Пенчо Славейков – сивият поет и талант, който никога не се повтори
Едва ли човек се замисля колко силен може да бъде и в какво може да се превърне. Неговият лик в момента е популярен върху банкнотата от 50 лева. Едва ли обаче някой се замисля толкова за творчеството, колкото за стойността на парите, но нека се запознаем с един от най-обичаните ликове, които бихме искали да бъдат много повече в портфейла. Освен пари, този човек завещава нещо много повече на света и дори успява да стигне до Нобеловата награда по литература. Пътят не е никак лек и на финалът на неговия творчески път е сигурно, че нищо не може да даде радост в живота му. Пенчо Славейков се ражда в многодетното семейство на Ирина и Петко Славейкови.
Бъдещият поет има още 5 братя и сестри. Въпреки големите трудности, за образованието на малкия Пенчо са намерени пари и от родната Трявна в Стара Загора заедно с баща си, там където същият ще работи като учител. С избухването на Руско-турската война, той е сред хората, които виждат опожаряването на града. Цялото семейство успява да стигне до Търново – далече от сраженията. Много по-късно Славейков ще се връща в тези спомени, изграждайки своята „Кървава песен“. След войната баща му издава вестници. Малкият Пенчо трябва да ги разпространява и продава, а в края на 1879 г. фамилията се мести в София, където Славейков учи до 1881 г. Когато Пенчо Славейков заминава в Пловдив, за да учи в Пловдивската реална гимназия, той повежда протест.
Не срещу маските или срещу правото за посещаване на питейни заведения, а срещу лошото преподаване и опита на учителите да спестят малко повече от материала. Зад гърба си, младежът разполага с баща си Петко, Славейков и други, като именно те ще запалят любовта към литературата и народното творчество. Една гениална идея е да започнат събирането на всички приказки, с които малките деца са били приспивани вечер. Заедно с баща си, малкият Пенчо обикаля България и продължава да води един невероятен архив, някои от приказките, които се надяваме, че все още да се четат на малки деца и опознава родната култура.
През 1884 г. след детска игра и преумора, Пенчо заспива върху снежна пряспа и го откриват чак на следващия ден. Това е първата му среща със смъртта и в най-ранна възраст ще го промени завинаги. Въпреки огромните усилия на семейството да го излекува, до края на живота си Пенчо остава трудно подвижен. Трудно му е да пише, мъка е да говори, понякога мисли за самоубийство, но след като е прикован на легло, започва да чете, при това много. И докато човекът днес ще търси най-различни мотиватори, то Пенчо ще се насочи към Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайрих Хайне и много други. За това, че е различен, той започва да оценява самотата като нещо много специално. Първата му книга със стихове – „Момини сълзи“ е ранният опит за творчество, но след като още не е готова или поне не вижда някакво признание, сам събира копията от книжарници и библиотеки и ги изгаря. Като участник в списание „Мисъл“, неговият поглед към лириките се променя.
Вече обръща внимание на балади, на философско-историческо творчество и още много други. През 1892 г. заминава в Лайпциг, за да изучава философия. Продължава да работи за списание „Мисъл“ и „Българска сбирка“. Пенчо има много широк кръгозор за знания и изучава естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата, като слуша лекции от Вилхелм Вунд, Елстер, Вюлкер и още много други. За кратко време става член в Лайпигското дружество на любителите на изкуството, Лайпигското литературно дружество и още много други. Изучава усилено Гьоте и Хайне, разглежда многобройните изследвания, впечатлява се от тяхната философия.
При завръщането си в България през 1898 г. е назначен в Българското книжовно дружество – днес е познато като Българска академия на науките. Работи като преподавател в Софийската мъжка гимназия и продължава да бъде част от списание „Мисъл“ и литературен кръг „Мисъл“. Завързва връзка с поетесата Мара Белчева, като тя носи не само интимна близост, но и творческа, популярната му „Кървава песен“ започва да се подготвя в този период. Славейков обикаля Европа, за да разглежда различните библиотеки и да следи развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София е уволнен от министъра на просвещението и назначен като уредник на училищния музей. Никога не заема този пост и започва да пътува.
Посещава Люцерн, Хофлу, Горат, Андермат, Лугано, Рим, Флоренция и още много други. Последните месеци от живота си, Славейков прекарва в курорта Брунате, близо до езерото Лаго ди Комо. Тук трябва да припомним и срещата с Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейско литературно отличие. Това се случва на 30 януари 1912 г. Именно Йенсен превежда някои от творбите на Славейков на шведски, разглежда се неговото цялостно творчество, а впечатление на журито прави и голямото внимание към широкия кръг от интереси, които мъжът притежава. По това време Пенчо води една битка, която ще бъде загубена – тази за живота му.
Озовавайки се в Италия, той вече не е способен да завърши своята творба. Условието гласи, че всеки труд трябва да бъде завършен, за да участва за награда. Освен това в България се предлага Иван Вазов, след липсата на подкрепа, Йенсен сам предлага Славейков за Нобелова награда по литература. Битката на поета и на неговия добър приятел приключва с една телеграма, написана от Мара Белчева, тя гласи само „Пенчо не диша вече.“. С това приключва и цялата сага около живота му. Тихият и често сърдито гледащ Пенчо Славейков, не успява да получи признание, впрочем неговата любов с Белчева е критикувана, защото жената е останала вдовица и клюките по неин адрес никога не приключват. Малцина знаят, че тя продава дома си в България, за да заплати лечението на Славейков.
До последно се надява, че ще го види щастлив и със световно признание, но когато един човек е постигнал своята мисия, неговият живот вече няма много стойност. След смъртта му, Мара ще пренесе костите му в България и ще продължи да живее в нищета до края на живота си. Голяма част от неговото творчество се намира в архива на Шведската библиотека, където е бил превеждан от Йенсен. Защо в България предлагат Вазов, а не Славейков? На първо място ще открием, че самият Пенчо е има доблестта да нарече Вазов – творец с беден и тромав език. Освен това политическите вълнения и преследванията на Стамболов срещу баща му, който умира през 1895 г.
Не можем да виним човек с три вагона книги зад гърба си, както и познания в една от най-тъмните философии за гледната му точка. Славейков е не само критик на колегите си, той е критик на политиката, критик на начина на живот, критик на всичко, което по някаква причина нарушава неговия свещен кръгозор. Има ли поле да се изказва така? Категорично, когато говорим за възпитаник и интелектуалец на немската школа, за човек с нежно сърце, като и до днес лириките му остават ненадминати, може спокойно да бъде смятан за феномен, какъвто реално е. За съжаление не е дошъл в правилното време и може би не е бил готов за публиката, която ще се открие.
Пенчо е сивият поет, на нито една снимка няма да откриете усмихнат, такива просто не съществуват. И ако критиките са една от причините за неговите несгоди, любовта с Мара Белчева е другото тегло в живота. Красавицата демонстрира не само уникален и бистър ум, но също така е възпитаничка на Виена, а момента, в който се завръща обратно в България, в любов ѝ се вричат личности като Фердинанд и Стамболов. Дамата се омъжва за Христо Белчев . Двамата обаче са само четири години заедно, защото Белчев е убит.
Едва след това идва време за срещата със Славейков и създаването на една любов, която може да бъде забелязана на сцената на театъра. Двамата не просто успяват да прокарат традиция, но и да създадат таланти, които да поставят родната сцена на европейско ниво. Впрочем няма обиден човек от Пенчо Славейков, но така или иначе знаем, че в последните си дни, Славейков се е опитвал да държи своята писалка, докато неговата любима е помагала.
Заради таланта си, заради доблестта да бъде куцият бегач, който печели състезанието и заради нежния език, който може да плющи като камшик срещу глупостта, той остава в Италия за дълго време. Като дори в последните си редове заявява, че ще чака друг живот, за да възкръсне. За съжаление още не сме открили неговият еквивалент. Хора от неговата порода се раждат веднъж на век и минават толкова бързо през всички линии на живота, че понякога никой не може да ги открие.
Снимки: Wikipedia
