Карл Панзрам: Журналът на един убиец
Карл Панзрам е човек, който можеше да изчезне завинаги в архивите и никога да не бъде открит. Неговата история е не само черна, но и стресираща за изследване. Към края на житейския си път, той ще признае извършването на 21 убийства, повече от 1000 престъпления, включващи изнасилвания, обири и други. След края на целия си житейски разказ ще завърши с думите:
„За всичко това не съжалявам изобщо.“
Никой не може да каже как в продължение на поне 3 десетилетия, той ще остане неизвестен на законите, полицията и всички разследващи органи. Липсата на каквито и да скрупули ще продължи от момента на изпращане в затвора, до момента на неговото обесване. При влизането в килията заявява, че е готов да убие всеки един затворник, който реши, че трябва или може да го безпокои, а това е особено притеснителна новина, след като той самият многократно се озовава сред проблемите на затвора. Малко по-късно ще добави още един труп след себе си, за да припомни думите си.
До днес Карл Панзрам се смята за един от най-хладнокръвните и опасни хора, стъпвали на тази земя. Още тогава специалистите ще имат едно заключение – мъжът изпитва огромно удоволствие от мъченията и неговата садистична натура се оформя в детството, когато за разлика от своите връстници, получаващи предимно милувки, той се запознава с колана на баща си. Неговите родители достигат до Минесота през 1891 г. с успешното напускане на Източна Прусия. Осъзнавайки, че американската мечта изобщо не е толкова красива, колкото се описва, Карл ще извърши първото си престъпление на 12 години, като краде сладкиши и ябълки. В един успешен удар ще се сдобие и с револвера на съседа. Властите веднага го залавят и изпращат в поправителното училище в Минесота.
Дори и тогава, въпросната институция не се слави с добро име, момчето е многократно бито, изнасилвано и мъчено от учителите и други служители. Освободен е в ранна тийнейджърска възраст, познавайки много добре света и ужаса, който носи в себе си. Събирайки всичката възможна злоба в себе си, същият веднага решава да вземе своя реванш и го прави по един грандиозен начин. Осъзнавайки, че у дома не го чака нищо хубаво, Карл бяга и всичко след това е история. Никой не знае колко места е посещавал, а и той самият не знае, особено след като пътува с помощта на товарните влакове.
Там също не се срещат някои от най-светлите хора и в едно от всичките си пътувания е изнасилен от група скитници. Изживяването шокира допълнително Панзрам, но след този случай поумнява и започва да отмъщава, извършвайки същото върху други. Неговото мото е да напада и изнасилва, за да не се превърне в жертва, очевидно всичко това работи повече от добре. Не се отказва от влаковете, но във всеки град ще се забавлява по един и същи начин – палейки сгради, извършвайки грабежи и нападайки напълно беззащитни хора. През 1908 г. ще бъде изправен отново на съд за обир и този път ще спечели гнева на местните. Изпратен е отново в поправително училище, защото не е пълнолетен.
Институцията вече не може да го промени и след освобождаването си продължава своята специална мисия за възмездие. Кражбите не са най-силната му страна, но след като не е работил почти никога, това е единственият начин за препитание. През 1915 г. вече няма място и време за поправително училище – изпратен е в затвора и лежи 7 години в Орегон. Затворът не е най-красивото място, но суровите условия ще продължат да го теглят към бездната. За още по-голяма беда, гардовете също не го харесват и се стремят по всякакъв начин да направят живота му истински ад.
Не спират да го бият, да го провисват от покриви и да го поставят в карцера. Именно там Карл ще разбере, че хлебарките могат да бъдат истински вкусни и приятни, като те ще бъдат и единствената храна, която ще получи. Още през първата си година помага на Ото Хукър да избяга. Докато Ото бяга, успява да убие и един от надзирателите и по този начин издейства още една присъда – съучастие в убийство.
След като затвора няма какво да му даде и шансовете срещу надзирателите стават все по-малки, той ще се опита да избяга през 1917 г. Има успех, но само след няколко месеца е върнат отново. След като е освободен през 1920 г. бившият затворник закупува яхта на име Акиска. Същата година започва да омайва пияни американски войници от баровете на яхтата си. Там ги изнасилва и след това ги убива, като телата ще останат завинаги в океана. Както всяко друго нещо, Карл има много малко познания относно плаването и скоро ще потопи лодката си. Вместо да търси нова, решава да замине за Африка.
Слиза в Ангола и отново открива жертва – младо момче, което ще бъде изнасилено и убито. В показанията за този случай ще сподели, че мозъкът на жертвата му изтичал през ушите. За него бил категоричен, че е мъртъв и не се налагало да продължава своята процедура. Ако се чудите кога изобщо ще има възмездие – никога. Панзрам просто продължава да търси още и още кръв. Няколко дена след първото убийство ще добави още 6 жертви – местни гидове, които го разхождат в близкото блато на лов за крокодили. Влечугите успели да скрият телата на жертвите. След една година в лов на хора в Африка, Карл решава да продължи напред, а следващата му стъпка ще бъде Либия.
Полицията вече е по петите му и го издирва в Португалия, местните вече са съобщили за странния човек, който прави такива магии, че никога повече да не се срещнат хората, с които дружи. Усещайки затягането на примката, хладнокръвният убиец се завръща обратно в САЩ. Там не се поправя, а продължава със старите навици – привличайки още млади мъже, които да изнасилва и убива.
Освен всичко яростта му се засилва, а огромните размери и силата, с която разполага, помагат за любимото занимание. И докато може да се размине с убийствата, кражбите продължават да са слабото му място. През 1928 г. е арестуван за кражба и е изпратен отново в затвор. Осъден е на 25 години и едва тогава признава за първи път, че е убил двама младежи. От всички затвори, в които лежи Левънуорт се оказва най-жестокия.
Надзирателите също не прощавали и често го пребивали до момента, в който може да изпадне в безсъзнание – сред любимите им оръжия били железлните прътове, които продължавали да се използват за най-малкото провинение. Само една година след престоя си, мъжът най-накрая побеснява и убива един от униформените в пералното отделение. Точно за това престъпление е осъден и на смърт, както и преместен в отделението за особено тежки престъпления. Оказва се, че след толкова години, смъртта ще бъде само празник, а когато се появяват различни организации, опитващи се да променят неговата присъда, той ще бъде първият, който ще ги заплаши с убийство и ще заяви, че ако не са оковите, веднага можел да изпълни присъдата, при това без никакви скрупули.
Докато чака изпълнението на присъдата си ще успее да намери и приятел – може би първият в целия му живот. Това е надзирателя Хенри Лесър, който съжалявал много Панзрам за всичко, което някога му се е случило и дори му давал по долар от своя собствен джоб, както и цигари, когато нощните дежурства ставали по-дълги и изморителни. Лесър ще остави и бележник с молив, в който Карл да пише своите изповеди. За 30 години в насилие, затворникът имал какво да сподели и не пестил никакви детайли. Хенри ще публикува всичко написано с името „Панзрам: Журналът на един убиец“. Същият ще бъде издаден само веднъж през 1970 г. Никога не се стига до преиздаване, поради простата причина, че читателите не могат и не искат да опознаят толкова тъмната му страна.
Книгата се ражда през последната година, когато чака своята смъртна присъда. Дори и изправен на бесилото, той продължава да обижда и да напада палача. Думите му са:
„Побързай въжарско копеленце, мога да убия една дузина, докато ти се моташ!“
