Да разделиш съзнанието си на личности и дори да не разбереш, че живееш под наем в собственото си тяло
През XIX век учените наблюдават един интересен психологически феномен – „двойно съзнание“. Това е първият път, в който започва да се говори за раздвоение на личността. Преди обаче учените да имат някакви наблюдения и заключения, те свързват това заболяване със сумнабулство. За мнозина това е още един повод за изследване на спиратуализма. Търсенето на отговор продължава и напред във времето, но отговорът на задачата е открит в края на XVIII век от Франц Мезмер и Арманд-Мари Жак де Частенет. Тяхната хипноза работи като ключ за откриването на нови затворени личности в подсъзнанието.
Именно през XIX век става ясно, че човешкото съзнание може да се разделя на части и пациентът може дори да не подозира за съществуването им. Мнозина смятат, че епилепсията може да бъде една от причините за подобно състояние. Към края на XIX век вече е ясно, че една от основните причини за разделянето на съзнанието е именно тежката емоционална травма, която в дългосрочен план може да доведе до създаването на няколко личности в едно съзнание. Някои от най-тежките пациенти спокойно твърдят, че в тях живеят повече от 20 души. Такава е историята на Луис Вивет, който твърди, че на 17-годишна възраст е срещнал отровна змия.
Стресът, който изживява ще го направи известен за медицината, но той самият никога няма да се възстанови и ще признае, че понякога не помни всичко, което се е случило. В началото на XX век се твърди, че случаите зачестяват значително, но самият нов термин „Шизофрения“, не може да улови изцяло есенцията на деление. Адолф Мейер осъзнава, че повечето войници от Първата Световна война изживяват сериозен шок и в последствие развиват раздвоение на личността, което показва, че при изживяването на огромен стрес, съзнанието се разделя на части и се изключва, за да не причини повече проблеми.
По това време се раждат и истории като Франкенщайн, Д-р Джекил и М-р Хайд, които трябва по някакъв начин да запознаят света с това заболяване. Имат успех до някаква степен, но само толкова. Едва през 1957 г. с пускането на романа „Трите лица на Ева“, повечето хора започват да се диагностицират и да проверяват състоянието си. Едва тогава самата болест е разпозната като нещо различно, ново и непознато. Това изисква и промяната на отношението и третирането. Шизофренията не може да приеме всяко едно разклонение и по принцип не е разумно да влиза в тези норми, особено след като лечението на шизофрения е много по-тежко спрямо горното.
В САЩ това заболяване става популярно с появата на Били Милиган. Той става известен с прякора си „Изнасилвачът от кампуса“, защото за кратък период успява да нападне редица жени, да ги изнасили и след това да избяга с парите им. Проблемът обаче е, че Били така или иначе никога няма да си спомни всичко това. В много отношения дори ще спори, че някога е извършил това, макар и повечето свидетели да са категорични, че са го забелязали на местопрестъплението. Милиган обаче твърди, че никога не би посмял да извърши подобно престъпление. В развитието на делото става ясно, че наистина Милър не е извършил подобно престъпление, поне не го осъзнава.
Причината е, че при преглед с психолог, Били ще смени няколко пъти личността си, започва да говори с няколко различни акцента, не отговаря на името си, представя се за някой съвсем различен и винаги има достатъчно имена, с които да замести оригиналното си аз. Никой не знае кога точно са започнали да се проявяват новите личности в съзнанието на задържания. Той самият твърди, че всичко е започнало през 60-те години на миналия век, когато е бил дете.
Вторият баща Чалмър Милиган се оказва педофил и ще обича да задоволява своите сексуални фантазии с момчето. Не е ясно колко дълго е продължил кошмара, но приятели и близки ще признаят, че Били е започнал да се държи по-странно и да се дистанцира. Неговият кошмар приключва с развод в семейството. Самият Били така и не признава, че е станал жертва, но според негови близки, точно тогава са се появили първите три личности: една без име и Кристин и Шон. Много по-късно неговите приятели ще осъзнаят, че странното поведение на Били е обвързано само и единствено с активирането на друга личност. Ето защо понякога използва британски акцент, макар и никога да не е стъпвал на острова.
Мнозина смятали, че Били просто се шегува, но в много отношения неговото самосъзнание се е защитавало от най-различни трусове и стреса, който някога резонира. Били в последствие ще бъде настанен в болница и ще се лекува. В последствие учените ще потвърдят, че в неговото съзнание има повече от 24 личности, включително югославски експерт по муниции, 3-годишно малко момиче и още много други. Всички имат различен характер и отношение към света. Редица психолози остават на мнението, че Били най-вероятно е нямало да разбере своята промяна и ще продължи да живее така, докато не извършва престъпление.
Друг интересен случай с разделяне на съзнанието е Мелани Гудуин. Макар и да изглежда като напълно нормален човек, мнозина знаят, че сякаш паметта и до 16-тата годишнина е заличена. Една семейна трагедия активира съзнанието ѝ и отново се търпи една кардинална промяна. Според пострадалата, в нея живеят хора на различна възраст от 3 години до 16-годишна възраст. Възрастта не е случайна, трябва да осъзнаем, че самото подсъзнание винаги оставя следи към първоначалната травма.
Истината е, че този пациент също е обект на малтретиране, но дълго време продължава да смята, че няма доказателства по тази тема. Като всички останали пациенти, тя променя тона си, поведението, интересите и дори скоростта на говорене. Неин лекар е Реми Акуароне, който признава, че през 30-годишната си кариера е успял да срещне стотици с раздвоение на личността. Най-честата причина за събуждането на подобно е именно малтретирането в детството. Единствената теория за толкова дълъг период е, че при изживяване на огромен стрес, човек може да раздели своето самосъзнание на части.
След това е много трудно да се съберат отново. Частите помагат на тялото да функционира нормално. Има част, която трябва да работи, друга, която да помага с личната хигиена, трета, която да търси щастие и още много други. Всеки пострадал има различно виждане за своите раздвоения. За Мелани, нейните проблеми се случват, когато не успява да намери решение на ситуацията. Травмата е това, което я замразява във времето, след като не е лекувана през годините, нейното съзнание продължава да се дели и да замръзва, предпазвайки от повторения или преживяване на проблема отново.
Понеже повечето личности са на по-малки деца, Мелани признава, че изпитва затруднение в създаването на връзки с възрастен човек. След като родителите или възрастните, които е трябвало да се грижат за нея, официално не са били там или по-скоро са били причината за повече болка, всички личности в съзнанието сега се дистанцират и често са готови да се съпротивляват на възрастния. По-лошото е, че това е психологическо заболяване, в което няма много еволюция. Всяка личност остава на възрастта, на която е проектирана. Проблемът е, че в миналото точно това разделение води до анорексия, два неуспешни опита за самоубийство и редица опити за самонаряване.
Въпреки тези проблеми среща съпруг, който да я обича и който да осъзнава, че миналото не само е оставило сериозен щрих върху душата ѝ. Примерно, когато я попитат за партньора ѝ, Мелани ще заяви, че знае, че се е омъжила, но не всичко може да се спомни, след като е превключвала няколко пъти съзнанието си и има само спомени като снимки. Днес жената признава, че макар и съзнанието ѝ да работи в един по-различен модел, всички се обединяват, за да запазят хармоничния живот. Науката също се развива и през 2016 г. учени от кралския колеж в Лондон ще заключат, че дори и някой да подозира това заболяване като част от фантазия или измама, истината, е че не само съществува, но може да се дадат няколко хипотези за възникването.
Най-добрият начин за решаване и лечение е чрез терапия, но тя отнема време и изисква огромно търпение. При подобно времево разделяне, психологът трябва да чупи бавно оковите на времето, за да събере всички части заедно, а това, както повечето се шегуват, практически е като обезвреждане на бомба. Поне знаем, че има някакви шансове за всички щети да се поправят, но това не винаги е задължително да се случи. Лекарства не могат да помогнат, поне не винаги в това уравнение. По-впечатляващо е, че човек може дори да не подозира на какво е способно неговото съзнание в някои от критичните моменти.
