Освободителните войни по света преди и сега

Революцията в Хаити (1791-1804) може да се счита за една от първите националноосвободителни войни. Тя изправя самоосвободените роби срещу Имперска Франция през период от историята, в който взаимосвързани движения като Американската и Френската революции предизвикват възход на националното съзнание в атлантическия свят. В същото време по време на испанските американски войни за независимост (1808-1833 г.) патриотите започват поредица от сложни битки за независимост срещу роялистите, които довеждат до образуването на нови латиноамерикански държави. Обсадата на Патра (1821) води до Гръцката война за независимост, слагайки край на османското господство при създаването на Кралство Гърция. Великденското въстание (1916) в Дъблин в крайна сметка довежда до Ирландската война за независимост (1919-1922), която завършва със създаването на Ирландската свободна държава и гражданска война (1922-1923).

След Първата световна война болшевистите се борят с редица движения за независимост. След поражението на Османската империя, турското национално движение води поредица от кампании във войната за независимост (1919-1922), която води до последвалото изтегляне на съюзническите сили и установяване на Република Турция. Индонезийската война за независимост (1945-1949) последвана от Освобождението на Ириан Джая (1960-1962), Първата война в Индокитай (1946-54), войната във Виетнам (1959-75), освободителната война на Бангладеш (1971) и Алжирската война (1954–62) се считат за националноосвободителни войни от бунтовните страни в тези конфликти. Борбата на Африканския национален конгрес (АНК) срещу режима на апартейда също е пример за борба за независимост.

Повечето от тези бунтове са отчасти подкрепени от Съветския съюз, който е антиимпериалистическа сила. След Октомврийската революция от 1917 г. и последвалата руска гражданска война, революционните цели на комунизма се споделят от много антиколониалистки лидери, обяснявайки по този начин обективния съюз между антиколониалистките сили и марксизма. Самата концепция за „империализъм“ е теоретизирана в книгата на Ленин от 1916 г. „Империализмът, най-високият етап на капитализма“. Например, Хо Ши Мин – който основава Виет Мин през 1941 г. и обявява независимостта на Виетнам на 2 септември 1945 г. след августовската революция от 1945 г. – е член-основател на Френската комунистическа партия през 1921 г. През януари 1961 г., повече от три години преди инцидента в Тонкинския залив, който ще отбележи засиленото участие на правителството на Съединените щати във войната във Виетнам, съветският премиер Никита Хрушчов обещава подкрепа за „войни за национално освобождение“ по целия свят. През същото десетилетие Куба, водена от Фидел Кастро, ще подкрепи националноосвободителните движения в Ангола и Мозамбик.

Португалските колониални войни най-накрая довеждат до признаването на Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау като независими държави през 1975 г., след Априлската революция на карамфилите. Разпадането на Югославия довежда до по-малко войни за независимост освен югославските войни, включително Десетдневната война и Хърватската война за независимост.

Турски огнестрелни оръжия от XVIII век с петле, около 1750 – 1800 г.

Текущи войни, определени като националноосвободителни:

Организацията за освобождение на Палестина е национално освободително движение, което означава, че притежава официално признание на своя правен статут като такъв. Други националноосвободителни движения в ОАЕ в момента включват Африканския национален конгрес и Панафриканския конгрес на Азания. Това е единственото неафриканско националноосвободително движение, което притежава статут на наблюдател в ОАЕ и е едно от първите подобни движения, получили статут на постоянен наблюдател от Общото събрание на ООН в съответствие с резолюция от 1974 г. ООП също участва в дебатите на Съвета за сигурност на ООН; а от 1988 г. тя представлява палестинския народ в ООН под името „Палестина“.

Тези настоящи конфликти също се смятат за войни или борби за национално освобождение:

• Много чеченци и чуждестранни наблюдатели смятат Първата и Втората чеченски войни за националноосвободителни войни срещу Русия.
• Някои иракски бунтовнически и политически групи смятат, че войната в Ирак е война за национално освобождение срещу водената от САЩ коалиция.
• Много кюрди смятат, че кюрдско-турският конфликт е война за национално освобождение на кюрдския народ в Турция.
• Фронтът Полисарио се стреми към независимостта на Западна Сахара от 1975 г. и счита партизанската си война срещу Мароко като националноосвободителна война (като много чуждестранни наблюдатели, държави и Африканския съюз), докато Мароко я смята за сецесионистко движение. Полисарио е признат от много страни, Африканския съюз и ООН като легитимен представител на народа Сахрави. Военните действия са замразени след прекратяването на огъня през 1991 г. след споразумение.