„Хабсбургската челюст“ и цената на кръвосмешението между кралете в Европа

Докато браковете между биологични роднини са били често срещани из кралските дворове на Европа до миналия век (кралица Елизабет II всъщност се омъжва за собствения си трети братовчед), испанските Хабсбурги се ангажират с тази практика опасно често. Всъщност, 9 от общо 11 брака, сключени от тях през 184-те години, през които са управлявали Испания от 1516 до 1700 г., са кръвосмешение.

Всъщност съвременните изследователи широко твърдят, че поколенията инбреди сред испанските Хабсбурги довеждат до прословута деформация, наречена „хабсбургската челюст“, а в крайна сметка и до тяхното падане от власт. Поради вътресемейните им бракове, генетичната линия на семейството прогресивно се влошава, докато в един момент Чарлз II, последният мъжки наследник на фамилията, вече е физически неспособен да има деца, което слага край на управлението им.

Чарлз V

Какво е Хабсбургската челюст?

Но докато линията е непокътната, кръвосмешението кара членовете на кралското семейство да проявяват редица особени физически черти, сред които е хабсбургската челюст или хабсбургската брадичка – най-яркият показател за инбридинга в семейството.

Лекарите го наричат ​​“мандибуларен прогнатизъм“.

Това състояние се характеризира с изпъкналост на долната челюст до степен, в която тя е значително по-голяма от горната и създава обратна захапка, понякога достатъчно изразена, че може да попречи на речта и да затрудни пълното затваряне на устата.

Когато първият испански хабсбургски владетел, Чарлз V, пристига в Испания през 1516 г., той не може да затвори напълно устата си именно поради това състояние. Твърди се, че това кара един по-смел селянин да му извика: „Ваше величество, затворете си устата! Мухите на тази страна са много нахални.“

Фамилията Хабсбурги

Тяхното управление в Испания може и да започва официално през 1516 г., но Хабсбургите, първоначално от германски и австрийски произход, контролират различни региони на Европа още от 13 век. Управлението им в Испания се задейства, когато хабсбургският владетел Филип I Красивия, херцог на Бургундия, (части от днешните Люксембург, Белгия, Франция и Холандия) се жени за Хуана Кастилска (Хуана Лудата), наследницата на трона на днешна голяма част от Испания, през 1496 г.

След десетилетие на политически спорове и схватки с конкуренти за властта в Испания, Филип I заема трона на Кастилия през 1506 г., 6 години след като се ражда Карл V, който самият заема испанския трон през 1516 г.

Но както самите испански Хабсбурги получават короната чрез брак, те си дават сметка, че тя лесно може да се изплъзне от ръцете им по същия начин. Решени да запазят испанската монархия в семейството, те започват да търсят съпрузи само в рамките на собственото си семейство.

Цената на поколения кръвосмешение

Освен гаранция, че тронът ще остане в хватката на семейството, инбридингът има и непредвидени последици, които в крайна сметка парадоксално довеждат до падането на династията. Защото не само короната се предава от поколение на поколение, а и серия от гени, които произвеждат вродени физически дефекти.

Освен че са социално и културно табу, подобни бракове са вредни, тъй като водят до по-висок процент на спонтанни аборти, мъртвородени и неонатални смъртни случаи (само половината от децата на Хабсбургите оцеляват до 10-годишна възраст в сравнение с 80% от деца на други испански семейства от същия период).

Бракът между близки членове на семейството също така увеличава шанса вредните рецесивни гени – които обикновено изчезват благодарение на здрави доминантни гени от несвързани родители – да продължат да се предават (кралица Виктория от Обединеното кралство несъзнателно разпространява рецесивна хемофилия из целия континент благодарение на продължаващите бракове между европейските кралски семейства).

Засегнатите кралски особи

Един от най-известните Хабсбурги (но не от испанския клон на фамилията) също не успява напълно да избегне семейната черта: Мария-Антоанета (Франция), макар и да е известна с хубавия си външен вид, има „изпъкнала долна устна“, която я прави да изглежда постоянно нацупена.

Но Мария-Антоанета се отървава в сравнение с последния хабсбургски владетел на Испания, който заема трона през 1665 г.

Карлос II

Краят на линията

По прякор Ел Хечизадо („Омагьосаният“), Карлос II има толкова изразена долна челюст, че едвам успява да яде и да говори. В допълнение към хабсбургската си челюст, кралят е нисък, слаб, импотентен, умствено изостанал, страда от множество чревни проблеми и дори не започва да говори, докато не става на 4 годинки. Един френски посланик пише, че „католическият крал е толкова грозен, че предизвиква страх и изглежда болен“.

Бащата на Карлос II, Филип IV, се е оженил за дъщерята на собствената си сестра, опасно близка връзка, която го прави както баща на Чарлз, така и негов чичо.

Карлос II не е в състояние да има собствени деца; изследователите предполагат, че той може да е бил и безплоден. Тялото му най-накрая се предава и той умира през 1700 г., когато е само на 38 години – след като цялото натрупването на вредни черти в продължение на 2 века се реализира в едно-единствено тяло.

Фамилията смята, че запазването на властта в семейството ще ги запази силни, но в крайна сметка именно то ги прави фатално слаби. Хабсбургите губят трона в Испания благодарение на самия процес, с който се надяваха да го запазят.

Съвременни изследвания на Хабсбургската челюст

Въпреки че и кръвосмешението и характерната челюст винаги са били свързвани с Хабсбургския двор, никога не е имало научно изследване, което категорично да свързва инбридинга с прословутата черта на семейството. До декември 2019 г., когато изследователи публикуват първата статия, която демонстрира, че кръвосмешението наистина е причинило тази прословута деформация.

Според водещия изследването професор Роман Вилас от университета в Сантяго де Компостела:

„Династията на Хабсбургите е една от най-влиятелните в Европа, но става известна с инбридинга, което в крайна сметка довежда до нейното падение. Показваме за първи път, че има ясна положителна връзка между това действие и появата на хабсбургската челюст.“

И констатациите може да не спират дотук. В допълнение към челюстта, изследователите може да имат още много за изследване по отношение на това семейство и неговия необичаен генетичен състав. „Династията на Хабсбургите служи като един вид човешка лаборатория за изследователите“, казва Вилас, „защото обхватът на инбридинг е толкова голям.“