Мръсната война на Аржентина и хилядите изчезнали

През 1995 г. бившият командир на ВВС на Аржентина публично ще признае, че е дрогирал политически затворници и след това ги е хвърля от самолети по време на военни преврат между 1976-1983 г. Десетки хиляди хора и до днес са картотекирани като „изчезнали“, макар и да са отвлечени, измъчвани и убивани по време на този период от различни военни сили. Информация за съдбата на студенти, работници, политически активисти, интелектуалци и още много други, вече е публикувана и разкрита. Още много други избират да напуснат Аржентина доброволно и да избягат от опасността и потенциалните репресии.

Според неофициални данни, повече от половин милион души са били принудени да живеят в изгнание. В края на 90-те години се създават различни организации, които искат да прекратят тишината и забравата, особено след като собствените им родители е трябвало да бягат или да бъдат изоставени с надеждата, че ще могат да се спасят. Това със сигурност не е лесен избор. Преди старта на масовото клане – 24 март 1976 г. – президентът Хуан Доминго перон се завръща в страната, след като прекарва около две десетилетия в изгнание.

Заедно с подкрепата на анти-комунистическия алианс на Аржентина (ААА), той бързо започва да дава нареждания на пара-военната организация, която трябва да следи левицата и да напада партизаните. Под ножа попадат и различни членове на работнически съюзи и организации, социални активисти, артисти и още много други. Насилието ще бъде само подготовка за това, което предстои – смазващата военна хунта, която ще властва едно цяло десетилетие. По това време е необходимо или да се съдейства на новата власт и неофициалната армия или да се посрещне присъда.

По някаква причина всички психолози и психиатри ще трябва да преминат през серия от оценки за качество на работата им. Мнозина ще бъдат изпратени във Висшето училище по механика на флотата, където се случват някои от най-свирепите прочиствания под режима на диктатурата. Така наречената Мръсна война ще се развихри с невероятна сила.

Истината е, че когато младите напускат страната и изоставят децата си, най-често бабите и дядовците трябва да гледат внуците си. Много от родителите просто не се завръщат и изчезват, други са успели да избягат бързо и да потърсят спасение, носейки един от най-големите грехове – изоставянето на децата.

Днес все още има едно поколение в Аржентина, което не се страхува да разкаже истинската си история и да сподели как е било отгледано – понякога в сиропиталище, понякога без родители. Мнозина са останали сираци по време на тийнейджърските години, поради простата причина, че възрастните баби и дядовци имат своя лимит.

Често има отричане и измами, някои от възрастните просто ще лъжат децата за съдбата на техните родители, както и ще отричат изобщо да знаят къде се намират. Това е едната страна на монетата, освен лъжите у дома, са необходими и лъжи пред съседи, учители и приятели, за да може да се запази живота на някой друг. Интересни времена са били в Аржентина, в този период ще наблюдаваме една съвършена държава, изплетена от сложни лъжи.

Някои семейства, чийто родители са част от партизански движения, трябва да се местят от град на град, да се опитват да запомнят новите си имена и евентуално да изпреварят стъпките на правителствените агенти. Понякога, когато възрастните изчезнат – това става неизбежно – възрастните хора представят бездомните деца за техни внуци. Това не пречи и на старците да започнат да изчезват, като никой не може да каже къде отиват.

Патрисия е част от обществото, което се опитва да потърси сметка на правителството за зловещите репресии. Тя самата не знае колко точно семейства е сменила, докато накрая не идват агентите в поредната квартира, за да отведат възрастните. Един от полицаите ще открие трите малки момичета в гардероба, но ги успокоява:

„Няма да ви убием. Само така ще можете да разкажете на какво сме способни.“

Подобна е историята на Никълъс, който някога е бягал заедно с майка си, но след като тя е задържана, а той остава на улицата. Две полицайки го прибират и гледат у дома. Един ден, докато телевизора върти стари филми, Николай сочи екрана и казва „Това е ляла!“. Неговата баба и леля, са били известни телевизионни актриси. Тази информация кара полицайките да не рискуват повече и го връщат обратно на улицата. По някакви неведоми пътища, момчето все пак успява да се върне при роднините си.

Много от тези деца продължават да си спомнят, че имало поверие как родителите им ще се появят на рождения им ден – трябвало да има торта и свещички, които да се духнат за изпълнение на желанието. Освен това желание, децата били сигурни, че щом мама и татко се завърнат обратно у дома, всичко ще бъде много по-красиво и хубаво. Някои агенти често ще успяват да отвлекат жертвите точно на рождени дни, за да е сигурно, че датата ще бъде запомнена – лишавайки децата завинаги от една много ценна дата.

Така бащата на Фернандо е отвлечен на истинския му рожден ден, а не на фалшивия, който е написан по погрешка от властите. Това го кара и до днес да вярва, че близки до семейството са го предали. Майката на Гуидо е отвлечена на 25 март 1976 г. – точно един ден след преврата. Неговите баба и дядо подкрепят новия режим и го отглеждат, като никога дори не казват как се е казвала майка му.

Години по-късно, в неговият квартал ще стане ясно, че гараж Олимпо се е разширил и е превърнат в един от центровете за разпит и мъчения. Момчето и до днес се чуди дали майка му не е била изпратена именно там, като след това, най-вероятно в малките часове на нощта, нейното безжизнено тяло е извозено на камион.

Точно тези мисли за гаражи и камиони няма да го оставят никога свободен. Странното е, че понякога самите гаражи продължават да работят, докато разпитите се провеждат в мазето. Шумът от горното помещение позволява безпроблемна работа в долното, макар и никой да не се притеснява от виковете. Трима генерали извършват военния преврат в Аржентина, но само генерал Масера излиза на телевизията, за да отрече отвличането на хора, измъчването и убийствата. На едно такова изказване, повечето сираци ще излязат на протест до националната телевизия, за да бъдат посрещнати от журналисти, които няма да спрат с неудобните въпроси.

„Баща ти също отвличаше хора?“

„Приеми, че е било война.“

„Беше ли твоят баща терорист“

Колкото по-голяма става групата от изоставените, толкова по-често се забелязва и завръщането на агенти от тайната полиция. В следващите месеци, старата власт ще се появи и разкрие, ще позволи да бъде забелязана. Тайната полиция продължава да подслушва телефони, да прави снимки на някои членове, а скоро страхът се завръща. Изпращат се тайни съобщения за сбирки и още много други. Започват и анонимните обаждания със заплахи. Организацията на пострадалите ще изчезне, дори и в зората на демокрацията, когато всички очакват промяната с отворени ръце.

Андрея Кларк успява да се евакуира със семейството си пред десетилетието на смърт, но си спомня, че когато най-накрая намира продуцент и снимачен екип, старата власт тръгва и след нея. Още след първите срещи и записи на пострадали, тя си спомня как пред сградата спира тъмно зелен Ford Falcon – същият е известен с това, че през 70-те години е перфектното возило на отрядите на смъртта.

Той ще се движи след нея чак до жилищната ѝ сграда, когато нейните нерви не издържат. Обръща се пред шофьора, който стои кротко на паркинга, но отказва да я погледне в очите. Неговият поглед гледа някъде напред в онова бъдеще, което никой не успя да види и достигне.

Кларк не забравя как и мнозина очакват от нея да напусне страната след приключването на нейния проект. Повечето хора, които са заснети, все още носят онзи незабравим страх на изоставянето. За разлика от тях, Анна няма никакво намерение да напуска родния си град. Поне докато не идват следващите по-тежки удари под формата на икономическа криза. Нейният филм остава незавършен, но пък всички записани истории са в нея.

Андрея по-късно ще разкаже историята под формата на литературна измислица, включвайки всички запазени разкази. някои от изоставените деца в Мръсната война сигурно могат да се познаят, но никога не се стига до правенето на филм, поне не още.