Икбал Масих – детето, което искаше да освободи робите
Днешният международен ден на детето е онзи момент от годината, в който гледаме напред към бъдещето, инвестираме много в него, защото не е тайна за никого, че сме изключително зависими и ако искаме да има утре, то днес трябва да насочим погледа си върху това, което създаваме и отглеждаме.
Сигурни сме, че през последните години сте забелязали много случаи на детско насилие, запознали сте се с най-големи безумия и дори участвате косвено във възпитанието на съседските деца, чието съществуване и мотиви за такова, често остават под въпрос. Едва ли има психолог, който би отрекъл една много негативна практика – някои родителите правят свещената грешка и инвестират твърде много в създаването на деца, които трябва да оправят техните взаимоотношения. Свикнали сме на международния ден на детето да си припомняме някои от децата, които се издигат до ранга на герои.
За някои това е извинение, че все пак ще оставят един изключително сбъркан свят, за друго е обидно да създаваме илюзия на нещо прекрасно, оставено като рекламна пауза между вечерните новини. Истината обаче се намира другаде, създаваме този празник, за да покажем на следващото поколение, че светът може да бъде по-добър, изковаваме вярата, че ако имаме добрите намерения и действия, днешният свят може да се превърне в много по-добър утре. По това време често от архивите се вади историята на Ане Франк, разглеждаме нейните дневници, запознаваме с едно сериозна трагедия, но не трябва да забравяме нещо много важно, децата могат и се смятат за герои. Някои се издигат до много по-сериозна висота за разлика от други, следователно искаме да насочим вниманието към едно друго дете, което промени света и успя да привлече вниманието към себе си.
Съжаляваме, няма да говорим за Грета Тунберг – пионката, поставена да говори за много важни теми, опитвайки се истерично да крещи колко е важен еко факторът, макар и същата изобщо да няма представа за науката. Обречена е цивилизацията, която слага дете за свой господар, но това е съвсем друга тема. Нека ви запознаем с Икбал Масих. Той е роден в средата на 90-те години в Пакистан. Живее точно 13 години и за жалост не е успял да запомни или да се докосне до по-красивата страна на живота, който се предлага. Във времето, в което проплаква на бял свят, Пакистан все още експлоатира детския труд и свободно търгува с роби. Като много други деца, Масих се ражда в бедно семейство извън Лахоре, Пакистан. Неговото семейство не може да се справи с издържането му, бащата напуска бързо семейството, а след това става ясно, че майката има нужда от пари, за да плати сватбата на неговия по-голям брат – това е бил един добър начин да махне едно тегло от гърба си, но за да се направи сватба. За съжаление дълговете стават все по-големи и най-накрая малкият Икбал е продаден като роб, защото 2 години не са заплащани никакви сметки.
Сделката се случва на 6-годишна възраст и вместо в игри и безгрижие, детето се озовава във фабриката за килими. Неговото работно време е жестоко – прекарва около 14 часа на ден, 6 дена в седмицата и един ден с почивка, която не е особено добра, след като винаги е завързван на въже в малката стая, в която трябва да работи. Въпреки тези жестоки и непосилни условия, той отново не може да изплати дълговете на семейството си. Преди това трябва да заплати своето обучение, употребата на инструменти, храна и други ресурси, които използва. Свободата му е отнета, защото семейството не може да се справи. И най-тъжното е, че по това време има още милиони други деца, които работят с надеждата, че някога ще спечелят свободата си – нещо, което няма как да се случи. Пакистан официално забранява експлоатацията на детски труд, но това не пречи на властта да бъде с широко затворени очи, захранвани с процент от бизнеса.
На около 10-годишна възраст, Икбал решава да избяга. Понеже израства в мизерия и няма достатъчно движение, за да развие своята костна структура, изглежда така, сякаш е още на 6 години. Принуден е да съществува в малка стая, която той самият нарича пещ и същата е запълнена със следи от вълна и други тъкъни, които запълват дробовете му. В някои моменти не може да работи в подоба среда, но не получава съчувствие, а само още бой – налагат го с юмруци, камшици и всичко, което е под ръка на пазачите. Нека спрем за няколко секунди до тук.
Представете си, че вашият живот започва на 6-годишна възраст, не познавате и не подозирате нищо за света извън тази малка пещ, от вас се изисква да работите като грешници и постоянно да сте налагани, без да знаете за какво и защо. Да мечтаете за безгрижие е забранено, да сънувате свободата си, още повече. Това е един прекрасен детски ад, който за мнозина не се е случил, но в някои точки на света е не само наличен, но и продължава да се случва. Китай може да е един такъв пример, следван от Йемен, където деца се омъжват за 50-60-годишни хора, при това напълно законно. Икбал разбира, че ще умре в това забравено от Бога място и с помощта на приятели решава да избяга. Първо тича при полицията и разказва какво правят с него хората, които работят във фабриката.
За съжаление полицаите предпочитали да вземат премията за върнато дете, отколкото да се намесят и точно по тази причина завели момчето обратно при Аршад – неговият законен собственик. За да не бяга повече, младежът е завързан с верига за мокетната машина, освен работа, гаврите също зачестили, както и гладът – все пак имал сили да избяга, но не и да работи, а очевидно това щяло да се промени. Ужасът продължава още малко, защото на 12-годишна възраст идва моментът за протест на всички работници в леярната за тухли. Едва тогава момчето разбира, че робството е паднало преди няколко години и никой няма право да го задържа. Правителството също така е отменило всички дългове, които децата трябва да изплащат и малолетните трябва да бъдат свободни. За съжаление само някои фирми направили стъпката и се съобразили със законовите норми.
На същият протест, организаторите търсят именно деца-роби, които да помогнат за евентуалното развитие, точно по тази причина Икбал решава да излезе и да говори за живота си до този момент. Споделя какво му се е случило, разказва, че не е виждал майка си от 6 години, задъхвал се като старец и имал достатъчно белези, които да покаже, завещани от настоящия му собственик и работодател. Натискът към Аршад продължавал, докато той самият не бил принуден да освободи децата от работните им места. 12-годишният вече възрастен мъж, можел спокойно да продължи своето движение и да разказва не само своята история, но и тази на колегите си, да споделя истината – нито едно дете не трябва да бъде излагано на такива мъчения, без значение от решенията на родителите му.
Изпращат го в училище и взима четирите години за само две. Започва да се интересува повече от работническите закони и правата на човека, фокусира силата си именно там и се надявал, че когато говори за работа, повече хора ще могат да го чуят и да разберат, че именно свободата и правото на детство, са елементи, които не трябва да се погазват, без значение какви точно са дълговете на фамилията. Осъзнавал, че само с говорене няма да успее да спечели вниманието на обществото и започва да се промъква във фабрики, да разпитва децата какво е отношението към тях и дали са роби.
Макар и това да е много рискована работа, той не се отказва от идеята си да освободи повече хора. Дребният му ръст и детска визия вършели прекрасна работа в мисията му да се слее с всички останали деца, но същевременно мнозина започнали да се оглеждат за някой по-подозрителен „малчуган“, който може да развали бизнеса им. Заплахите от различните фабрики не зачестявали, собствениците на роби не можели да повярват, че едно малко дете се опитва да развали бизнеса им, който освен всичко е твърде ценен и носи охолството им. Икбал не спира своята дейност и винаги е на линия, за да говори върху належащият проблем. Около 3000 деца успяват да избягат от своите собственици, след като чуват вдъхновението на момчето, при това само за година.
Реномето му наистина е впечатляващо. Влиянието му достига до там, че скоро е поканен дори в САЩ, където да разкаже какво се случва в родината му. При връщането си, само няколко месеца след като е ходил на училище с надеждата, че ще стане адвокат и ще се бори за един по-добър живот, младият бунтар е застрелян с ловна пушка. В средата на деня, докато кара колелото си на връщане от училище, изстрелите проехтяват и разкъсват дребното му тяло на парчета. Според полицията, авторът на стрелбата е местен фермер, който по-късно дори е обявен за герой от собствениците на фабрики. Той стрелял по погрешка и след часове в изтезания признава своето деяние.
Според много други хора, Икбал отдавна е бил враг на индустрията с килими и трябвало да бъде премахнат, както се и случва. Въпреки това трябва да признаем, че подвигът му и смелостта да говори, при това на тази възраст, може само да ни покаже две неща. Децата могат да променят света и заслужават по-добри условия на живот, а когато те тръгнат напред, ситуацията може да се промени завинаги и да ни покаже какво наистина се случва в историята. Въпреки неговите опити, около 75 000 деца-роби продължават да работят в Пакистан и до днес, следвани са от много други африкански и азиатски страни.
Снимки: Wikipedia
