Ветераните от Гетисбърг трябваше да простят и забравят, но вместо това се напиха, сбиха и едва тогава седнаха на маса
Сбирката на ветераните е събитие, което се надяваме, че в близко бъдеще просто ще изчезне. Не искаме да има ветерани, не искаме да има и войни, в които да се участва. Войната е най-жестокото падение на човешката цивилизация. И след като говорим за сбирки, нека върнем малко лентата и се насочим отвъд Атлантика, където Гетисбърг в Пенсилвания се превръща за любима точка и среща с ветераните.
През 1913 г. повече от 50 000 възрастни ветерани ще се съберат на 4-дневна среща, в която ще припомнят славното минало. Самият президент Удроу Уилсън ще даде своя реч и ще поздрави ветераните за техните заслуги и роля в изковаването на една нова и по-успешна Америка. Пресата също е на мястото, за да отрази дословно всичко случващо се. От друга страна не трябва да забравяме, че някои от гостите още не са съгласни с Линкълн и неговите идеи, дори и толкова години по-късно.
Срещата ще донесе носталгия, ще помогне на повечето да си припомнят старите години и разбира се, да се запознаят с бойните другари. По това време няма много начини за отразяване на истории, всичко може да се запише на ръка от приказки, а що се отнася до снимките, те са дело на най-големите и скъпи издания, просто цените на тази техника още не са изобщо ниски. Потвърждаването на информацията също не е възможно, но всеки един ветеран е участвал поне в една безстрашна и спартанска битка.
Самото събитие привлича ветерани от цели 46 щата, като изключваме Неведа и Уайоминг. Онези, които идват от далечния запад ще прекарат поне четири дена във влак до Гетисбърг, тогава има само една железопътна линия. Някои вече застаряват, но за първи път ще могат да стигнат до сбирката. Последното такова се е случило преди цели 25 години – в далечната 1888 г.
Срещата е отворена за печелившата страна, но и за губещата, а надеждата е, че хората най-накрая ще стигнат до идеята, че дори и след такъв конфликт, може да се продължи напред. 77-годишният Р.М. Холбърт от Форт Уърт в Тексас ще заяви, че ще отиде на срещата и ще им каже на янките как ги е бил някога през 60-те години. Друг ветеран на близо 85 години получава забрана от сина си да ходи на събитието и една вечер ветерана бяга през прозореца и заминава. Какво толкова може да се обърка?
Всички вестници в по-малките градове отразяват подготовката за посрещането на ветераните. Някои репортери ги следват от самото начало на пътя до заветната точка. Толкова славни истории се разказват, че става забавно как може да има губеща страна. Американската армия предлага именно Гетисбърг да бъде домакин на локацията. За всички има палатки, като изключим хората от хотелите, които може да са наели стая с помощта на приятел. Изпратени са палатки от армията за всички, които ще се изсипят. Поставя се телефонна линия, станция за почивка, болници и общият брой хора са близо 40-50 хиляди души. Това, което не подозират е, че ще се изсипят повече от 55 000 души, а като бонус в града ще пристигнат още 10 000 посетителя.
Голямото домакинство приключва до тук. В градът е забранена продажбата на алкохол, следователно възрастните ветерани трябва да си донесат със себе си. В духа на добрата среща ще открием, че враждуващите страни ще споделят бутилката през нощта, а в някои случаи се оказва, че ветераните си носят повече алкохол, отколкото дрехи. Рецептата за една малка и забавна катастрофа започва да работи. След тежки запои, болниците нямат време да прегледат ветерани и да предоставят съвети за третирани на бойните рани, а се превръщат в изтрезвители.
Въпреки преференциалните цени на влаковете за ветерани, при пристигането на група от 80 души, само 5 са си закупили билети. Други са се возили нелегално, с което идва и очакваната криза в превозите.
Ветераните тръгват на 26 юни в 9 без 10 часа вечерта. През всеки град се включват и други стари бойни кадри. По пътя винаги има доволно количество уиски, както и храна. На 30 юни малката гара на Гетисбърг се превръща в нещо, което достойно може да се конкурира с алкохолен курорт. Веднага става ясно, че палатките не са достатъчни и мнозина ще спят под открито небе в тревата. Мнозина се усмихват, все пак преди повече от 50 години са правили точно това. Този път няма да се хранят с военни запаси и никой няма да стреля по тях на следващия ден.
Лагерът се разделя на части, за да няма спречквания между някогашните враждуващи фракции. Това изобщо не проработва, защото всички ще обикалят свободно и често ще подгряват в палатките с алкохол. За да се настанят всички гости, армията започва да доставя още палатки и в един момент наема дори цирковата палатка. Без значение от предприетите мерки, просто няма място за всички.
Доставките от Сейнт Луис не могат да дойдат на време. Лагерът се разширява и всяка поляна се превръща в ново място за сън. Какво се случва с храната? Тя също не достига, а и повечето коменданти споделят, че дори не е качествена. Последният път, когато ветераните са гладували е именно по време на войната, а след това стандартът им на живот се повишава значително. Изведнъж всичко започва да прилича като на фронта.
Полковник Чарлз МакКонъл разбира, че няма палатки за всички и пристига с огромна военна палатка, която да се превърне в щаб квартира, като в нея ще покани и всички някогашни бойни другари. Кани и бригадата на Северна Каролина да се присъедини, макар и някога да са се сражавали едни срещу други от 1 юли 1863 г. Сега имали правото да се присъединят като братя по оръжие. Това е единствената палатка, която не е докарана от американската армия.
Храната е малко, алкохол не се продава и ако се напиете, най-вероятно ще спите на тревата. Какво още е необходимо за армагедон? Бруталната юлска жега често достига около 40 градуса по Целзий, най-често около 10 часа сутринта, като на втория ден живакът удря температура от 43 градуса по целзий на закрито. Забравете за климатиците – те още не са изобретени. Прогнозата за времето по-казва, че температурите могат да бъдат още по-жестоки, но поне тогава сбирката ще е приключила. Още един спомен от далечната 1863 г. ще бъде разкрит. Сега болниците вече трябва да оборудват и крило за хора с топлинен удар.
На 2 юли отговорният генерал Хънтър Легет ще заяви, че повече от 6000 души са си тръгнали и още 1000 се подготвят да напуснат още тази вечер. За да изтрие малко срама от провала ще сподели, че бойците са искали да видят бойни другари и сега вече могат да си тръгнат спокойно. На 2 юли вечерта се изсипва най-свирепата лятна буря и бързо охлажда страстите. Освен задуха и парата от почвата, всички гости са мокри до кости.
По-старите ветерани не се разхождат много из лагера, а продължават да стоят на сянка и да се хидратират, понякога с вода, а друг път с уиски. Най-често след залез слънце започва забавлението и срещите. Някои от ветераните започват да бият своите барабани, строяват се отново и маршируват за доброто старо време.
В началото войната дори не е тема за разговор, повечето искат да седнат с приятели, да си поговорят, да си припомнят някои от добрите и по-забавни моменти. След това се събират нови теми и започва новата мисия. Мнозина си спомнят за атаката на щик, а още по-странното е, че всички са оцелели. Спомени от преди 50 години може да изветряват с времето, но все пак ги има. На втория ден двама ветерана – от враждуващи фракции се разхождат и водят групата, за да покажат къде един от тях е бил ранен.
Въпросният боец ще каже, че е оцелял, защото негов противник му е дал манерката си с вода. Веднага от тълпата ще проплаче някой, който ще си спомни точно това. Единственият проблем е, че героят Джони Реб не е бил част от тази бригада и никога не се е сражавал в Дяволската пропаст. Въпреки това истории се записват и геройствата продължават, особено след като войната продължава да бъде все по-интересна и все по-интересна.
Най-старият ветеран на сбирката е Макая Уейса. Той твърди, че е на 110 г. и по-късно някои вестници пишат, че е на 112 години. Старецът заявява, че е участвал в гражданската война от страна на съюзническата армия, а след тоова е бил и боец в Мексиканската война. Твърди, че се е записал във втората война на 55 години, което означава, че е най-стар от всички рангове. Никой в Гетисбърг не иска акт за раждане и неговите истории започват да се записват от всички.
Най-младия ветеран по това време е 61-годишния Джон Клем, който е бил барабанчик, но и неговите истории продължават да не съвпадат с историческите факти. Почетните гости са губернатори на 6 щата – Пенсилвания, Уисконсин, Вирджиния, Кентъки, Северна Дакота и Айова. Всичко наистина е прекрасно и губернатори, генерали и почитатели на историята ще заявят, че най-накрая ще има едно събитие, което може да бъде наистина красиво. Да има прошка и забрава за проляната кръв, да се постигне пълно обединение.
Разбира се, това не се случва. На първо място ще открием, че много от ветераните идват, за да заплюят своя враг в очите. Няма записки за пияни свади между сърдити старчета в лагера, поради простата причина, че репортерите предпочитали да пият в баровете и вечер пропускали забавлението.
Местните обаче често разказват как двубоите и темите относно политика ще започнат с псувни и накрая ще се превърнат в символични спречквания, като бутилки, бастуни и патерици ще се кръстосат в името на старата бойна свада. При почетната вечеря, разделена на групи за офицери, в смесен състав влизат старите джентълмени. Вместо обаче да се насладят и да вдигнат тост, както и да си простят, един от тях ще заговори за Ейбрахам Линкълн, а това няма да се отрази ползотворно на южняците.
Преди да успее да завърши своята реч, друг ветеран го халосва с патерица и отключва битката. В края на сражението става ясно, че седем души са намушкани с вилица – ветераните са креативни, а официалната действаща армия и отрядите за дисциплина ще се разминат като по чудо без никакви наранявания.
Много от южняците заявяват, че ще си върнат старата форма и отново боят започва. От старият романтизъм няма следа. Добрата новина е, че организаторите поне са спокойни, че през деня ще има ниски страсти и никой няма да се вкопчи в люта битка. Освен това скоро става ясно, че старите ветерани ще трябва да си тръгват, за облекчение на жителите на Гетисбърг, както и на армията.
Някои си тръгват и по-рано, след като се оказва, че армията е започнала да събира контрабандния алкохол. След пламенните слова и факта, че поне ще имат уиски за пътя обратно, повечето ветерани си тръгват. Остава доброто чувство и факта, че е имало пълния спектър от забавления, подходящи за един възрастен човек. А това най-вероятно е достатъчно за всички!
