Великите битки, променили историята: Битката при Анкара, 1402 г.
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
Да познаваме тези сражения, истинският им мащаб и развой, да отделим митовете от реалността и да разкажем историята им такава, каквато е, означава да почетем героизма на онези, които са поставили живота си на карта и с кръвта си са откупили своето място в аналите на историята.
Баязид срещу Тимур, 1403 г.
В края на XIV век, на Балканите има само една локална сила – Османската държава. Изкована в кръв и пламъци, империята на Османлиите се разширява непрекъснато, поглъщайки владение след владение. Ако в началото на XIV век Осман I Гази (1282-1326 г.) владее едва няколко крепости в Мала Азия, век по-късно, през 1400 г., неговият пра-внук Баязид, наричан Светкавицата (1389-1402 г.) владее земите на днешна България, Македония, Северна и Централна Гърция, европейска Турция и части от Албания и Сърбия, в добавка към западните части на Мала Азия. Под знамената на султан Баязид маршируват десетки хиляди бойци – армии, невиждани по размер в Югоизточна Европа от времето на Римската империя.
Войските на Баязид са подчинили Българското царство и неговите производни – Видинската държава и Добруджанското деспотство. Влашкото воеводство също е поставено в зависимост, както и Сърбия и Албания. В тази ситуация, Баязид хвърля поглед към най-скъпоценната награда на Балканите – Константинопол. Византийската империя вече е бледа сянка на прежната си слава. От империята е останала само нейната столица, няколко черноморски крепости, Солун и полу-независимото деспотство Морея в Пелопонес. Всички останали земи на империята са покорени от османците.
Баязид вече е положил основите на евентуалното завоевание – османците изграждат две крепости в района на Босфора, с които блокират достъпа до Пролива. Същевременно са доукрепени Галиполи и крепостите в Мала Азия, с цел затваряне и на Дарданелите. В тази безизходна ситуация, византийският император Мануил II (1391-1425 г.) е готов да продаде и душата си на Дявола, ако това ще спаси рухващата му империя. Оказва се, че Дяволът съвсем не е така далеч от Константинопол.
През 1380 г., в обрулените от ветровете и слънцето плата на Източна Персия се надига нова сила. Един от потомците на Чингиз хан събира около себе си армия от безпощадни войни и авантюристи и се заема да покори земите на Азия, възкресявайки древната монголска империя. Рана, понесена в едно от сраженията го оставя куц до края на дните му, което му спечелва и прякора Ленг (Куция), който той гордо добавя към своето собствено име – Тимур. Надарен са безкрайна дързост, абсолютна безскрупулност и амбиция, способна да срива планини и народи, Тимур Ленг (наричан и тамерлан), скоро се издига като кошмар за тогавашния Левант. Армиите му плячкосват всички земи от Ганг до Средиземно море. През 1398 г., войските му превземат Делхи и според някои източници избиват над 300 000 души. Следват кървави завоевания в Дамаск, Алепо и Багдад, където смъртта си намират още около 100 000 души, а градовете с напълно разорени. Тимур пощадява само занаятчиите, които заедно със семействата си биват изселени в столицата му Самарканд – перлата на Централна Азия. Следвайки претенциите на своето родословие, Тимур заявява върховенството си върху всички тюрки и тюркмени (наричани тогава туркомани). Той настоява да му се покорят всички владетели, държащи земи, в които някога е стъпвал монголски крак. В тези територии влиза и Мала Азия, която монголите прегазват през 1250-те години. През 1400 г., докато войските му маршируват през Сирия, Тимур отправя погледа си към Анадола и дава да се разбере, че няма да допусне по-нататъшна експанзия на османците към земите на туркемните в днешна Източна Турция.
Надушвайки възможност да насъскат Тимур срещу османците, византийските дипломати поемат на опасна мисия на изток, прекосявайки вражеските територии. Срещата им с Тимур трябва да е била смразяваща – мъжът, от който трепери цяла Азия не е някого, с когото се срещаш току така. Използвайки всички тънкости на римската дипломация, шлифована с векове в преговори с варварски завоеватели, ромейските пратеници убеждават Тимур, че в Мала Азия са струпани значителни богатства, които могат да компенсират едно разкарване на армията му в западна посока. Същевременно дръзките думи на османския султан също наливат масло в огъня – Баязид е покорил твърде много врагове и дори кървавата съдба на Делхи, Багдад и Дамаск не разколебават духа му.
През лятото на 1402 г., Тимур повежда войските си към границите на Османската империя. В редиците му маршируват представители на всички азиатски конни народи – туркомани от дивите кланове на Азербайджан, персийска кавалерия, чагатайска конница, узбеки, туркмени, афгани, пущуни, балуджи, араби и индийски наемници. Според някои извори, в армията си Тимур води и 35 слона, взети от Индия. Оценките за нейния размер варират от 100 000 до 1 000 000. Вероятно всички те са силно преувеличени. С оглед ограниченията на логистиката, транспорта и нуждата за изхранване на войските е малко вероятно Тимур да разполага с толкова много войски, още повече че в своя зенит Монголската империя разполага с действаща армия от 120 000 конници, а Тимур съвсем не владее нито толкова земи, нито толкова народи като предшествениците си.
Срещу него Баязид решава да противопостави всичко, с което султаната му разполага. Обявена е пълна мобилизация на румелийските и анадолските спахии, събрани са всички еничари, свикани са съюзни контингенти от Сърбия, Влашко и от тюркменските племена в Източна Анатолия. Султанът привлича на служба всички възможни нередовни наемнически сили – азеби и акънджии, а също така, ползвайки извънредния набор на местно население, организира допълнителни наемнически отряди т. нар. черехор. Всичко на всичко силите на Османлиите възлизат на ок. 70-80 000 души – пълният военен потенциал на неговата държава. Дори и така, според всички налични извори, Тимур довежда повече бойци на бойното поле.
Съзнавайки опасността да бъде обкръжен от по-многобройната и изцяло кавалерийска вражеска сила, Баязид решава да подбере внимателно бойното поле. Той разделя войските си на отделни части, поставяйки ги под командването на своите синове – Муса, Иса, Сюлейман, Мустафа и Мехмед, както и на някои от най-видните паши в държавата – великият везир Чандарлъ Али паша и Кара Тимурташ паша. Османците заемат позиция така, че фланговете и тила им да бъдат охранявани от високи и стръмни хълмове, които монголските сили да не могат да обходят.
Тимур също поверява командването на своите войски на семейството си – принцовете Шахрух, Пир Мухаммад, Миран Шах и Халил Султан, както и своите локални съюзници – бойният главатар на Белите Овни – Утман Бей и владетелят на Гермиян – Якуб Челеби. Тамерлан разпределя войските си по протежение на р. Чубук, която разделя бойното поле на две половини. Тежкобронираните конници заемат фланговете, а центъра, където са разположени по-леко снаряжените части, е подсилен с контингент от 35 бойни слона, на чийто гърбове са поставени кули със стрелци.
На сутринта на 28-ми юли, 1402 г., двете войски се подготвят за битка. Макар и впечатлен от размера на вражеската армия, Баязид вярва че съдбата е на негова страна. Победил е твърде много врагове за да се провали точно сега. Докато спахиите му развяват бойните знамена на отделните отряди, султанът, възседнал своя жребец, обикаля челните редици на армията, произнасяйки на висок глас реч във възхвала на османската армия и нейната сила и доблест. С помощта на Аллах, заявява султана, победата ще бъде наша.
На отсрещния край на бойното поле, монголската армия стои настръхнала и готова за бой, но смълчана. Възседнал бял жребец, Тимур Ленг бавно обхожда с поглед редиците на своята армия. Също както е обичаят му преди всяка битка в която влиза, повелителят на Азия слиза от коня си и с накуцване разстила молитвения си килим пред армията, пада на колене и отправя безмълвна молитва към Аллах да му даде и този път победа и никога да не познае вкуса на поражението докато е жив. Докато водачът им бавно се изправя за да възседне своя кон, музикантите, които отмерват ритъма на монголската армия надуват роговете нефир и забиват по бойните барабани некарре.
Картина на худ. Станислав Хлебовски, 1878 г.
Битката започва със стремителната атака на десния тимуридски фланг, воден от Абу Бакр Мирза. Степната кавалерия се хвърля в поредица от атаки срещу османското ляво крило, заемано от румелийската конница, начело с Мехмед Челеби. Стрелите на степните войни затъмняват слънцето, но османските войски не трепват, хвърлят се в стремителна контра атака и разбиват вражеските части, отхвърляйки ги назад. В този ключов момент, туркоманите в османските редици – т. нар. Черни татари, обръщат плащовете си и атакуват румелийската конница в тил. Защо туркоманите решават да се отметнат от верността си към Баязид е лесно да се предскаже – в една победа на Тимур те виждат възможност за отхвърляне на османското върховенство. По-добре да са верни на далечен господар, обикалящ Азия, отколкото да коленичат пред османците с тяхната редовна администрация, закони и постоянни данъци.
Въпреки измяната, румелийската конница се сражава достойно, отблъсквайки едновременно атаки от няколко страни – надушил пробойната във вражеските редици, Тимур заповядва допълнителни контингенти да подкрепят силите на Абу Бакр Мирза. След неколкочасови кървави боеве, османския ляв фланг е разгромен и остатъците напускат бойното поле, оставяйки на тимуридите ценни позиции отвъд река Чубук.
Окрилени от успеха, силите на Тимур атакуват едновременно османския център и десния фланг на Баязид. Поредицата от пристъпи са посрещнати с гора от стомана от еничарите и анадолските спахии. Сръбските рицари, заемащи десния фланг, облечени от глава до пети в черна стомана, се хвърлят в атака и смайват азиатците, печелейки признание от самия Тимур, който е възхитен от качествата на балканската тежка конница. В тази ситуация, водачът на монголските войски вкарва в действие последен резерв – анадолските бейове от Айдън, Сарухан, Ментеше и Теке – бейлиците, доскоро покорни на Баязид. Те се хвърлят в атака и като по предварителен сигнал, част от анадолската конница на Баязид – събратя и роднини на анадолските бейове също сменят страната и атакуват останалите сили на Баязид. Напорът им е временно контриран от сръбската кавалерия, която отново се сражава с отчаяна решимост. Не се огъват и еничарите – желязната пехота, която шест години по-рано е удавила в кръв френските рицари при Никопол.
Към привечер, след отчаяна съпротива, Баязид изтегля последните си сили към хълма Чълтепе, където османските войски заемат кръгова отбрана. Тимур заповядва позициите им да бъдат обкръжени, а Баязид да бъде заловен. Нощта пада над бойното поле, а заедно със слънчевите лъчи угасват и османските надежди. На следващия ден, сред изгарящата жега, останали без припаси, османците се опитват да пробият обкръжението, но са разбити от тимуридските сили, водени от Шахрух. Баязид попада в плен, окован е и е смъкнат на колене пред Тамерлан. Монголският боен главатар му е измислил страховито наказание – до края на дните си Баязид ще бъде разнасян в клетка пред владетелите на Азия като назидание за онези, които дръзват да се противопоставят на Тамерлан. Повечето от войниците, останали със султана измират от жега, изклани са или са заловени и продадени в робство.
Повечето синове на Баязид успяват да се измъкнат от битката с малки кавалерийски контингенти и се оттеглят в различни части на Османската империя. След победата си, Тамерлан разграбва Анадола и налага нов политически ред, принуждавайки османците да върнат повечето си завоевания обратно на местните бейове, които си връщат независимостта. Преразпределени са част от османските владения на Балканите. Византия си връща още крепости по днешното Южно Черноморие, както и владения в Тесалия и около Солун. Същевременно, тъй като Баязид не оставя ясен наследник, неговите синове се хвърлят в кървава гражданска война за трона, която ще продължи 11 години до 1413 г. В нея самото съществуване на Османската империя ще бъде заложено на карта.
Тамерлан напуска Анатолия разочарован. Плячката, за която са му разказвали византийците се оказва ефимерна. Разорявайки всичко по пътя си и налагайки своето върховенство над Мала Азия, Тимур поема обратно към дълбините на Азия, планирайки следващите си грандиозни походи. Животът на великия завоевател угасва през 1405 г., докато подготвя голям поход срещу Китай. Баязид вероятно умира още преди това, измъчен като пленено животно в менажерията на азиатския си господар.
* От Уикипедия: На Баязид I му се наложило в края на земните си дни всяка сутрин да „лъска чепика на господаря на Азия“. Зложелателите го одумвали, че любимата му жена от харема Оливера служела като столче за изправяне на Тимур след сутрешната процедура.
