се намира в град Варад и вижда от първо лице как монголците прегазват всяка съпротива по пътя си. В неговите записки се споделя, че след като армията удари, бързо се изтегля на разстояние от 4-5 дена, но не докосва абсолютно нищо и оставя противника по новите си граници. Не докосват нищо, за да може при завръщането си да открият достатъчно храна и провизии за конете. По този начин никаква информация не може да стигне до унгарците нито за числено превъзходство, нито за състояние на армията.
Тайната зад този успех е, че монголската логистика върви ръка за ръка с армията. Ако някога армиите на Салахадин се местят от водоем на водоем, монголците се движат от поле с трева на поле с трева. Планът е гениален, защото конете могат да се хранят богато, а след няколко дни кобилите са добре нахранени, за да дават мляко за войниците. Веднъж след като са нахранени и подготвени за война, те могат да издържат почти цяла седмица и малко повече. Тяхната невиждана скорост откъсва противника от всякакви опити за комуникация, следователно когато ударят, цели полкове могат да изчезнат като дим и никой да не разбере какво ще се случи.
Монголците са навсякъде
Основната монголска армия минава през Руската порта – най-вероятно прохода Веречке в Карпатите и директно напада главните защитни линии на унгарците. Междувременно втора монголска армия премахва всички потенциални съюзници на Унгария по пътя си. Нападат Полша и прегазват съпротивата там, за да срещнат приятелски сили чак в Легница – югозападната част на страната. На 9 април 1241 г. успяват да прегазят поляците и тевтонските рицари.
Монголската армия се обръща на юг и влиза в Унгария, като преминава планините през два от основните прохода, а след това поема на север, за да премине през полетата и да се срещне с останалите монголци. Впечатляващото в този случай е, че двете подразделения се намират само на няколко дена едни от други и комуникацията им е повече от съвършена. Що се отнася до унгарския владетел, той е изтласкан на остров в Адриатическо море. По това време господарят Роджър, както се нарича от унгарците, споделя, че монголците са навсякъде.
Модерният поглед над Монголската империя като сила
Една армия и военна активност се разглежда на три части:
тактическа – какво е поведението на войниците по време на битка
оперативна – как силите се движат през дадена територия, за какво време и как подсигуряват преимуществото от нея
стратегическа – как лидерите разпределят ресурсите, за да посочат целта или целите, които трябва да ударят и да доведат противника до капитулация
Откакто има военно изкуство ще открием, че всяка една армия следва едни и същи стъпки, от мобилизацията до вражеските територии и упражнява своя натиск чрез унищожаването на посеви и села или чрез пълна обсада на територии и градски центрове. Концентрацията на богатства, популация или политическа власт в градовете – понякога реална, а друг път символична – ги прави цел, но градовете винаги са трудни за превземането, особено след като популацията там е готова да се защитава.
При обсада се очаква от нападателите да отрежат всички канали на снабдяването, като същевременно оставят противника да изчерпа сам своите ресурси. Дори и да не се влиза в пряко сражение, времето винаги излиза победител. Ролята на противниковата армия е да се опита да спре пълната обсада, преди да е станало твърде късно.
В началото на всяка една стратегия трябва да се избере и каква ще е точката на интерес: вражеска територия, вражески градове или концентрация на сили срещу защитната армия. В момента на контакт, ролята на генералите е да изберат точно как да постъпят.
Между стратегията и тактиката винаги има само един важен елемент -логистика и скорост на движение. Пътуването като една неразделна част е наистина по-безопасно, а и повечето армии предпочитат да не се делят на части. По тази причина и операцията изисква да се минава от точка до точка. Защитниците обикновено са принудени да се делят, след като нямат никаква информация къде точно ще бъдат ударени. Домакините не са толкова глупави, след като са опознали своята територия и лесно могат да се досетят коя е най-важната им точка за обход.
Достатъчно е да се върнем в историята назад и да открием, че римските легионери също спазват този принцип. Поради факта, че легионерите са дисциплинирани и винаги се бият в съюз, често са изпращани на части срещу галите през 50 г. пр. Хр. Редица китайски армии също подхождат по тази нападателна линия. Дори и по време на големи войни, те използват армията си като едно цяло, но в много случаи се пускат по-малки сили, които да преминават през градовете.
Европейските стратегии на войната
След като една армия не трябва да се дели и често не може да се раздели, в Европа присъстват достатъчно сили, които спокойно могат да се конкурират с китайците – Наполеон е точно такъв пример, трябва да се промени и самата стратегия.
Именно френският владетел успява да намери правилното решение за движение на независими сили от голямата армия, като успява да наложи правилни координати, точни решения в ключови моменти и да предскаже потенциалните логистически ограничения, взимайки предимството за себе си.
Неговата мисия е да унищожи защитната армия и да принуди последните сили да се предадат, за да не бъдат избити. Дипломацията работи много по-добре, когато едната страна вече няма защитна армия. Наполеон среща само един проблем в своята кампания – липсва му логистиката. Няма как да се изпрати армия от няколко хиляди души, които трябва да се сражават и същевременно да бъдат добре изхранвани на фронта.
Проблемът продължава напред и в модерното време. За мнозина Първата Световна война се смята за абсолютен провал, но пък там се раждат танковете, които могат да съкращават времето за движение, да осигуряват достатъчно прикритие и да позволят на британци, руснаци и германци ще експлоатират системата до абсолютния максимум и то в последните месеци на войната.
Ако искате съвършен пример за липсата на стратегия и логистика, тогава насочете погледите си към Виетнам, където американската армия няма абсолютно никаква система и често губи контакт с една част от своята армия, често в най-критичните точки. Колонизаторите на Америка имат същия проблем, те често се фокусират върху сражението, но нямат стратегия и логистика, нещо което индианците използват по време на всяко едно сражение. При тях единствената причина за загубата е и липсата на модерно оръжие.
Някои от евразийските номадски племена ще създадат своите териториални империи и дори ще се радват на някаква бюрокрация. Веднъж след като стават имперска сила, те ще поставят основите на своята тактика и ще я обвържат със стратегията, логистиката и основните цели за нападение. Историците доказват, че при тях няма серия от събития, които да се изпълняват, а само груба сила, използваща стрелци и кавалерия, която да прегази и последния стратег. Единствената стратегия на монголците е да използват огромно числено превъзходство и да се движат от поле на поле.
Има много теории защо точно те се насочват към разширяването на територията, като единственият отговор е тревата за животните. Огромното количество от овце, кози, якове и коне трябва да се изхранва, а след като ресурсите в една територия приключат, те се насочват към следващата. Тревата расте бавно и винаги на определени температури. Животните трябва да се местят на периоди и в нормални условия не е много разумно огромни количества да се срещат именно с тях. По това време един човек може да притежава огромно стадо и в рамките на седмици храната да изчезне.
Нуждата на стадото
След като едно стадо може да предостави месо, млечни продукти и кожи. Посочените продукти могат да се използват за търговия и да подсилват редиците със средства. По това време монголците живеят на малки семейни лагери между 8 и 50 човека, като всичко останало е стадо. Поради високата концентрация на животни и ограничената територия, единственият сигурен източник остава именно войната. Под натиска на военните действия, силните лидери могат да призоват клановете, за да ги използват за нападение на следващата територия.
Някои се насочват към по-далечните площи и продължават смело напред именно в тази посока. При победата на един лидер, трябва да се изплати и награда на войниците. Успехът изисква по-късно това движение да продължи. Точно по тази причина и много от клановете и фракциите скоро ще се превърнат в имперски владетели. След като Чингис Кхан се появява на сцената, събитията ескалират бързо и водят до една безкрайна кампания за колонизиране. Именно той посочва пътя на войната до своята смърт през 1227 г.
Животът на номада
Той винаги се движи около месото, млякото и тревата. Огромните племена не могат и няма как да се задържат дълго време на едно място със стадата си. Добитъкът е необходим за изхранване, докато огромното количество коне е необходимо за бързо движение и поддържане на армия – това са двата фактора и без тях няма смисъл да се говори за движеща се цивилизация. За разлика от традиционната армия, номадът няма никаква представа за дневна дажба, той трябва да се нахрани добре и да консумира месо. Без него можем да забравим за каквито и да било военни действия.
Според някои модерни изчисления, един монголец приема около 2000 калории на ден. От млечните продукти можели да правят сирене и кисело мляко, тези познания са били налични, но въпреки това ден без месо е тъжен ден за монголецът. Една кобила може да произведе достатъчно мляко на ден за трима души, но дори тя трябва да бъде нахранена. Диетата на монголците изисква повече мляко по време на есента и повече месо през зимата, докато отново не дойде пролетта. Според някои записки, калориите на ден са около 3300 за един войник, при това ако говорим за добър сезон.
Йоан от Плано Карпини споделя, че монголците най-често консумирали и напитката кумис – ферментирало прясно мляко от кобила. Друг пътешественик на име Уилям от Рубрук ще сподели същото, че по време на късната пролет, лятото и евентуално есента, само кумис ще бъде тяхната основна храна. По това време той смята, че една овца спокойно може да изхрани около 100 човека, ако се яде като чисто месо.
Историкът Дейвид Морган ще заяви, че обикновено за една пълна военна кампания са необходими около 30 овце на войник. Изчисленията на месото показват, че обикновено са били необходими по три овце за 10 души по време на кампанията в Афганистан, Иран, Туркменистан и Узбекистан – от 1219 до 1221 г. По-важното е, че всички следели месото, но никой не обръщал внимание на млякото.
Популацията от коне и овце
Според записките и историята, един монголец трябва да води между 2 и 18 коня със себе си на бойното поле. Историците смятат, че средната бройка е между 5 и 6, като изборът винаги е кобили. Броят на овцете не е потвърден, но следите показват, че войниците са носили и храна, от своята собствена и не са очаквали някой да ги храни – те са имали предостатъчно в това отношение.
Овцата е била верен спътник на монголския воин, без значение колко дълго трябва да се върви и с каква скорост. Армията на монголците се разделя на конница, която да извършва бързи и дръзки нападения, следвана от основната армия, която се подкрепя от основната армия, както и от овчари с повече храна и необходимите ресурси. Това е била стратегията и по време на кампанията в Унгария.
По груби сметки се смята, че след като един войник има 5 коня и една овца, то най-вероятно разполага с повече от 120 дена храна от месото. Обикновено войниците колят една овца и поделят месото, а след това следващата. Кобилите осигуряват мляко за още 280 дена. Войникът трябва да сменя своите коне, за да позволява на измореният да почива и да носи само себе си. Следователно Монголската империя идва директно с ресурса за нападение и може да издържи около 2/3 от годината в нападение.
Специалните нужди на армията
Дори и да говорим за достатъчно пасища и храна за всички, не трябва да забравяме, че монголските коне са специална порода и не се адаптират толкова лесно. За зла беда, овцете също избират този капризен начин на живот и не винаги ще одобрят осигурените пасища.
Поради промяната на кампанията им, дори днешните монголци не могат да потвърдят колко точно храна е необходима на животните им. Постоянната промяна на климата и надморската височина, повечето животни променят своя цикъл и не винаги са съгласни да се хранят по команда.
Това също е особен проблем, след като изведнъж логистиката се променя драстично. Тактиката работи, но все пак не трябва да забравяме, че ако армията не е достатъчно голяма, повечето племена се връщат обратно в степите и чакат противника си там.
Персийската кампания се проваля точно по този смисъл. Скитите защитават своите домове и показват как бързо могат да се счупят на различни по-малки фракции и по-късно отново да се обединяват, оставяйки противника да търси решение коя точно част да преследва.
Персийците по това време нападат в обичайния си режим – като една цяла армия. В една такава битка, персийците преследват скитите навътре в степта, но когато се губят и отдалечават достатъчно от основната сила, осъзнават, че са си навлекли гнева и на неутралните племена. Освен това, преследваните сменят локацията, избират нова посока и отново могат да нападнат бързо, унищожавайки всякакъв морал на противника.
Колко дълго успява да се наложи тази техника за успех?
До днес откриваме, че някои историци забелязват прилики в модерните армии на същата система. Руските военни са започнали да използват тази система още по време на Първата Световна война, а след това СССР се фокусира изцяло върху нея след Първата Световна война. Когато Руската империя започва да се разширява през XIX век, номадските степни хора ги посрещат със същата добра стратегия.
По това време руската армия няма никакви други шансове, освен да се адаптира и да се подготви за същата война. Стратегията на племената да оцелява в един по-суров климат, да се движи бързо и да напада по-бавните руски единици, скоро ще се превърне в основна система на руската имперска система и бързо ще се осинови в програмите за обучаване.
Руските изследвания върху номадите ще се публикуват първо през 1846 г. и след това още един път за генералния щаб през 1875 г. Точно тази система използва и маршал Михаил Тукхачески. Дълбокият удар и постоянната мобилност са запазена марка на руската военна система и до днес. По това време руският маршал и неговите подчинени ще работят върху теорията на дълбоката битка.
Идеята им да оперират на дълги дестинация около източния фронт ще позволи тестване на системата. Монголският метод ще работи отлично за тях, особено след като могат да пробият вражеските колони, да объркат защитниците, да неутрализират опита им за отговор и след това да преминат към обкръжаване, докато логистиката продължава да поддържа цялото нападение и остава активна дори по време на самото нападение.
Идеята продължава и през 30-те години на миналия век, когато Версайският договор не позволява на Германия да използва танкове. Немската армия, която се тренира в СССР в този период ще изучи именно тази технология, като в техните книги ще се записва като „bewegungskrieg“ – военните действия на маневрата.
По-късно същата система ще носи името светкавична война или blitzkrieg. Най-забавното е, че през 80-те години точно тази стратегия ще стигне и до американските военни книги, като ще докаже, че монголците са били прави, просто са залагали повече на животинския фактор.