Великите авантюристи: Степан Бандера – необявеният герой на Украйна

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В навечерието на Руско-украинската война (2022 – ), украинското общество беше силно поляризирано по отношение на една от най-важните личности в историята на страната – Степан Бандера. Възхваляван от националистите като герой на Украйна и пример за подражание – твърд, решителен и безпрекословен, Бандера заслужено бе обект и на много критики, отправени най-вече от левите и демократичните среди, свързани с мрачното антисемитско минало на т. нар. „бандеровци“.

След като беше обявен за „Герой на Украйна“ през 2010 г., званието на Бандера бе отменено от украинския съд и продължава и до ден днешен да е обект на горещи дебати. Борбата на Украйна за пълна еманципация от Русия, както и неминуемата радикализация на населението, причинена от настоящата война, поставят на дневен ред въпроса за това кой всъщност е Степан Бандера и до каква степен примерът му би имал полза за Украйна в опита й да завърши своята евроинтеграция и да се спаси от чуждата агресия.

Степан Андреевич Бандера е роден на 1-ви януари, 1909 г. в галичкото село Стари Ухринив. Тогава провинция Галиция се намира в състава на Австро-Унгария, а местното население е част от пъстрата етническа карта на Дунавската монархия. Бащата на Степан – Андрей Бандера е униатски свещеник. Униатите в Украйна са част от смесеното наследство на тази оспорвана земя. Появяват се като следствие на полската политика за асимилиране на православното население, водена през XVI и XVII век. 

С присъединяването на по-голямата част от Украйна към Русия след 1700 г., униатите губят позиции, но в рамките на Австрийската империя, католическите власти запазват политиката на асимилация на православните в Галиция (която става австрийска в края на XVIII век – б.а.) Родът Бандера произхожда от местни дребни земевладелци, тясно обвързани с униатското движение. Дядото на Степан по майчина линия – Володимир Глодзински също бил униатски свещеник. Като цяло, семейството било бедно. Бащата на Бандера нямал възможност да закупи жилище и заедно със съпругата си и осемте им деца живеели в служебно жилище, осигурено от униатската църква.

Въпреки тежките години, Андрей Бандера възпитавал децата си следвайки собствените си политически убеждения. Той бил твърд националист, радетел за създаване на самостоятелна украинска нация, отделна от руската. В дома му били чести гости някои от най-отявлените украински националисти в Галиция, а домашната библиотека съдържала всички значими достижения на зараждащата се украинска литература. Освен пламенните речи на баща му, които оформили бъдещия му мироглед, от този период Степан наследил и хроничния ревматизъм, причинен от тежките условия на влага и постоянен студ, в които живеел със семейството си.

През 1914 г. училището в селото на Бандера било закрито, а след това започнала и Първата Световна война. Обучението на малкото момче било подето изцяло от семейството му, като баща му продължил да играе основна роля в този процес. След 1917 г., Андрей Бандера се включва в нелегалната украинска съпротива, чиято цел е откъсване на Галиция като самостоятелна украинска държава.

През 1918-1919 г., Андрей играе ключова роля в създаването на т. нар. Западна Украинска народна република, членувайки в нейния парламент – Върховна рада. В последствие, свещеника се записва като полеви капелан в състава на Галицийската армия – въоръжените сили на ЗУНР. През 1920 г., с анексирането на ЗУНР от Полша, Андрей Бандера е принуден да избяга на съветска територия, а след като се връща в родното си село през 1921 г., е принуден да се укрива дълго време от полските власти.

През 1919 г., докато баща му все още отсъства, Степан е приет в една от малкото класически гимназии в Украйна в град Стрий (дн. Западна Украйна), където изучава латински, старогръцки, философия, логика, психология и литература. След 1920 г., Полша се намесва активно в делата на украинските училища, опитвайки се да ги превърне в средство за налагане на полската идентичност.

Това среща остра съпротива от страна както на учениците, така и на учителите. През онези години Бандера, който няма достатъчно средства, започва, възползвайки се от добрия си успех, да дава частни уроци на свои съученици, за да издържа себе си и семейството си, докато баща му е в нелегалност. Достигайки тогавашният трети гимназиален клас през 1922 г., Бандера се записва в украинската скаутска организация „Пласт“ – една от младежките структури на  украинското национално движение.

Степан бързо израства в редиците на организацията и през 1925 г. е приет, макар и твърде млад по тогавашния стандарт, в организацията на гимназистите от последните класове. Така, преди влизането си в университета, Бандера създава солидна мрежа от познанства сред украинските националисти. Междувременно липсата на гъвкавост в полската политика спрямо украинците само задълбочава антагонизма на последните и желанието им за намиране на окончателно решение на националният им въпрос.  Успоредно с полския проблем, все по-често се разширява и анти-семитската реторика.

Нейните корени могат да се открият в украинското общество още през XVII век, когато полските власти използват евреи като събирачи на данъци и финансови агенти на короната сред православните в дн. Западна Украйна. Още по времето на Богдан Хмелницки, казаците определят евреите като враг и проводник на чуждата политика спрямо православния народ и организират поредица погроми.

Напрежението е временно туширано с присъединяването на Украйна към Русия и Австро-Унгария, но след Първата Световна война и последвалата икономическа криза, антисемитските настроения се възраждат с нова сила. Евреите отново се свързват с чуждата полска власт от една страна и с надигащата се съветска власт остатък границата от друга. Масово се разпространява идеята че именно евреите са гръбнака на съветския болшевизъм.

Подобна хипербола почива върху факта, че мнозина евреи от тогавашното младо поколение, следвайки своите леви убеждения, се включват в редиците на болшевиките. Една от причините за това е, че болшевиките предлагат известна алтернатива на антисемитизма, практикуван преди това в Царска Русия. Разбира се, за целите на тогавашните украински националисти, тези детайли не са от особена важност.

През 1927 г., Степан Бандера завършва с отличие гимназията в Стрий и кандидатства успешно за прием в Украинския технически университет в Подебрад (тогавашна Чехословакия). Престижната академия е основана от украинската емиграция през 1922г . и е притегателен център за младото поколение националисти и интелектуалци. Полските власти отказват да разрешат на Бандера да замине за Чехословакия, което изиграва ключова роля в по-нататъшния му живот.

Разочарован от възможностите пред себе си, Степан кандидатства в Лвовската Политехния през 1928 г. и още по-активно се захваща с участието си в различни националистически организации. Основна роля тук изиграва членството му в „Съюза на украинските националистически младежи“, където среща голяма част от бъдещите си съратници. През 1929 г. във Виена е основана Организацията на украинските националисти (ОУН).

Тя бързо се разширява в украинските територии, формирайки местни клонове и звена. Фашистка по своя характер (пряко вдъхновена от Черните ризи на Мусолини – б.а.), ОУН се стреми да инфилтрира всички големи организации и институции в украинските земи ди да ги асимилира под шапката на борба за независима украинска държава. Тази позиция съвпада и със собствените виждания на Бандера, който до края на живота си възприема политическия плурализъм като слабост и разединение за нацията.

Степан вярва в необходимостта от подчиняване на цялата национална енергия на една кауза, ръководена от една политическа доктрина, която да не позволи колебание и разпиляване на украинските стремежи. Именно по тази линия, ОУН търпи остра критика от много украински интелектуалци и дисиденти, както от светските среди, така и от духовенството, включително от главата на униатската църква – митрополит Андрей Шептитски (бъдещ борец за спасяване на украинските евреи – б.а.)

Организационните умения, високият интелект и несломимата воля на Бандера му печелят бързо издигане в редиците на ОУН. Месец след месец са му поверявани все по-важни задачи около пропагандната работа на организацията, което води до първия му досег с полските полицейски власти. След поредица от неуспехи, съчетани с цялостната политическа радикализация, причинена от Голямата депресия, ОУН решават да заложат на по-агресивна тактика по отношение на работите си в полските земи и СССР.

Този процес вероятно е обвързан и с изграждащите се връзки между организацията и Германия, където през същата година на власт идва правителството на Хитлер. Нацистите имат ясни планове за бъдещето на Полша и неминуемата конфронтация с болшевиките , и поради тази причина търсят способи за контрол над украинските националисти. В тази обстановка, по-радикалните идеи на Бандера – 24 годишен по това време, съвпадат с новия крайно десен порив. Степан е издигнат в позиция на регионален командир в Галиция.

Той кардинално реформира структурите на ОУН. Ударение е поставено върху формирането на бойни групи и извършването на терористични атаки срещу полските власти. Намалява се дейността сред местното население, свързана с насилствена експроприация на имущество, за сметка на по-крайните и видими актове на насилие срещу публични фигури.

Най-знаковото от поредицата убийства и планирани нападения, е ликвидирането на Бронислав Перацки – полският министър на вътрешните работи и една от основните политически фигури в тогавашна Полша. Атентатът е организиран от Степан Бандера и негови подчинени, които подготвят добре както самото покушение, така и плана за прикриване на следите си. На 15 юни 1934 г.  Перацки е застрелян с два куршума в тила от Григорий Мацейко – 21 годишен член на ОУН, чийто живот е доста сходен с този на Бандера.

След убийството Мацейко е изтеглен по добре замислен канал от помагачи и заминава първо за Чехословакия, а след това и за Аржентина, където умира през 1966 г. Междувременно, в Полша, властите не успяват да открият организаторите на убийството повече от година. Едва през 1935 г. полските власти влизат в дирите на ОУН. Разследването води до ареста на Бандера, който е обвинен като основен организатор на покушението и е осъден на смърт.

Заедно с него на смърт са осъдени още двама от водачите на ОУН в Галиция – Микола Лебед (тогава 25 годишен) и Ярослав Карпинец (тогава 30 годишен). Други деветима членове на ОУН получават различни присъди от 7 до 15 години. Поради политически съображения, смъртните присъди на Бандера, Лебед и Карпинец са заменени с доживотни.

Бандера прекарва следващите три години в различни полски затвори. Местят го поради притеснения, че неговите сподвижници се опитват да го освободят. Действително в ОУН са разработени няколко плана за спасяване на Бандера, но нито един не е изпълнен. През 1939 г., Бандера се озовава в Брестката крепост, където е затворен в единична килия. Престоят му се оказва относително кратък.

На 1-ви септември, 1939 г., Германия напада Полша, давайки начало на това, което в последствие ще се превърне във Втората Световна война. В хаоса, причинен от германската инвазия и последвалото включване на СССР в нея, полската администрация колабира. Бандера и останалите затворници са пуснати на свобода от евакуиращите се полски власти. За членовете на ОУН е ясно, че оставането им в съветската зона на Полша е равнозначно на смърт, ето защо те се отправят на запад и се установяват в окупираните от Германия територии.

Следвайки своя план да използват украинския национализъм за укрепване на собствените си цели, германските власти създават „Украински Централен Комитет“ – организация, която трябва чрез материална подкрепа да контролира дейността на училища, болници и други социални структури на украинците в ново окупираните от Германия територии. ОУН са привлечени като сътрудници от нацистите.

В Берлин са следили внимателно действията на Бандера и хората му и се надяват да използват формираните от него бойни групи за разузнавателни операции в СССР и за поддържане на реда в населените с украинци части на Полша. Бурните месеци на 1939 – 1940 г. се явяват зенита на ОУН с оглед популярността на украинската кауза и надеждата, че Германия ще формира самостоятелна украинска държава, прогонвайки поляците. В съзвучие с германските антисемитски практики, украинските националисти допълнително втвърдяват тона спрямо живеещите в Полша и Украйна евреи. На 18-ти април, 1941 г. в германската администрация в Полша е получена петиция от Степан Бандера, в която той настоява за „прочистване на украинските земи от поляци и евреи“.

Радикализацията на част от ОУН води до криза в самата организация и до нейното разцепление. През 1941 г., ОУН се разпада на две части. По-старото поколение дейци, чийто идеи могат да се свържат по-скоро с политическата доктрина на Мусолини, се обособяват около Андрей Мелник в т. нар. ОУН-М. Останалите, представители на „младото поколение“ – т.е. личности на възраст между 20 и 35 години, се обединяват около Степан Бандера, формирайки т. нар. ОУН-Б. Процесът започва още през 1939 г., когато в Рим, под патронажа на местните фашисти, е проведен Събор на украинските националисти. Бандера е в затвора и като основен водач се утвърждава Андрей Мелник и групираните около него „умерени“.

Началото на Световната война преобръща ситуацията на 180 градуса. Бандера излиза на свобода, нацистите започват своята пропаганда сред украинците и влиянието на Мелник намалява. Това дава възможност на 10 февруари, 1940 г. да бъде обявен алтернативен ръководен орган на ОУН – „Революционен провод“, чиято цел е „да води истинска националистка политика и да организира въстание срещу СССР в Източна Украйна“. В края на 1940 г., „бандеровците“ (както започват да ги наричат – б.а.) правят опит за организиране на въстаническа акция в Лвов. Тя е провалена, след като НКВД прихващат зле кодирани съобщения между членове на ОУН-Б в Краков.

Провалът на Лвовското „въстание“ води до окончателен разрив в редиците на ОУН и в началото на април, 1941 г., в Краков е проведен алтернативен Събор на украинските националисти, на който хората на Мелник са обявени за предатели. Приета е програма, която е окончателно утвърдена през месец май същата година. Приети са нови цветове – черно и червено, както и набор от пароли, с които членовете на ОУН-Б да се разпознават.

В програмата е заложена борба срещу СССР и евреите, които според документа се явяват „една от основните опори на болшевишката власт“. Декларацията, внесена от Бандера до германското управление на Полша през април, 1941 г. е неделима част от цялостната промяна, която настъпва в ОУН. В случая да се говори за някаква трансформация е нелепо.

Бандера просто завършва един процес по радикализация, който започва още през 1920 г. Взаимодействието между ОУН и нацистите не спира само с тези документи и петиции. Още през февруари, 1941 г., в контекста на плана „Барбароса“, командирът на Абвер-а (германското военно разузнаване) генерал Канарис, създава полк „Бранденбург-800“ – подразделение от две отделни батальона – „Нахтигал“ и „Роланд“, състоящи се от украински националисти, чиято цел е да извършва редица диверсионни операции срещу СССР. Бандера определя нуждата от такова взаимодействие като неизбежна с оглед целите на украинската национална идея.

Въпреки опитите на Бандера да се превърне в единствен лидер на украинското национално движение, германците продължават зад гърба му да поддържат контакти и с ОУН-М, използвайки разцеплението на украинските националисти в своя полза.

Ситуацията отново се изменя радикално през лятото на 1941 г. с началото на войната между Германия и СССР. В контекста на германската инвазия, Бандера успява да мобилизира над 10 000 души, които са използвани за преследване и разкриване на красноармейски офицери и агенти на НКВД, опитващи се да се прикрият в хода на началното съветско отстъпление в Украйна. Еуфорията от бързите германски победи сериозно замъглява преценката на Бандера.

На 30 юни, 1941 г., той и хората му обявяват манифест за създаване на самостоятелна украинска държава в „освободените от СССР територии“. Този акт е пресечен незабавно от германците, които набързо арестуват Бандера и хората му и ги вкарват в затвора. През следващите няколко месеца, Бандера и вторият в организацията – Ярослав Стецко са освобождавани и задържани от германските власти, без право да напускат Берлин. Дали връзките между Бандера и организацията му прекъсват в този период е спорен въпрос, който и до днес разделя историците.

Съдейки по начина, по който ОУН-Б продължава да функционира без вътрешни сътресения, подсказва, че германците са позволявали на Бандера да взаимодейства със своята мрежа, но вероятно следят под лупа всеки документ, който украинците си разменят. Германски доклад от ноември, 1941 г. показва, че Вермахта има готовност да атакува мрежата на ОУН-Б в случай че те планират организиране на въстание в т. нар. Райсхкомисариат (дн. Западна Украйна).

Подозренията на германските власти към Бандера нарастват през 1942 г. и той е изпратен в концентрационния лагер Заксенхаузен, където е държан в специалната барака за политически затворници с приоритетно значение. Макар и отделени от своя водач, ОУН-Б продължават своята дейност в Украйна, свиквайки поредица от конференции през 1942 г. С оглед нуждата от печелене на време, „бандеровците“ приемат че структурите им трябва да преминат в нелегалност и да избягват директна конфронтация с или пропаганда срещу германските окупационни власти.

Въпреки това, през октомври 1942 г. е взето окончателно решение за формиране на военно крило на ОУН-Б. Така се стига до създаването на Украинската въстаническа армия (укр. УПА). В хода на 1943 г., УПА се заема да воюва срещу всички фракции в Украйна, които са противници на националната кауза. Това поставя УПА във вражда с Германия, СССР, украинските комунистически партизани, полското нелегално движение, както и полските комунисти. Успоредно с битките срещу тях, УПА са отговорни за поредица от етнически кланета във Волиния и Галиция.

С оглед затварянето на Бандера в Заксенхаузен е трудно да се определи дали той има някаква пряка връзка с този геноцид, насочен срещу поляци и евреи. Въпреки това, действията на УПА са част от цялостната доктрина на ОУН-Б, която Бандера е разработил и наложил между 1939 и 1941 г. В този смисъл не може да се предполага, че ако Степан Бандера беше на свобода сред своите, действията на УПА биха били по-различни.

След две години в Заксенхаузен, съдбата на Бандера отново се променя през 1944 г. Германия губи войната на всички фронтове и нацисткото правителство иска да използва Бандера като последен коз за обрат на Източния фронт. Бандера пристига в Украйна и отново се връща в ръководството на ОУН-Б. В годините на отделяне обаче в организацията се е формирала и опозиция, която пречи на Бандера да наложи своята еднолична власт над структурите.

Въпреки това, Бандера и останалите са единодушни, че ОУН трябва да действа срещу всички врагове на украинците, в това число и нацистите. УПА продължава да се сражава срещу всички в Украйна – битка, обречена на неминуем провал. Със завършването на основните действия срещу германия през 1945 г., СССР насочва своите ресурси за ликвидиране на украинските националисти. В същата посока се задействат и новите комунистически власти в Полша.

Междувременно, Бандера бяга със семейството си в Съюзническите окупационни зони и заживява в Мюнхен под опеката на ЦРУ. Американците не се доверяват на Степан и идеите му, но с оглед опасността от конфронтация със СССР, от Вашингтон решават че е по-добре да имат човек като Бандера под ръка, в случай на нужда от взаимодействие с украинската съпротива. Тя, впрочем, продължава активно чак до 1956 г., когато УПА е окончателно разгромена и ликвидирана от Червената армия. В един доклад на ЦРУ от 1948 г. е записано:

„Стефан Бандера, който още от началото на своята кариера е анти-руски и анти-полски настроен, е вероятно най-важната фигура в украинското национално движение днес, успоредно с Андрей Мелник…част от поддръжниците на Бандера все още се съпротивляват на съветските власти в Украйна. Някои „бандеровци“ в Аржентина са членове на местното дружество „Просвета“…“

Въпреки тази важност, Бандера се оказва в интересно положение след 1946 г. Сега той и хората му са възприемани от украинските националисти като „старото поколение“ и срещу тях започват поредица от действия на т. нар. „млади“ в лицето на Зиновий Матла и Лев Ребет. Същевременно, след 1946 г. започват и първите планирани покушения срещу Бандера, в които несъмнено са намесени и съветските тайни служби.

Положението на Бандера в Мюнхен, където пребивава, се влошава през 1954 г. След свикан в Украйна съвет на ОУН, „чуждестранното ръководство“ в лицето на Бандера и сподвижниците му, са анатемосани и „отлъчени“. Германските власти признават че печатното издание на ОУН в Мюнхен всъщност принадлежи на украинския клон на организацията, което води до голямо вътрешно разцепление. Доклад на ЦРУ от 1954 г. отбелязва, че всички звена на украинските националисти зад граница са принудени да избират на чия страна да застанат.

През 1959 г., КГБ взема решението за окончателното ликвидиране на Бандера. Организирана е сложна операция, като за изпълнител на убийството е определен агентът Богдан Сташинский. Той започва да следи Бандера няколко месеца, след което извършва покушението със специален пистолет, зареден с доза цианкалий на 15 октомври, 1959 г. Бандера не разбира за покушението и продължава дневния си режим, докато около обяд не се свлича мъртъв пред апартамента си. Направената аутопсия показва че  е отровен, но властите не откриват извършителя. Парадоксално, политическия опонент на Бандера в Мюнхен – Лев Ребет е убит по съшия начин от същия агент Сташинский две години по-късно.

Степан Бандера оставя след себе си твърде противоречиво наследство. От една страна неговия стремеж за постигане на независима Украйна не може да се поставя под съмнение. Бандера доказва, че украинската кауза винаги е на първо място в неговото съзнание. От друга страна, за преследването на тази кауза той прави твърде много морални компромиси, особено в подбора на съюзници и прилаганите методи на действие.

Нещо повече, личните убеждения на Бандера са крайни и расистки. Той е несъмнен привърженик на авторитарната система на управление, в която личните свободи и права са заглушени от нуждата на нацията и държавата. В този контекст, Степан Бандера се вписва в масовата вълна от про-авторитарни партии и идеолози, които доминират европейската политическа мисъл през 1930-те. 

Решението на украинските власти да се разграничат от Бандера и да го лишат от образа на национален герой е резонно не само по отношение на хилядите жертви на терора на УПА, но също и по отношение на самите украинци, чийто път към демократично бъдеще минава през ценности, коренно противоположни от тези на Бандера.