Параноята на Мао можеше да промени света завинаги с Трета Световна война

След като разказахме за интересният конфликт между Китай и СССР в битката за един малък остров, където се стоварва огромна армия, сякаш има някаква териториална стойност, нека обърнем внимание на един особено интересен конфликт от Студената война.

Историята на остров Дамански е повече от вълнуваща и търсенето на повод за създаването на един особен конфликт, макар и на първо четене да е трудно да открием такъв, може да накара мнозина да се замислят какво е мотивирало някогашните партньори с един и същи поглед в политическите убеждения – социализъм, сега да се припознават като врагове и да търсят повод за военен конфликт.

Бойните действия на острова, който практически е с размерите на два големи апартамента, мотивира двете нации не просто да премерят формално сили, но и да помогнат за отварянето на още един фронт около желязната завеса. Каква точно е историята? Нека започнем с факта, че след като Сталин приключва своя житейски път, СССР за пореден път се превръща в територия за лов на вещици.

Ще открием, че дъщерята на Сталин ще изпадне в много неприятна обстановка и вместо да се смята за величие, вече е детронира от позицията си, що се отнася до сина на диктатора, за него ситуацията е още по-зловеща и накрая се пропива до степен, в която тялото му не издържа на напрежението. Други интересни кадри, които бързо получават черния печат са хора като Лаврентий Берия.

По същото време не е трудно да открием, че Никита Хрушчов бърза да се обяви срещу сталинизма и да спре онзи толкова прословут култ към личността. Премахването на портретите и въвеждането на една нова идеология не идва без пречки, но така или иначе процесът е стартирал. По същото време Мао вижда един много добър шанс да се откъсне от своите покровители, които между другото вече не могат да влияят толкова пряко върху тях. Разбира се, трябва да има някакъв конфликт и причина за неформалния развод, следователно погледът се насочва към теорията на Ленин.

Първата работа на драконите е да заявят, че съседите са ревизионни предатели, а малко след това ще добавят и още нещо – имперски социалисти. Руснаците също не остават длъжни и бързо отвръщат на официалните комплименти. Историците признават, че са очаквали само размяна на думи или демонстриране на сила, но не и влизането във въоръжен конфликт. От другата страна пък ще открием, че всяка една членка на източния блок се замисля кой точно ще поведе революцията към световен комунизъм.

Подобен конфликт дава и много сериозни привилегии на победителя – всяка друга страна ще трябва да се поклони официално на победителя, да сподели какви са намеренията, да получава съвети, а понякога и команди, като крайният резултат на всичко това ще е пренареждането на шахматната дъска. Има само един проблем, а може би и много добро решение. В края на 70-те години ще открием, че СССР и Китай вече разполагат с ядрено оръжие.

Благодарение на него се достига до онзи момент, в който притежанието на подобна система може да дава предимства, както и да неутрализира апетити. Какво имаме предвид? Със сигурност ядреното оръжие е финалното решение на една битка, но и началото на много катастрофи. Никой не може да сподели какво наистина ще се случи след това с радиацията и какво точно ще понесе планетата при подобни трусове. Започне ли употребата на атомните бомби, логично е, че никога няма да се стигне до край, следователно притежанието дава гаранция за по-здрав разум и въздържание от нападение.

В дългосрочен план ще открием, че тази маневра и влошаването на отношенията няма да бъде благоприятно за СССР. Конфликтът дава още един шанс за събарянето на Берлинската стена, впрочем това и Чернобил не могат да бъдат пропуснати като фактори. По това време Виетнамската война ще приключи, междувременно не трябва да забравяме, че Ричърд Никсън ще отиде на посещение в Китай, а и дипломацията между азиатските страни започва да се подобрява.

Макар и напрежението да расте, можем да забележи, че Китай и СССР оказват помощ на Северен Виетнам. И така достигаме до граничните конфликти, които по един или друг начин са демонстрация на сила. Какво обаче толкова много ядосва Китай, че да започне да променя погледа си към дългогодишния партньор? Отговорът се крие в една спогодба през 50-те години на миналия век между Сталин и Мао. С подписването на приятелски отношения, съюз и взаимопомощ, Китай получава сумата от 300 милиона долара, военна помощ и гаранция за отзоваване при евентуално нападение от Япония.

В случай на такова, Манджурия и Порт Артър ще бъдат предоставени под контрола на Китай. Какво трябва да направи китайската комунистическа партия? Нейната задача ще е да помогне за реорганизацията и извоюването на независимостта на Монголия. Опитите за контролирането на Китай никога не се получават. За разлика от Източния блок, влиянието върху тази страна остава напълно самостоятелно и доверието между Мао и Сталин продължава да се забелязва, като всичко опира на Марксистко-Ленинската теория.

Хрушчов продължава тази традиция и дори взима работна ръка от Китай, както и подписва търговски договори за доставка на храна, но дори и да има някакви спогодби, двамата с Мао се мразят в червата. Политическият поглед се променя и западът вече не е враг, а някой, с който трябва да се живее. Проблемът обаче е, че Мао не може да пренастрои партията на друга честота, това ще се случи в следващите години, все пак той е прекарал толкова години в копирането на Сталин, а сега изведнъж трябва да обърне плочата и да започне да говори за по-добра дипломация.

Да не говорим, че когато идва Унгарската революция, Китай не само вижда изолацията, в която попада, но и започва да се очаква подобен бунт, който ще доведе до дестабилизация и евентуално до свалянето на диктатора. През 1958 г. двете страни ще се опитат да договорят нови спогодби, този път за предоставянето на китайски военноморски бази, където да се позиционират атомни подводници на СССР, под предлог, че същите ще се използват за неутрализирането на американските кораби, при евентуални атаки. Мао не гледа на тази защита по този начин, за него това е опит за контрол.

Срещите между великите сили, където китайският лидер не е поканен, продължават да го засягат. Хрушчов започва да се съмнява в здравето на своя колега, но така или иначе няма никакво връщане назад. Следват и обвинения, насочени към Балканите. Мао отрича съществуването на Югославия, Хрушчов ще критикува Албания и Енвер Ходжа, като там предстои Съветско-Албанския развод. А именно с това стигаме до един особено интересен конфликт – вторият „Дамански“.

На 14 юли 1969 г. министърът на отбраната на Китай – Лин Биао се среща с военните делегации на Северна Корея и Албания. По това време и трите страни все още се водят участници в Източния блок, но с някои особени резерви. Лин има едно много специално предложение, да научи съветските ревизионисти, които в момента нарушават оригиналните китайски граници. Лин пропуска да съобщи, че неговата страна не прави нещо по-различно, но така или иначе няма да открие партньори.

Пратениците на Северна Корея мълчат, докато албанският министър на отбраната Балуку ще изрази много сериозни притеснения относно потенциалният отговор с ядрено оръжие. Очевидно е, че само Китай иска да използва оръжието, а и няма как да ги виним. Северна Корея е претърпяла своя крах, а междувременно Албания се специализира в правенето на най-различни бункери, само и само да се предпази от всеки един възможен удар.

Предложението е за запазване и защита на границите, но без провокация на СССР, като при тези думи Лин ще подчертае, че те не провокират никого, съветските войници са виновни за тези действия. Единствената по-интересна спогодба тук е да се достигне до засилено критикуване на новия режим. Пекин ще се постарае да подчертае недоволството на Пхенян и Тирана, а колко далече могат да стигнат двете страни, никой не може да отговори. Пхенян „приема“ толкова добре идеята, че е готов да се изразява критики, като те няма да се чуят на политическата сцена. Вниманието е насочено към Централната Източна железница, която се използва като търговски маршрут и завършва в Северна Корея. Ако тази линия бъде прекъсната или директно окупирана, конфликтът става неизбежен.

Пхенян вижда това, докато Пекин все пак не е готов на толкова бързи провокации – напрежението трябва да се създаде и за целта се търсят други по-интересни варианти. Да не говорим, че партньорите на масата не са толкова разумни. Албания няма какво да направи, без значение колко точно иска да помогне или не, тя се намира толкова далече от Китай, че просто няма шанс за действия. Ким Ир Сен е особено праволинеен и спокойно може да обърне силите си в полза на СССР, а точно това не е чак толкова желано от Китай. Тук се предлага друга идея, вместо да се води директен конфликт, просто да се обоснове една сателитна територия, където да се активира определено влияние.

В този случай погледът се спира върху остров Голдински – близо до Хабаровск. Това не е случаен избор, все пак там ще открием присъствието на Сибирската линия, а стратегически е от особено значение да се използва именно една такава. На 9 юли 1969 г. Съветското външно министерство официално изразява протест към посланика на Китай в Москва относно провокацията. Забележката е приета, но както самият посланик заявява, проверката ще отнеме време и няма как да предложи веднага отговор.

Този път не говорим за малък остров, а за директна заплаха на по-големи градове, както и индустриални центрове. Новата анти-кампания веднага стартира, впрочем в рамките на няколко часа, китайските медии също започват да обясняват, че не се страхуват от жертви, за да подсигурят своята граница и да си върнат териториите, които някога са били взети неправомерно от имперска Русия. Говорителите работели на максимална мощност и спокойно се чували на руска територия.

За да може картината да бъде още по-цветна, монтират се високоговорители, които не спират да обвиняват настоящото управление за предателството срещу Ленин-Сталин. Очевидно е, че вече не може да се говори за мир, а за искане на всички територии по реката. Една беда не идва никога сама и по-същото време ще се открие активирането на медии от САЩ и Тайван, които описват потенциалната военна заплаха от страна на Китай към СССР. Списание Times цитира Андрей Громико, който споделя, че през цялата история на страната не са срещали по-страхливи и подли врагове, отколкото сега. Всяка една от двете страни споделя, че територията е тяхна, но няма резултат.

Причината за конфликта тук е, че една сутрин руски инженери акостирали на острова, за да оправят навигационните марки, когато китайски войници са отговорили с картечен огън и гранатомети. Инженерите дават една жертва, докато други двама са тежко ранени. По това време, руснаците нямали дори оръжие, с което да отвърнат на удара. Пекин обаче има друга версия. Твърди се, че съветски патрулни лодки са акостирали на острова, докато бойни самолети летели заплашително. В последствие руснаците нападнали китайските обитатели и войници, за да оформят едно малко сражение.

И тук за първи път ще имаме официалното изявление на Москва, ако на о-в Даманск войната се води тихо и без употребата на „толкова много сили“, то сега отговорът е, че ще се използват много по-строги мерки. От другата страна Пекин също не мълчи и предупреждава да се спре граничното затягане и струпване на войски, за да не се получи едно още по-свирепо наказание от страна на китайците. Пекин също започва да струпва войски, включително няколко ПВО дивизии, които са взети назаем от Лоп Нор – китайската ядрена и ракетна тестова зона в Синкянг.

Не можем, а и не трябва да пропускаме една много интересна част от историята. Китай в един момент не се страхува от ядрена атака от страна на СССР, но малко след това са готови да премислят това опасение. След като Китай стартира своите конфликти и търси нови начини за привличане на вниманието, руските сили започват да се стоварват в Монголия – подписаният акт за приятелство позволява на съветската армия да разположи бази и позиции, които биха поставили евентуалното предимство в тяхна полза. По същото време китайските маршали са категорични, че воденето на война, при това на голям фронт, не е в полза и на двете страни. Това до голяма степен дава възможност на Мао да продължи да води своята пропаганда.

Истината е, че Москва няколко пъти предлага да се водят преговори, но междувременно Пекин ще ги отклони и ще продължи да играе по границата, опитвайки се да спечели нови територии. Страхът от ядрена война се заражда по две причини. Първо руските медии никога не са се притеснявали да говорят за точно тази сила, с която разполагат и го правят, но от друга страна не са били толкова глупави да тръгнат да водят такава война – отговорността в това отношение е наистина голяма и някой трябва да отстъпи с идеята, че след една такава битка няма да има какво да се дели.

Въпреки това не трябва да забравяме, че обсъждането за атака на стратегически цели е била разглеждана многократно и винаги се е поставяла като крайна мярка. Впрочем тази информация стига до Китай, при това много преди западните медии да започнат да коментират потенциалната заплаха. Хонконг ще се включи в това твърдение, като там някои китайски представители многократно ще повторят, че СССР е достатъчно глупав, за да се възползва от подобен удар, поразявайки инсталациите на страната им.

Оплакванията продължават с факта, че засилващите се военни маневри и тренировки стресират Китайската Народна република, която не можела да приеме факта, че въображаемият враг е някой различен. Изказването на американските медии кара Мао да засили параноята си, все пак не е трудно да открием, че след като потенциалният трети играч в Студената война има свободата да сподели подобни опасения, при това открито, шансовете сценарият да се реализира, започват да растат изключително високо. Какво прави Китай? Първо се провеждат постоянни бойни тревоги, а след това започват да се копаят и окопи.

Малко след това се мобилизира цялата армия около граничните провинции и региони. Подготовката е за внезапна атака, която може да се случи всеки момент. По това време ЦРУ изчислява шансовете за ядрен удар от страна на Китай и споделя, че там ще се открият около 10 ракети със среден обхват, налични са няколко стратегически бомбардировача и допълнителен арсенал, който може да спре по-сериозно настъпление. Пренасочват се и средства, които да започнат силовата разработка на ядрено оръжие, като поне запазват полицата за „Първа употреба“. Идеята тук е, че ядрено оръжие не трябва да се използва за нападение, освен при евентуален първи удар – ако една ядрена сила удари друга, тогава се разрешава повторен удар.

През септември 1969 г. става ясно, че въпреки демонстрацията на подобно оръжие, Пекин все още не е успял да се превърне в ядрена сила, поне не и по основните стандарти. Ето защо и основното внимание за отблъскване на атаки се насочва към огромната популация. Стратегията на китайските маршали ще бъде ориентирана към спирането на бърза война, като възнамеряват да спрат всякакви шансове и за бързата победа. Следват и някои директни заплахи като „700 милиона китайци не могат да бъдат тормозени и няма да бъдат заплашвани с ядрено оръжие.“, присъстват и заплахи като „Стотиците милиони китайци, подкрепяни от Китайската Народна Освободителна армия ще окажат невиждана съпротива, като ще се борят до самия край.“.

След националният им празник на 1 октомври ще открием, че ситуацията продължава да ескалира. Този път идва директно предупреждение по линията, като се заявява, че няма да се позволи на Москва да се подиграва с китайския народ, като същият е готов да отвърне на удара и да нападне без никакви усилия, докато не се приключи агресията. Що се отнася до руската страна, там са категорични, че проблемът не е ядрения арсенал, той не само не е развит, но и няма да оцелее при евентуален първи удар, проблемите идват с огромната численост. Всеки осъзнавал, че нападение с такъв магнитуд може да застраши абсолютно всяка една армия. Да не говорим, че освен редовна армия, познанията на партизанската война също не трябва да се подценяват.

И така стигаме до следващото заключение, когато постоянно някой говори за агресия, но същевременно ръси заплахи, единственият начин за избягването на една безкрайна война, може да бъде именно използването на ядрено оръжие, каквото руснаците имат. Накрая се стига до предложение за поставянето на такова оръжие, като това вече ще се смята за сериозна провокация. Въпреки отказът от привличането на конфликт, макар и неговият магнитуд да продължава да се повишава, стигаме до един коментар, който би бил притеснителен, но оправдан.

Съветският министър на отбраната – Андре Гречко най-накрая предлага да се използва мощна мегатонна ядрена бомба, за да се елиминира заплахата. Макар и да не посочва точните данни, подозираме, че става въпрос за „Цар“ бомбата. Други генерали са на мнение, че това ще доведе до световна война, която така или иначе не се иска от никого. Истината е, че подобни закани са единствено опит за дипломатически натиск, който бавно и сигурно започва да работи. Главната задача на Москва е стигането до преговори, които до този момент Пекин продължавали да отклоняват. На 11 септември се урежда среща между Алексей Косигин и китайски дипломати. На летището някой пуска мухата, че се подготвя специален троянски кон и добре подготвени командоси ще се подготвят за сражение. Никой не вярвал, че идват съветски дипломати.

Мао нарежда да се подсили летището и всички да се готвят за неизбежна атака. Разбира се, не се стига до такава, а до преговори и до гаранции, че ядрено оръжие няма да се използва. Освен това Китай ще изпрати писмо на 18 септември, че няма да използва оръжие и няма да прибягва до употребата на сила, ако няма провокация от другата страна. Само няколко дена по-късно китайските агенти разчитат сигналите по друг начин и решават, че СССР никога не е казал, че няма да използва ядрено оръжие.

Все пак Алексей е казал, че не се търси война, а ако се използва ядрена сила, то война никога няма да има. Освен това мнозина били разстроени от факта, че никой от големите лидери не посрещнал руския пратеник на летището, а това не било добър знак, поне според Пекин. За още по-голяма беда, Виктор Луиз – известен като Витали Евгениевич Лу – със значителни връзки в КГБ ще сподели в английски ефир, че съветската армия предпочита да използва ракети пред хора. Присъствието на този материал, както и на срещата ще даде още поводи за тревоги. В следващите няколко години ще открием, че Китай самостоятелно си насрочва дати за нападение, които никога не се случват, но въпреки това Мао и компания няма да се откажат от тази мисия, поне докато не се стигне до някакво друго решение. В този случай провокация и то по островите.

За разлика от Даманск, тук територията е с много по-сериозно поле за изява – цели 90 квадратни километра. Интересното тук е, че докато Китай и СССР спорят за това парче земя, на острова има една много интересна утопия – половината население е руско, другата половина е китайско. И за разлика от големите политици, същите обитатели живеели много по-добре. От стратегическа гледна точка, потенциалното поставяне на тежка артилерия на острова може да достигне някои от основните точки и да осигури много по-сериозно предимство за Пекин. Какво обаче се случва в тази посока?

Тук не се водят някакви много сериозни сражения. Причината е, че Хрушчов вярва в успокоението на Мао, като получи най-накрая проклетите острови и спре с провокациите. През 2004 г. се прави ново разпределение на границата, като редица острови ще преминат на китайска територия. В този случай Китай избира да натиска още повече, след като в момента Москва се опитва да затопли отношенията с Вашингтон и една потенциална издънка може да върне старата политика. През септември 1969 г. двете страни ще подпишат договор за прекратяване на употребата на смъртоносно оръжие.

Архивите показват, че за периода от 1970-1972 г. около 776 провокации се случват на далечната източна граница, а да не говорим, че през 1977 г. се увеличават на 799, а след 1979 стават над 1000. За периода от 1975 до 1980 г. ще открием, че границата е премината около 6894 г. През същата година е подписана спогодба, с която 130 от 300 острова по реките между СССР и Китай, но дори и така няма мир. Едва през 1991 г. – цели 14 години след Даманск, почти всички останали руски острови ще се предадат на Китай.