Суат Дервиш – турската писателка между два свята и мисия за равноправие
Казват, че нейните романи не са създадени за мъже и сигурно са прави. Чували сме и легендата, че Турция е последната страна, която да се освободи завинаги от Османската империя, а това е смело твърдение. Във времето на Суат Дервиш ще открием, че нейният живот изобщо не е приказка и сякаш никога няма да стане. Тя се ражда през далечната 1905 г. и на 11-годишна възраст успява да види разрухата на Първата Световна война.
Малко след това вече ще наблюдава и бездната, в която някогашната империя се хвърля. Колапсът на империята е последван от редица проблеми – не можем да забравим факта, че арменският геноцид поставя страната на картата, но никога не се говори за българския такъв, а и самата дума ще се въведе много по-късно, за да можем да говорим за всички извършени зверства.
Суат си спомня, че Константинопол – градът, който е успял да се превърне в портал между две цивилизации и смятан за нещо изключително на световната карта, един ден ще се превърне в свърталище на дребни душици и краят му настъпва с приключването на първото глобално сражение. Бежанците тръгват по улиците и някои наблюдатели признават, че става въпрос за стотици и хиляди. Някогашната Османска флота сега е заменена с британски, френски, италиански и дори американски бойни кораби. Старите елитни фамилии са изгонени или потънали в немилост. Някои успяват да избягат в Германия, за да не бъдат съдени за своите дела, други се вричат в новата власт. Останалите, които помнят своите корени, започват да се разкриват пред публиката, но предпочитанията на масата са обвързани изцяло с живота им в тайна и битка за независимост.
Суат се отдава точно на тази борба. Нейният приятел Назим е имал много горещи чувства, пишел поеми и споделял живота си, който за нея оставал в сянка, докато тя самата започва да пише още на 7-годишна възраст, но никога за него. Истината е, че нейният приятел помага да се превърне в писателка, той тайно носи материалите ѝ в местно издание и след като го публикуват, хората искат от нея да пише най-различни истории и тя го прави, макар и никога да не се е съгласявала официално за всичко това. Това, което нейният приятел никога не успява да открие е един цял роман, който на 16-годишна възраст е официално завършен и стои в шкафа ѝ, той открива само едно нейно стихотворение. С този роман ще успее да изкове своята финансова независимост, а след това да продължи пътя си за публикуването на още седем романа. Обратите ѝ са точно толкова вълнуващи, колкото тези на Едгар Алън По.
Авторката живее в апартамент, от който може да наблюдава бреговете на Босфора, освен това има възможност да следи от високо и модернизацията, която трябва да оформи новото лице на Турция. Макар и повечето книги да са създадени за жени, мъжете също не пропускали да се запознаят с трудовете ѝ. През 20-те години на миналия век, авторката официално заема позицията на политически журналист. Нейният приятел Назим е заминал за Съветския съюз, като разказва и споделя видяното от революцията, която се случва там.
Около десет години по-късно той също започва да работи и да говори за революция, използвайки силата на думите. Благодарение на тези влечения, двамата ще успеят да си издействат една много специална процедура – тази за създаването на едно по-сериозно главоболие за управляващите. В следващото десетилетие те ще се превърнат в хората, които ще усетят силата на цензурата. Държавата иска да ги заглуши, но не трябва да ги унищожава – двата варианта са изключително лесни за изпълнение. Първата покана в този случай е за цензурата – техните записки се изземват, офисите им са редовно обирани, а служителите вътре са винаги обект на изнудване.
След като човек не може да бъде сплашен по този начин, следва призоваването му в съда, конфискуването на паспорта му и правото му да работи, възможно е да се озове в затвора, да бъде изпратен някъде в изгнание или да попадне в списъка на убийците. Суат и Назим не се отказват от задачата си, успяват винаги да намерят вратичка в закона и да издадат нов материал. Какво ги вълнува най-много? Свободата и авторката е ангажирана да говори за равни права, да настоява за нормален живот и всичко, което западната жена получава. Макар и да не подозира, че жените не са особена сила в СССР – да те имат право да работят, но най-често леят бетонни плочи, както споделя години по-късно самият Георги Марков – тя публикува своя труд „Защо съм приятел на СССР“ и го прави с помощта на псевдоним, ала не е трудно за никого да се досети и да разпознае авторката – все пак перото ѝ е като ДНК.
Докато кариерата се развива позитивно, личният живот е съвсем друга история, Суат е принудена да се разведе трети път. Първият ѝ брак е с футболист от националния отбор, който макар и да задоволява някои нужди, често е описван като празноглав. Вторият е писател от левицата, а отношенията им приключват точно така, както са започнали – бързо. Четвъртият съпруг е г-н Баранер – главен секретар на комунистическата партия в Турция. Преди обаче да могат да се порадват на съвместния си живот, Баранер ще се озове в затвора за около 17 години. Бракът се сключва през 40-те години на миналия век, а съпругът умира през 1968 г. Самата журналистка успява да мине под радара и е наказана само с домашен арест. Тя е твърде сложна за убиване и шансовете ѝ да се превърне в мъченик и да отвори нови рани, не би трябвало да се понесат от никого.
През 1953 г. най-накрая е изпратена в изгнание. За мнозина нейното наказание е възможно да се стори като рай – все пак е изпратена в Париж. Там успява да пренапише някои от романите си и да ги издаде на френски, но няма средства и гладува. Назим, който вече се намира в Москва и се смята за доста успешен. Този път той не отговаря или просто е минало времето, в което да я преследва, след няколко брака. Успява да открие френската комунистическа партия и да получи подкрепа от тях.
Те не дават пари, но ѝ позволяват да се срещне с издател, който да засили процеса по публикуването. Суат получава и добро отношение от страна на критиците и книгите ѝ отново носят необходимите капитали за оцеляване. Другата положителна черта е, че преводът е направен самостоятелно, авторката споделя, че сестра ѝ е помогнала, но само толкова. След освобождаването на съпруга ѝ, тя успява да се завърне през 1963 г. Нейните помощници изобщо не я оценяват и дори са готови да хвърлят камъни, защото е пропуснала една цяла революция. Остава само със съпруга си, който е развалина.
Междувременно нейният живот също не е цветен – дълго време е успяла да игнорира диабета, а сега вече има диагноза. Губи зрението си, има проблеми с очите. През 70-те години на миналия век, когато левицата отново е попаднала в немилост, Суат има още 2 години живот, които няма какво да донесат повече. Успява да помогне за установяването на социалистическата женска асоциация. Представят я като съпругата на главния секретар на комунистическата партия, а тя отвръща, че е просто писател.
И до днес нейното име се смята за едно от най-популярните, но по ирония на съдбата не е станала известна с факта, че е написала толкова много книги, а просто, че е била заличена. Биографията ѝ показва, че не се е интересувала толкова от партията и комунистическите идеи, нейната основна идея е била да открие някой, който ще даде равноправие, точно по тази причина успява да отразява и събития, свързани с човешките права, най-вече тези на жените. С оглед на случващото се, не можем да бъдем сигурни дали са успешни или не.
