Науката още не знае как Антонио Страдивари е произвеждал своите цигулки
Създаването на изкуство е един особен ритуал. Човек трябва да излезе от ограниченията на нормите, да се опита да наруши основните правила, да излезе от рамката и да начертае свой път. Да, на хартия и на теория, това изглежда повече от лесно, но практиката разказва една друга история. До днес някои произведения не могат да се повторят и трудно могат да преодолеят ограниченията, които са поставени.
През 1936 г. Уолтър Бенджамин ще говори за „Работата на изкуството в епохата на механичната репродукция“. За изкуството Бенджамин ще говори предимно за наличието на аура, натоварена с тежката задача да събере в себе си времето и пространството, да обясни всичко през емоцията – положителна или отрицателна. Най-важното е, че този критик изисква нещо много важно от всеки почитател – да застане пред истинския Микеланджело, а не пред снимка на неговото изкуство. Да се пише и да се рисува, при това в епохата на радиото, фотографията и вестниците, определено може да се смята за предизвикателство.
Оригиналното отстъпва пред копираното и не позволява да се пренесе онова усещане, което именно авторът се е опитал да предостави на своите колеги. С осакатяването на изкуството, можем ли изобщо да говорим за изкуство? Въпросният критик, както и още много други, най-вероятно ще се съгласят с тезата, че изкуството носи аура. Не случайно дори и днес, в толкова дигитален свят ще се опитаме да пресъздадем по-чистите аудио записи на групи като Queen, Nirvana и Deep Purple, наблюдаваме засилен интерес към изсвирването на класиките, за да може да се запазят във времето.
Науката отдавна е потвърдила, че човечеството към момента слуша възможно най-лошата музика, която може да се създава. На фона на конкурси като Евровизия е напълно нормално да забелязваме това, особено след като електрониката измести музикалните инструменти. Лириките станаха цинични, а всяка следваща песен продължава да звучи като предишната, повтаряйки определени тонове, доказали се във времето. Един много интересен факт е, че когато изгубим качествената музика, започваме да губим и възможността да създаваме правилните музикални инструменти.
Ханк Грийн споделя, че няколко века се търси рецептата за създаването на съвършения музикален инструмент. Инженери и учени разглеждат с огромен интерес методите и се опитват да повторят стъпките при създаването на цигулките Страдивариус, чийто звук остава неповторим и до днес. Вниманието е толкова голямо, че дори се прави изследване на материала за създаването на цигулките. Ето какво е заключението – въпреки толкова напредналата технология, въпреки толкова голямото внимание към детайлите, науката днес не може да сподели как точно такава цигулка може да звучи натурално от всяка една друга, която се продава. Защо е необходим този анализ и експеримент?
Всеки един производител на музикални инструменти се бори за поставянето на аура в своите модели. Ако Страдивариус са хегемонът при цигулките, то тогава е редно да се използва тяхната методика. За съжаление Антонио Страдивари продължава да мълчи, макар и да е започнал да работи в през XVII век и оставя своя занаят на синовете си – Франческо и Омобоно. Антонио умира през 1737 г. и за този скромен период успява да остави около 1000 музикални инструмента – повечето от тях са цигулки. За жалост днес човечеството е успяло да запази едва 650 от тях и около 500 са цигулки.
При такова ограничение е логично, че всеки един притежател трябва да разполага с милиони, за да се сдобие с такова произведение на изкуството, а вече има и модели в категорията „безценни“. Експертите наричат звука от тези цигулки – сребърен. Разглеждането на материалите, формата и конструкцията трябва да предоставят отговора, но има и още една променлива – времето и мястото, където са произвеждани въпросните цигулки.
Дървото е много различно от това, което днес се използва. Още по-лошата новина е, че Страдивари никога не записва целия процес и никога не посочва какво наистина се случва. Майсторът няма много влияние върху самият материал, но самото време за избирането и търсенето на правилното дърво, може да се смята за достатъчно добро начало. Дървесината, която използва, идва от период, който повечето метеоролози наричат „Малката ледена епоха на Европа“. Този климат не позволява на дърветата да се извисяват, но тяхната конструкция е особено различна спрямо настоящият климат.
Има една прилика между Страдивари и Гуарнери – двамата използвали определени химикали, с които да предпазят дървото от износване. Основната идея била защитата, но обработката на дървото има принос към подобряването и на звука. Първоначалните планове също продължават да се изпълняват, все пак повечето цигулки са на близо 400 години. Тъжната истина е, че може би никога няма да успеем да повторим звука на Страдивари и останалите майстори в Италия от XVIII век.
Синовете затварят целия процес, не наемат чираци и никога не допускат никой да види работилницата им в Кремона, Италия. Тайната им не е открита и най-вероятно ще останем без нея, оставайки единствено със задачата да запазим завинаги музикалните инструменти, които са успели да оцелеят.
