Пренебрегваната история на „Селяни, ядящи картофи“ на Ван Гог

През 1885 г., след месеци работа и щателна подготовка, Винсент ван Гог завършва „Селяни, ядящи картофи“ – тъмен, динамичен портрет на селско семейство около маса за хранене. Той има големи надежди за произведението, вярвайки, че то е неговият билет за парижкия пазар на изкуството. Но картината е приета негативно, дори с ярост. „Можеш да се справиш и по-добре“, пише в писмо Антон ван Рапард, колега художник и приятел на Ван Гог.

Гог все пак обаче има високо мнение за картината въпреки критиките срещу нея. По-късно, по време на период на лична криза, той всъщност прави планове да работи върху втора версия.

Къщата на две семейства, едно от които е Де Груут – модел на картината „Селяни, ядящи картофи“

Работата му върху „Селяни, ядящи картофи“ започва, докато живее с родителите си в Нуенен, селски град в Холандия, в който живеят много фермери, работници и тъкачи. Това е идеалното място за улавяне на селския живот, предмет на интерес за Ван Гог и много от неговите съвременници. Той се надява да се докаже като художник на фигури, но няма много опит в рисуването на портрети на хора в цял ръст. Селската храна е популярна тема сред художниците по онова време и му позволява да изобрази своите обекти седнали. Нехарактерно е, че той прави много предварителни проучвания за картината като посещава къщата на Де Груут многократно, за да улови семейството, докато ядат вечерята си. Той скицира малки детайли – часовник, поставка за лъжици, парче хляб, ръка върху чайник – за да се подготви за картината.

Предварително изследване на картината

Но въпреки упоритата работа на Ван Гог и амбициите му за „Селяните“, картината не е представена на изложба по време на живота на художника, защото е посрещната от почти всеобщо неодобрение.

В писмото си Рапард изразява още критично презрение към техническото изпълнение на картината. „Защо този мъж отдясно няма коляно, корем или бели дробове? Или са на гърба му? И защо ръката му трябва да е толкова къса? И защо трябва да му липсва половината от носа?… Изкуството е твърде важно, струва ми се, за да се третира толкова надменно.“

Този анализ трябва да е бил особено травмиращ за Гог, защото той изпитва проблеми с груповите композиции – жанр, на който Рапард е майстор.

Ван Гог изпраща писмото на приятеля си с отговор в защита на картината, в който твърди, че Антон е пропуснал същността на картината: „Това, което се опитвам да постигна, е да не рисувам ръката, а жестът, не математически правилна глава, а цялостното изражение. Миризмата на вятъра, когато копач вдигне поглед, да кажем, или говора. Животът, накратко.“

Друго предварително изследване на картината

Картината продължават да се върти в съзнанието на Винсент, дори след като се премества във Франция и усъвършенства значително различен – и сега емблематичен – стил, дефиниран от ярки цветове и по-свободен рисунък. През април 1889 г., след криза с психическото си здраве, Ван Гог иска да бъде приет в болница в Сен-Реми-де-Прованс в южната част на Франция. През този по-затворен той започва да планира нова версия на „Селяни, ядящи картофи“, като пише в писмо, че „сега вече платното трябва да е напълно, може би бих могъл да го преработя изцяло по памет“.

Художникът обаче никога не е осъществява плановете си за втора картина. В края на юли 1890 г. с влошаване на психическото му състояние художникът се прострелва в гърдите и почива два дни по-късно.

Днес картината му се счита за едно от най-известните произведения на Ван Гог – в тон с твърдението му, че тя е „най-доброто нещо, което съм направил“.

* * *

Ван Гог прави и литография на композицията, преди да се заеме с картината. Той изпраща впечатления на брат си и в писмо до приятел пише, че е направил литографията по памет за един ден.

Художникът експериментира за първи път с литографията в Хага през 1882 г. Въпреки че оценява малките графични работи и е ентусиазиран колекционер на английски гравюри, той работи сравнително малко в графични среди. В писмо от около 3 декември 1882 г. отбелязва:

„Вярвам обаче, че би било голяма грешка да си представим, че такива неща, като например литографията „Благодатта“ (семейство дървосекачи или селяни на масата) са създадени с един размах. Не, в повечето случаи солидността и ядрото на малките произведения се постигат само чрез много по-сериозно проучване, отколкото си представят онези, които гледат отгоре на илюстрацията… Както и да е, някои картини в огромните си рамки изглеждат много съществени и по-късно човек остава изненадан, когато всъщност те оставят у него празно и неудовлетворено чувство. От друга страна, човек пренебрегва непретенциозната дърворезба или литография или офорт от време на време, но се връща към него и с времето се привързва все повече, и усеща нещо велико в него.“