Тежестта на Короната: Карл Велики – бащата на Европа
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
През VII в. Европа навлиза в нова епоха от своето историческо развитие. Последните нишки свързващи Стария континент с Античността са скъсани. Започват така наречените „Тъмни векове“ – време на войни, кризи и упадък на културата. Варварски кралства се въздигат и рухват, велики мъже идват и си отиват, а последните остатъци от наследството на Римската империя изчезват в Западна Европа. Насред този хаос един народ се бори да опази последните парченца от древното наследство – франките. Те идват в земите на дн. Белгия като съюзници на Рим и остават верни на клетвите си до самото падане на Западната империя през 476 г.
Впоследствие техният водач Хлодвиг успява да отвоюва от съседните германски племена земите на дн. Франция и да създаде силно кралство, тясно обвързано с християнската религия и църквата в лицето на римския папа. Потомците на Хлодвиг – династията на Меровингите, ще управлява неговото наследство в продължение на 250 години. С времето династията се разпокъсва, брат воюва срещу брата, а братовчеди се избиват за правото да носят короната. В тази ситуация аристокрацията придобива все по-голяма сила и самостоятелност.
Най-важни сред благородниците в кралството са т. нар. майордоми – първите служители на короната. С времето те изземват властта от кралете и започват да управляват по своя воля. През следващите десетилетия от редиците на майордомите се издига династията на Каролингите. През 755 г. един от тях – Пипин Къси се обявява за крал на франките, след като сваля последния меровингски крал от трона. Той получава признание за титлата си лично от папата.
През 742 г. или 744 г. преди Пипин Къси все още да е станал крал, в неговата резиденция в Аахен се ражда неговият първороден син. Той го кръщава на своя покоен баща – Карл. Информацията за ранните години на Карл е изключително оскъдна. Знае се, че Пипин Къси има общо шест деца – Карл, Карломан и Жизела, които доживяват пълнолетие и Пипин, Хротас и Аделаис, които умират в детските си години. Най-известният хронист на епохата и биограф на Карл – Айнхард пише „Мисля че би било безумно да се пише каквото и да е за младостта на Карл, неговото раждане и първите му години, понеже по тази тема никой преди мен не е писал, а вече няма живи хора, които да си спомнят онези дни.“ Така тези ранни години на престолонаследника остават забулени в мистерия. Причина за това може да са и слуховете, че Карл е извънбрачен син. Пипин Къси се е врекъл във вярност на майката на Карл – Бертрада, но само по езическия германски обичай „фрайделехе“, но не озаконил съюзът им пред Бога.
Карл израства редом със своя баща и още от ранна възраст го съпровожда по време на военните му походи срещу германските племена, лангобардите и арабите в Септимания (дн. Южна Франция). Карл играе важна роля и в проточилата се осем години война между Пипин Къси и аквитанските херцози. Войната завършва през 768 г., малко след смъртта на Пипин. Двамата му синове и наследници – Карл и Карломан приключват делото на баща си и присъединяват всички земи на дн. Югозападна Франция, чак до Пиренеите. По това време Карл вече е зрял и опитен войн, 26 годишен и ползващ се с дълбоко уважение от войнската каста на франките.
Съгласно действащото право във франкските земи – т. нар. Салическо право, наследството трябва да се разпредели по равно между всички мъжки наследници на Пипин Къси. Така, Карл и Карломан са обявени за крале на специално свикано народно събрание през 768 г. Някъде по това време Карл се жени за първи път за Хилмитруда – франкска благородничка, която му ражда син, наречен Пипин Гърбавия, тъй като при раждането му има усложнение, което води до деформиране на гърба на момчето. Две години след възцаряването си, Карл се разделя с първата си съпруга и се жени повторно за лангобардската принцеса Дезидерата.
Съюзът е изцяло политически, с цел засилване на франкските позиции в Италия. Този нов брак трае няколко месеца и през 771 г. Карл го анулира. По онова време братът на Карл – Карломан, който владее южните франкските земи, се опитва да сключи съюз с Дезидерий – крал на лангобардите и баща на Дезидерата. Карл научава за този подмолен ход. Няколко седмици по-късно Карломан умира, едва навършил 20. Изворите го приписват на масивен кръвоизлив от носа, но политическата обстановка е толкова напрегната, че има съмнения дали смъртта му не е насилствена.
Смъртта на Карломан прави Карл единствен владетел на цялото Франкско кралство. Той разтрогва съюза си с лангобардите и се жени отново. Новата му съпруга се нарича Хилдегард – германска благородничка, потомка на няколко изтъкнати вождове от ключови германски племена. Според изчисленията на историците, през 771 г., когато бракът е официално сключен, Хилдегард е тринадесетгодишна.
За следващите дванадесет години брак, приключил със смъртта й през 783 г., Хилдегард ще дари Карл с 9 деца, от които само две – бъдещият император Людовик Благочестиви и сестра му, принцеса Берта, надживяват баща си. Година след смъртта на Хилдегард, Карл се жени за последен път. От този брак той се сдобива с две дъщери. Освен законните си брачни съюзи, Карл има и четири наложници, от които има няколко извънбрачни деца.
В обществено политически план, животът на Карл също е доста бурен. През 774 г., папата му дава добър повод да приключи веднъж за винаги със своя бивш тъст Дезидерий. Лангобардите са посегнали на земите, които Пипин Къси подарява на папа Захарий III. Настоящият папа – Адриан I (772-795 г.) моли Карл да защити Папството. Франкските войски се събират, преминават Алпите и в рамките на една кампания завладяват цялото лангобардско кралство. Карл няма намерение да изпуска богатата плячка и в разрез с традициите на епохата не назначава нов крал, а сам взема „Желязната корона на Италия“.
Това не усмирява неговия дух, а поставя началото на поредица от военни кампании, които той води на всички фронтове. Между 773 и 804 г. франките водят 18 похода срещу саксонците, чиято цел е да наложат политическа зависимост и да покръстят езичниците. Саксонците се оказват упорит противник. След всяко поредно покръстване, те отхвърлят новата вяра и се връщат към почитането на старите германски богове. Карл е принуден да избие и изсели мнозина от тях, а накрая ги заставя да приемат християнството под страх от смъртно наказание за всеки, който се отрече. По-добре въоръжени и организирани, франките в крайна сметка завладяват цяла Саксония и я присъединяват към своята държава.
Успоредно с походите на север, през 778 г. Карл започва да изпраща войски и към Пиренеите. Първата му цел е херцогство Васкония – държавата на баските. Древните жители на дн. Навара се опитват да оспорят властта на франките върху Аквитания и така си навличат гнева на Карл. Борбата продължава над двадесет години. Едва през 801 г. херцогът на баските – Беласко, приема да стане васал на Карл.
Войната на юг се оказва тежка и скъпоструваща. Баските са упорит враг, а скоро в борбата се намесват и арабите от Андалусия (б. а. – мюсюлманските владения в дн. Испания). Карл започва война и срещу мюсюлманите – бербери и араби, или както ги наричат изворите – „маври и сарацини“. Войната завършва в началото на IX в. със завладяването на дн. Каталуния от франките, които създават там „Испанската марка“ – едно от първите християнски владения на юг от Пиренеите след арабското завоевание от 711 г.
Докато войските на Карл воюват едновременно в Иберия и Германия, неговите източни съседи – аварите, решават да нападнат франкските земи и да ги разграбят. Отговорът на Карл е мигновен. Използвайки значителните финансови ресурси на своята държава, франкският крал събира още войски и атакува аварите. През 790 г. армията на франките преминава по поречието на р. Дунав и нанася тежко поражение на аварите. По същото време окончателно е подчинено и херцогство Бавария. През 803 г. Карл организира нов поход срещу аварите, вследствие на който окончателно унищожава тяхната държава. Остатъците от нея ще бъдат завладени от българския владетел Крум през 804 г.
Победите на Карл по всички фронтове са съчетани и с най-значимия му политически успех – императорската корона. През 799 г. римската аристокрация се опитва да свали папа Лъв III (795-816 г.) от апостолическия престол. Папата търси закрилата на Карл, наричан вече от всички „Велики“. Кралят на франките се отзовава, окупира Рим с армията си и възстановява Лъв III на позицията му. В замяна папа Лъв се съгласява да короняса Карл с най-висшата светска титла – императорската. Моментът е подбран идеално. По същото време в Константинопол императорската титла реално е вакантна.
Византийският владетел Константин VI (780-797 г.) е детрониран и ослепен от майка си Ирина, която поема управлението. Според франкските норми жените нямат законно право да управляват и следователно Карл не признава Ирина за императрица на Византия. На база на тази ситуация на връх Коледа 800 г. папа Лъв III коронова Карл за „император на римляните“. Това е директна заплаха за Византия и през 803 г. император Никифор I Геник (802-811 г.) започва война срещу франките. Смъртта на Никифор и последвалите нашествия на Крум в Тракия, карат византийците да потърсят мир с Карл и през 812 г. император Михаил I Рангаве (811-813 г.) признава императорското достойнство за владетеля на франките.
Последният враг, който Карл побеждава са викингите. Те се появяват по северните граници на владенията му в началото на IX в. За разлика от английските манастири обаче, франкските земи се оказват прекалено голяма лъжица за устата на северняците. Армията на Карл ги разгромява и кралят на датчаните Хеминг I (810-812 г.) е принуден през 811 г. да подпише мира от Хейлинген, с което датчаните се задължават да не атакуват владенията на франките.
Освен велик войн и завоевател, Карл отделя сериозно внимание на административното устройство на своята държава. Следвайки приетия още от Меровингите модел, Франкската империя е разделена на военно-административни единици – графства, начело с графове. В зенита на своята експанзия, в империята има поне 600 графства. Графовете дължат клетва за вярност на краля и са задължени да свикват своите войски в негова служба, когато бъдат призовани. За да контролира аристокрацията, Карл Велики създава първообраза на съвременните министерски съвети.
В тях заседават „висшите служители на държавата“ – всеки натоварен с определен ресор в управлението. Отделно от тях той създава няколко екипа държавни инспектори, които имат право да надзирават дейността на графовете и да ги санкционират. Подобни проверки се извършват постоянно на територията на цялата империя, а инспекторите носят титлата миси доминици – пратеници на господаря. Цялата тази административна система е подплатена с подробното записване на действащите закони на франките и съставянето на множество законодателни сборници, по силата на които се съдят отделните народи в империята.
Всички войни, които Карл води се развиват на чужда територия и за сметка на неговите врагове. Това дава възможност на франкското общество да просперира. Този възход намира отражение и в културната сфера. Спокойните години дават възможност на Църквата да разшири своята мрежа от храмове и манастири. Към тях се зараждат книжовни школи – скрипторуми. В тези школи започва преписването на античните текстове, оцелели след Великото преселение на народите.
Освен древните писания, монасите записват и нови хроники, църковни поучения и християнски философски трактати. Благодарение на покровителството от Карл Велики започват да се изграждат първите научни школи в Европа, които през XII век ще се трансформират в първите университети. Пак на културната политика на Карл западната цивилизация дължи въвеждането на нов, опростен шрифт за изписване на латинския език, който позволява по-лесното научаване на езика и по-масовото разпространение на книгите.
Карл Велики завършва живота си в трескаво преследване на множеството си нереализирани замисли. В своята хроника, Айнхард пише, че на 21.I.814 г. Карл е повален на легло от болест на белите дробове (вероятно плеврит). Обзела го меланхолия, че няма да успее да довърши всички дела, които е планирал. В крайна сметка, великият монарх умира на 28.I.814 г., когато е бил малко над 70-годишен. Единствен негов наследник остава сина му Людовик, наричан Благочестиви.
Карл Велики е определян като една от най-влиятелните личности в европейската история. Неговата империя служи като политическа и културна основа за изграждането на най-проспериращите държави в съвременна Европа – Франция, Нидерландия, Белгия, Люксембург, Германия, Швейцария и Италия. Културния възход, който неговото царуване ражда предопределя хода на развитие на западноевропейската цивилизация. Неслучайно Карл е наричан и „Бащата на Европа“. Той е и третият човек в европейската история след Октавиан Август и Юлий Цезар, чието име се превръща в титла – източноевропейската дума „крал“ произхожда от неговото име.
