Японският Рензан трябваше да бъде тежката летяща крепост, но никога не влезе в сражение

| от |

В началото на Втората Световна война, Японската империя може да се смята за един от участниците с технологичен скок напред. Дълго време техният Mitsubishi Zero е най-бързият изтребител, а да не говорим, че в много отношения се конкурира директно с немския Massershmitt. С напредването на войната става ясно, че силата остава в САЩ като държава с възможно най-голяма индустрия, спрямо Европа. Оказва се, че всеки един конфликт се печели с икономика.

Японците изостават в редица отношения към края на войната, особено след като отново влизат в сражение с ограничение ресурси. Когато американците започват да настъпват, броят на изтребителите е значително по-скромен, но липсата на далекобойни бомбардировачи не може да бъде игнорирана. Имперските ВВС разполагат само с 2-моторен самолет, който може да покрива средни разстояния.

Очакваното пристигане на американската армия идва и с още нещо – вярата, че плаването до бреговете на Япония ще отнеме време и подводниците на империята ще успеят да ограничат значително противника по време на нападение. Именно Mitsubishi G3М и G4M ще спечелят доверието на японските ВВС. Самолетите потапят крайцера „Принца на Уелс“ и круийзера „Репулс“ на 10 декември 1941 г. Именно тогава инженерите все пак ще поставят плановете за по-голям и още по-стабилен самолет с дълъг полет. По това време никой в Япония няма опита и никога не е тествал подобна машина, но опитът показва, че ако Япония не може да го направи, най-вероятно и никой друг няма да се справи с тази задача.

Първият представен прототип се появява на пистата още през 1938 г. и е променен трансконтинентален пътнически самолет. Япония използва Douglas DC-4E за комерсиални полети, защото американските самолетоносачи го виждат като твърде тежък, с много слаб двигател и много скъпа поддръжка, както и крайна цена. Компанията трябва да изчисти някои от основните си проблеми, но преди да започне да трупа загуби, Япония е готова да закупи прототипите и да си плати производствената цена. Веднъж след като са докарани първите прототипи, един наистина влиза официално в търговската флота. Още преди да направи няколко месеца в употреба, японците решават, че вече няма смисъл да поддържат тази версия и го прибират обратно в армията. Веднага махат старите двигатели и го изпращат в компанията Накаджима за разглеждане и подобрения.

След около две години G5N Shinzan ще бъде представен. Името му означава „Дълбоката планина“. Размерите са впечатляващи, но по-важното е, че самолетът може да се похвали с впечатляваща товароносимост. След като разузнаването разбира, че комерсиалните транспортни самолети се преоборудват за тежки бомбардировачи, освен кодовото име „Лиз“, започват да мислят и как да саботират целия процес. Така или иначе японците още не са обърнали внимание на високото тегло и факта, че няма достатъчно мощност. Двигателите са 4 на брой и са специално разработени от Накаджима Мамори. Всеки един от тях работи с 14 цилиндъра и може да генерира около 1870 конски сили – за пример днешният в пъти по-модерен двигател на Bugatti Chiron разполага с 2 цилиндъра повече и мощност близка до тази на самолетния двигател. Японците нямат отговор на проблемите. Скоростта е ниска и произвеждат едва 6 прототипа.

Около 1943 г. вече има специално изискване на японската армия да се разработи тежък бомбардировач, който да покрива по-сериозни разстояние и да отговаря на американската технология. По това време са пленени близо три Боинга Б-17 – Летяща крепост и то в началото на войната във Филипините. Технологията е отново разгледана, а и този самолет, в чиято разработка участва дори българин, може да развие скорост от над 700 км./ч и да измине повече от 7000 километра разстояние. Предоставените модели се изследват и на 23 октомври 1944 г. след близо 18 месеца в разработка, японските инженери предоставят G8N Renzan (Планинско разстояние). Освен прилични размери, самолетът се оказва и значително по-лек спрямо американския си събрат. Може да излети без никакви проблеми от всяка писта и макар да не е тествано или потвърдено, японците са на мнение, че може да излети и от самолетоносач.

Смело твърдение, но този път Накаджима Хомаре има решение на всички проблеми. Неговите четири двигателя разполагат с 18 цилиндъра всеки, на помощ е поставена и турбина, която носи финалната мощност от 2000 конски сили или около 25% повече, спрямо първият бомбардировач. Скоростта е ключова, защото така дори изтребителите могат да срещнат проблеми в преследването – колкото по-висока е скоростта, толкова повече грешки се правят. Рензан също се доближава до мечтаните 7000 километра разстояние.

За да е сигурно, че един екипаж може да излети и да се върне, японците обръщат много внимание на защитата. Съгласете се, че в края на Втората Световна война и японците имат липса на кадри. Следователно са поставени 6 20-милиметрови оръдия – почти във всяка една точка на самолета, 2 13-милиметров картечници в носа, и  13-милиметрови картечници на двете страни. Най-вероятно вдъхновението е дошло от американския B-17, но дори и така, бойният арсенал е наистина впечатляващ.

През 1943 г. няма нищо, което да промени или спре японците да започнат своята разработка, но през 1944 г. ходът на войната е в друга посока. Япония трябва да премине в защита и армията вече няма никакво желание да завършва този проект. Нуждата от стратегически бомбардировачи просто е немислима. Материалите и лекият алуминий също започват да изчезват, а това вече е особена беда. Всеки един ресурс се насочва и инвестира в по-леките изтребители. За да се охладят всякакви шансове, американските Боинг Б-29 ще прелетят и ще унищожат японската индустрия и някои от заводите, които се опитват да произведат необходимите части.

Мечтата за съвършено и дори свирепо японско оръжие ще приключи с факта, че Рензан никога не е завършен и след войната никой не си спомня за него. Той умира на чертожните дъски, както и като прототип след редица американски нападения.

За щастие само един от прототипите е запазен и евакуиран чак в САЩ. Инженерите там ще открият редица проблеми и дизайнерски грешки, но най-вероятно японците са щели да ги изчистят. Това е последният по-мащабен проект на японската авиация по време на Втората Световна война, който в правилното време може да наклони везните, но никога не вижда бойни действия.

 
 
Коментарите са изключени за Японският Рензан трябваше да бъде тежката летяща крепост, но никога не влезе в сражение

Повече информация Виж всички