Гладио – тайната НАТО организация, която трябваше да държи в страх цяла Европа

След вдигането на пушека от Втората Световна война и побеждаването на общия враг, идва времето за следващото голямо сражение. Вчерашните приятели стават днешни врагове. Разбира се, страхът е вече на основата на идеология и враговете са капиталисти и комунисти. Невидимата битка за власт продължава и до днес, макар и по-често да се води в уеб пространството, отколкото на фронта. Всеки лидер на запад от Берлин осъзнава и жестоката истина, този фронт никога няма да има победител, а ако не се вземат мерки, скоро идеологията ще надделее над всички.

Последната война е отнела лукса за воденето на открити сражения, икономиката на нито една страна не може да се впусне в следващата битка, а освен това и човешкият капитал е твърде малко, за да може да отговори на големите изисквания. По това време мнозина се замислят за още един феномен, ако мрежата на съпротивата, онази използвана за победата на нацистите, се преустрои и започне да се носи с ново послание, като този път врагът ще бъдат идеологиите на СССР? Какво ще се случи, ако тайни армии започнат да финансират нелегално различни движения, с които да объркат плановете, но същевременно да останат невидими, недостижими и често дори несъществуващи за обществото?

Същите мрежи могат да изчезнат и да се активират във времето, в което са необходими. За съжаление големите главоболия започват, когато същите организации се активират не за опозиция, а за премахването на различни политически фигури, за осъществяването на терор и всяването на паника. Вече имаме и такъв пример – операция Гладио е точно тази неофициална военна програма, която се обърква по всички възможни параграфи.

Запознатите читатели знаят, че нейното начало започва веднага от Втората Световна война, когато германската инвазия е в пика си през 40-те години. Британското правителство създава различни външни екипи – партизани, които са натоварени с това да направят живота на окупаторите много по-жесток, отколкото реално може да бъде.

Със завършването на подготовката и в хода на войната, същите никога не са успели да влязат в действие, а след войната просто изчезват и досиетата им сякаш никога не са съществували. След войната, някои от основните кадри са извикани за освежаване на уменията си, тренирани са от британските SAS ветерани и са изучени в изкуството на войната. В началото на 50-те години, такива единици и цели мрежи са интегрирани в Германия, Белгия, Холандия, Франция, Дания, Норвегия, Турция и Италия.

За подкрепление са извикани и различни разузнавателни агенции в Европа, включително и МИ5 и МИ6. ЦРУ също не стои безучастно в това начинание и е готово да подпомага с информация по всяко едно възможно време. Основните нареждания идват предимно от НАТО, макар и съюзът никога да не твърди, че такъв някога е съществувал. Всяка организация има кодово име, италианците се наричат Гладио, като точно те ще останат основата за именуване на всички останали.

Името произлиза от специален меч, използван от легионери и гладиатори. По това време шефът на ЦРУ Алън Дюлс не се притеснява да ги използва. Мнозина не знаят, че един от най-големите му приятели е осъденият нацист Рейнхард Гелен – водещата фигура за убийството на лидера в Конго – Патрис Лумумба. Дюлс е известен анти-комунист, който през 1942 г. решава, че САЩ се сражава с грешния противник.

След войната, директорът ще вземе едно съдбоносно решение – всеки съюзник, който не споделя философията на СССР, може да се оценява на теглото си в злато. В Италия това може да се случи само със назначаването на бивши фашисти и десни екстремисти, които да бъдат заети в някои от най-висшите постове на разузнаването. Позволено е да следят политици, да поддържат връзка с анти-комунисти и понякога дори да контактуват с мафията.

Години по-късно един от запознатите агенти на ЦРУ ще потвърди, че именно италианската мафия е била една от най-доверените, след като нейната природа изобщо не е обвързана с идеологията на СССР. По-късно същата ще бъде основен инструмент за контрол на страната, макар и в един момент да се оказва, че играе ролята на бясно куче, което не може да стои като домашен любимец.

Италианската Христиано-демократична партия ще е една от първите, които веднага ще приеме помощта на нео-фашистите и криминалните организации. Гласуването между 1948 и 1953 г. се оказва опасно, особено след като комунисти и социалисти се обединяват, за да се превърнат в една от най-големите политически сили в страната. Подобни заплахи не могат да се пренебрегват и още през 1963 г. Гладио официално е активиран. Истината е малко по-различна, агентите работят от много по-рано, но нека приемем официалните дати. Първата им задача е открито да атакуват почитателите на социалистическата партия. По време на изборите, същите са успели да заемат някои много важни постове. По същото време става ясно, че операторите саа били замесени в многобройни сделки с наркотици, жестоки нападения върху левицата и дори изпълняват убийства.

Официално се смята, че човек може да бъде рекрутиран в това звено, при това след обстоен преглед, но това, което мнозина не знаят е, че ако избраният идва с криминално досие, той автоматично е с едни гърди пред всеки друг участник. Изпитът е обвързан с отричането на комунизма – нищо повече. По същото време действат и така наречените червени бригади, техните сметки се заплащат от СССР, а задачата им е да постигнат насилствена революция в Италия. Тези групи често правят банкови обири, извършват саботажи, занимават се с отвличания и генерално дестабилизират страната.

Гладио обаче не стоят далече от идеята и бързо решават да хвърлят малко кал по гърба на колегите си. На 31 май 1972 г. изпращат анонимен сигнал за изоставена кола близо до границата на Югославия. При отварянето на багажника, експлозив се детонира и убива трима от италианските служители на реда, ранявайки още двама тежко.

Второ телефонно обаждане посочва присъствието на терористи, което кара карабинерите да се активират и да арестуват повече от 200 души. За повече от десетилетие ще стане ясно, че единствените, които не играят тази игра, са съдебните заседатели, които не могат да повдгинат обвинение на червените бригади, нито на представителите на Гладио.

Първите официални следи за случаите и най-вече за клането в Петеано ще започнат да се появяват през далечната 1984 г. Съдия Феличе Касон ще забележи няколко нередности в предоставените записи. На първо място вижда, че нито един следовател не е наличен по време на атаките. Друга интересна следа е, че използваният експлозив е C4, предоставен от НАТО на Гладио. Разследването продължава да дълбае, за да стигне до извършителя – нео-фашист на име Винченцо Винчигуера. Експлозивът е бил оставен в един от складовете на Гладио във Верона.

Изправен пред съда, Винченцо ще потвърди, че е работил изцяло с италианското военно разузнаване, а самата атака е оркестрирана, за да се създаде паника, както и да се активира паника сред местното население. Стигне ли се до този етап, правителството ще трябва да вземе по-крути мерки и дори да обяви извънредно положение. Това създава още много въпроси, но те ще бъдат разкрити от италианския министър-председател Джулио Андреоти, който ще признае, че въпросната организация съществува много преди установяването на новата италианска държава.

С това започва и още една активна чистка, особено след като повечето европейски страни трябва да проверят дали има още една единица, близо до онази, която трябва да управлява. За една вечер се разкрива и най-жестокият план, който някога НАТО е имал за Западна Европа след Втората Световна война.

Веднага след разкриването на организацията, всяка една страна ще поиска да разбере имената на агентите и тяхната задача. Оригиналното предназначение на всеки член на Гладио е да остане в страната, при евентуален опит на Червената армия да се опита да окупира дадена нация. Тогава партизанската организация ще трябва да извършва саботажи, да премахва кадри от високите постове и да прави колкото се може повече пакости. При тази новина, още през 1992 г. белгийските разузнавателни сили изискват имената на агентите.

Такава информация не е предоставена. Голяма част от самите агенти на Гладио също изчезват или прекратяват контакти с разузнаването. От белгийска страна ще открием, че полковник Бернард Легранд ще признае, че знае някои от имената, но не може да ги разкрие. Британското и Американското правителство също са запознати със случая, но те няма да издадат информация. На 31 януари 1991 г. полковник Жан Бодарт от Белгийското военно разузнаване лети до Лондон, за да получи 13 пакета със секретна информация, шифър и стара пишеща машина Ремингтън, която е част от необходимите инструменти за четенето на кодови съобщения.

Проблемът е, че голяма част от криптографите нямат представа как да работят с това оборудване и през последните години дори не се упражняват. Какво общо има Белгия? През 1984 г. са изпратени американски пехотинци, които да направят десант в Белгия. Всеки избран кандидат говори поне един източноевропейски език. След скокът в Белгия, задачата на военните е да отстранят шефа на местната полиция в град Виелсам. Нито един от тях не говори френски. Целта на убийството е всяването на паника. По думите на някои агенти, големият белгийски народ е нахранен и заситен от удоволствия, но не подозира потенциалната атака от комунистите. Едно такова убийство и прокарването на идеята, че вече се върви към червена революция, бързо ще повиши нивото на бдителност.

Дори оръжието е руско, като за него се грижи член от белгийското разузнаване, който знае къде и как да го остави. Става ясно, че същите организации са работили и в Испания по време на управлението на генерал Франко. Основната идея тук е винаги една и съща – всяването на страх, че демократичният и свободен начин на живот остава под риск. Макар и повечето агенти да се подписват за потенциални защитници от новата заплаха над Европа, голяма част от тях използват придобитата информация, за да я продават. Известно е, че по време на Студената война, червени агенти могат да бъдат открити във Франция и Италия, но не по-малко лоши са агентите на Гладио. Кой създава Гладио?

Отговорността се пада на сър Стюарт Мензийс. През 1949 г. с помощта на своя белгийски колега Пол-Хенри Спак – белгийски социалист и министър-председател, който по-късно ще се издигне до поста на главен секретар на НАТО, двамата ще изградят мрежата, която трябва да следи за вражеската активност и да подготви населението и разузнаването за всички неочаквани маневри от страна на врага. Информацията показва, че освен Италия и Белгия, Швейцария също не е била пощадена от официалната намеса на тайната организация.

Впрочем е било планувано и действие срещу Аржентина, ако има някаква намеса във Фолкландските острови. Италия отнася най-големите поражения в това отношение, атентатът на железницата на Болоня през 1980 г. отнема живота на 86 души. Подобен е случаят и с Пиацата в Милано, когато 300 души губят живота си. Всеки един атентат се преписва на червените бригади, макар и те официално да не са планирали такива действия. След вдигането на тайната завеса, съществуването на тайната организация приключва с едно елементарно унищожаване на досиета. Поне такава е процедурата във Франция. В Италия става ясно, че следите трябва да бъдат премахнати много бързо и само 12 оръжейни склада на Гладио не успяват да се евакуират – те са официално 139.

Не търсете виновници, ЦРУ отказва да разсекрети информацията, американската армия отказва да публикува каквито и да е данни, докато предоставените документи и манифести, подписани от червените бригади, се смятат за съветска манипулация. До този момент Италия продължава да е на същото мнение и обвинява САЩ за повишаването на напрежението, ЦРУ никога не отрича и никога не потвърждава. С всеки следващ ден става ясно, че онези, които са имали някаква информация, официално започват да изчезват или просто умират от старост. Интересното в този случай остава друго, ако тогава има един общ враг за запада, то кой е общият враг днес и дали такива организации продължават да работят толкова активно, както и преди?