Силната история на Боби Францисканеца, най-вярното куче в историята

Сърцераздираелната история на Боби Францисканеца е следната: мъж от Единбург на име Джон Грей става полицай нощен патрул в средата на 1850-те и си взима куче, което да го придружава в дългите му, изпълнени със задължения нощи на работа.

Това куче – скай териер с размер на халба за бира – Джон нарича Боби. Малкият териер приема работата (и предаността към стопанина си) доста сериозно. Толкова, че когато Грей почива, Боби застава на стража до гроба му и седи там цели 14 години.

Историята се оказва толкова забележителна и трогателна, че Боби Францисканеца дори получава възпоменателна статуя.

Боби и Джон

Дуото патрулира по калдъръмените улици на Единбург, спирайки на едно и също място за кафе всяка смяна. След няколко години съвместна работа обаче, лекарите диагностицират Грей с туберкулоза и за жалост той умира през февруари 1858 г.

Градът погребва Джон Грей в Грейфрайърс Къркярд (терминът „kirkyard“ е шотландски за „църковен двор“). Боби е отчаян и отказва да напусне гроба на господаря си: ден и нощ, в хубаво и в лошо време, той е там, на стража пред надгробния камък на Джон. Малкото куче с разбито сърце напуска поста си само веднъж на ден – за да яде.

Когато топът, който обявява, че е 1:00 часа след обяд, стреля от Единбургския замък, териерът тича до същото кафене, където господарят му го е водил всяка смяна: Traill’s Temperance Coffee House, където собственикът Джон Трейл се грижи Боби да хапне.

Целият град симпатизира на малкия териер и се грижи за него. След като първоначално се опитват да го изгонят от гробището, пазачите по-късно му построяват малък подслон.

Дори през 1867 г. – 9 години след смъртта на господаря му – когато служителите приемат акт, според който всички бездомни кучета без лицензи трябва да бъдат умъртвени, Боби е пощаден. Лорд проректорът на Единбург, сър Уилям Чембърс, плаща за лиценза на Боби и му купува яка, на която има надпис: „Боби Францисканеца от Лорд проректора, 1867 г., лицензиран“.

Общо 14 години Боби прекарва на гроба на Джон Грей. Той го прави с преданост и лоялност, които докосват сърцето на всеки, който чуе неговата историята. Самият Боби умира през 1872 г. и градът му дава специален погребален парцел недалеч от господаря му – до вътрешните порти на Грейфрайърс Къркярд.

Баронеса Анджела Джорджина Бърдет-Коутс

Поклон пред Боби Францисканеца

Градският съвет издига гранитна статуя на Боби, която се намира срещу гробището, където почиват и двамата. Тя е направена по искане на баронеса Анджела Джорджина Бърдет-Коутс, председател на Дамския комитет на RSPCA (Кралското общество за предотвратяване на жестокостта към животните).

Откриването става без церемония през ноември 1873 г., една година след смъртта на Боби. На плочата пише: „Боби Францисканеца – починал на 14 януари 1872 г. – на 16 години. Нека неговата лоялност и преданост бъдат урок за всички нас.“

Екскурзоводите споделят с туристите да пипнат носа на статуята за късмет. Поради това покритието на това място се е поизтрило.

През годините няколко видеоклипа и филма, дори играчка, произведена от Единбургската компания за играчки, са послужили за поддържане на духа на кучето жив.

Спор за Боби

С течение на времето е нормално историите да се променят леко и да се разкрасяват. И естествено, тази за Боби не е изключение.

Двама души изпращат противоположни писма до The Scotsman през 1889 г., след като вестникът публикува история за лоялното куче. В тях и двамата твърдят, че са близки до Грейфрайърс Къркярд и са познавали кучето лично. Те обаче имат противоположни възгледи относно точността на историята, както е разказана – дори едва 17 години по-късно.

Шотландският писател и историк Форбс Макгрегър пък пише книга за Боби, в която подробно описва някои от несъответствията в легендата. Първо, увеличаването на публичността на случката привлича повече туризъм в града, което означава повече пари.

Това повдига въпроса: След като истинският Боби умира, хората, които печелят от него, дали не започват да представят друго куче, за да не секват потока от туристи? Авторът Ян Бондесън вярва, че вероятно е имало двама Бобита – факт, отбелязан от различни медийни източници през 2011 г.

Той дори си мисли, че може би нито един от двамата не е бил скай териерът, който е принадлежал на Грей.

Скай териерите живеят средно само 10-12 години. Ако следваме често разказваната версия на историята, Боби Францисканеца трябва да е доживял поне до 16-годишна възраст – което не е нечувано, но в същото време не е и много често.

Второ, оказва се, че Джон Трейл отваря ресторанта до гробището четири години след смъртта на Джон Грей. Всъщност Грей (както и Боби) понякога хапват в Grassmarket след нощно дежурство. Така че ресторантът не е единственото място, където двамата вечерят, както се твърди в историята.

Освен това, стрелбата с оръдие в 1:00 часа всъщност не започва до 1861 г. – три години след като Боби губи господаря си. Изглежда, че сержант Скот от Единбургския замък чува за кучето същата година и се сприятелява с него, а книгата на Макгрегър предполага, че именно Скот научава Боби да ходи в ресторанта при звука на оръдието.

Паметта на Грейфрайърс Боби

Във всеки случай, тропът за лоялното куче, което никога не напуска гроба на господаря си, звучи като фолклор… докато не видим, че има подобни истории ни милион места. Най-популярната, разбира се, е за Хачико.

Какъвто и да е случаят с Боби, както казва говорител на VisitScotland: „Разделянето на факта от мита винаги ще бъде трудно, но независимо колко много се е развила историята през годините, тя не е забравена“. И продължава: „Сигурен съм, че посетителите на Единбург ще продължат да се вдъхновяват от историята на Боби Францисканеца и затова той заема достойно място в шотландската история.“