Иван Денкоглу – Благодетелят на София
Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
Ако минавате по улица „Ангел Кънчев“ или „Петър Парчевич“ в гр. София, няма как да пропуснете сградата на 127-мо средно училище. То е пряк наследник на първото девическо училище в София, което от своя страна води началото си от първото новобългарско училище в града, създадено през далечната 1839 г. Именно тогава един от видните български възрожденци и участник в борбата за независима българска църква – Иван Икономович Круша въвежда взаимоучителната метода в училището към църквата „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“). Благодарение на тази иновативна за времето си образователна система, през следващите няколко години броят на учениците нараства от 10-12 на около 40. Това поражда необходимост от построяване на самостоятелна сграда, в която да се провеждат учебните занятия.
Както е записано в „Приходната-разходна книга на Софийското училище“, строежът му започва през 1849 г. Дарени са над 58 000 гроша, което е значителна за епохата сума и с тези средства в двора на църквата „Св. Неделя“ е издигната сграда с 4 класни стаи и едно помещение за учителите. Не само фасадата, но и самото оборудване на училището са впечатляващи за възрожденския период. В стаите има географски карти и глобуси и дори една от тях е отделена за библиотека. През 60-те години на страниците на един от франкофонските вестници, издавани в Османската империя, е публикувана статия за него, в която се казва, че: „Това учебно заведение … трябва да служи за пример на всички учебни заведения и не отстъпва на най-добрите гимназии в Цариград.“ Първото училище по взаимоучителната метода в София не би било реалност без средствата, грижата и вниманието на един български търговец.
Той е смятан за един от най-големите дарители в българските земи в периода на Възраждането. Макар да получава едва начално образование, той притежава „природен ум“, „практически усет“ и „твърд характер“, по думите на един от неговите най-близки приятели, изтъкнатият просветител Сава Филаретов. Постига всичко от нулата, благодарение на своето трудолюбие. Той не е от родените със сребърна лъжичка в устата, а познава най-крайната бедност, която белязва първите години от живота му. Изчислено е, че към края на живота си той е раздал и дарил около 70% от своите приходи. Най-облагодетелстван от неговата благотворителност е град София, в който той прекарва своите детски години и счита за свой роден дом.
Истинското му име е Иван Ненов Денков, но остава в историята като Иван Денкоглу. Именно неговото име стои на фасадата на 127-мо средно училище в София, в чест на това, че той е дал средства за да се положат основите му. Иван Денков се ражда на 30 ноември 1781 г. в с. Балша, Софийско. Баща му Нено е шивач, а майка му – Мария, се грижи за дома и двора. Семейството не разполага с почти никакви средства, а животът им е допълнително застрашен от безредиците около кърджалийските времена (1792 – 1804 г.). Това налага Денкови да се преместят в София, търсейки препитание и сигурност. По това време градът е едно от големите селища в българските земи, които са под контрола на султана. Тук са консулствата на Франция, Италия и Австро-Унгария. В тези години населението на София е около 30 хил. души, от които около 1/3 са българи.
Нено Денков се опитва да припечелва от занаята си, но парите продължават да не стигат. Макар и малък, синът му е принуден също да работи. Той е назначен за помощник, ратай и разносвач в един хан, разположен в махалата „Капана“ (днес около Съдебната палата). В онези години, Иван е далеч от улегналия по-късно благодетел. Той е буйно и палаво момче. Въпреки това гледа да помогне на родителите си и да допринесе за закърпване на семейния бюджет. Въпреки усилията обаче животът на семейство Денкови става все по-труден. Когато Иван е на около 13-14 години, бащата му умира. По това време майка му също е доста болна. Тогава тя взима тежко решение и с последните останали 14 сребърни монети изпраща синът си в гр. Търново при свой роднина, който е калугер. По-късно негови съвременници описват в своите спомени тежката раздяла между майка и син, които никога повече не се виждат.
След година престой в Търново, Иван разбира, че мястото му не е там. Той се сприятелява с пътуващи гръцки търговци и те му предлагат да се присъедини към техния занаят. Има леко противоречие дали Денков заминава с тях първо за Цариград, а след това за Русия или направо се отправя към гр. Нежин (дн. Украйна). По-голямата част от историците са на мнението, че той поема към втората дестинация и отива в Харковската губерния. По нова време Нежин е известен търговски център. Това се дължи на първо място на неговото ключово разположение между Крим, Полша и Русия. Тук вече са се установили български и гръцки търговски общности, които обикалят пазарите на Балканите и Централна Европа.
След своето пристигане Иван започва работа при гръцки търговци. Кариерата му в търговията започва от най-ниското стъпало. С времето той научава и езика и започва свободно да ползва както гръцки, така и руски език. Той поема продажбите, след това му гласуват доверие да участва в уговарянето на сделките, а накрая гърците го правят свой съдружник. Именно в този етап от живота си, Иван променя бащиното си име на Николаевич, за да може по-лесно да го приемат на руския пазар и фамилното име – Денкоглу, за да може да се впише сред гръцката търговска общност. Скоро след това той е приет за пълноправен член на гръцкото търговско братство в Нежин. Научавайки тънкостите на занаята и благодарение на вродения си търговски нюх, Денкоглу рискува и започва да се занимава самостоятелно с търговия. Първоначално той се насочва към хранителния сектор и започва да търгува с продукти като масло, сирене, пастърма и други.
С времето Иван развива стабилни търговски връзки с азиатския пазар и влага капитала си, който възлиза на около 100 хил. златни рубли, в доходоносната търговия с коприна и кожи. Мести се в Москва, където се установява за постоянно. Освен със скъпите кожи от див сибирски самур, норки, белки и полярна лисица, Денкоглу инвестира и в банкови операции. Хоризонтът му се разширява и той започва да търгува с Лайпциг, Берлин, Прага, Виена и Будапеща. Работата преплита пътя му с този на братя Николай и Стефан Тошеви, които са едни от инициаторите за създаването на Българското книжовно дружество и на небезизвестните братя Николай и Константин Палавееви. И с двете фамилии Денкоглу установява трайни приятелски взаимоотношения.
Така към средата на XIX в., Иван Денкоглу е един от най-успешните и заможни български търговци. Въпреки своите връзки с гръцките и руските търговци, той не се гърчее и не забравя родните български земи. Даже обратното, през цялото време докато е извън пределите на Османската империя, интересът му и мислите му са насочени към съдбата на българите под чуждата власт. Когато Васил Априлов решава да построи първото модерно училище по взаимоучителния метод в Габрово, той се обръща към своя познат Денкоглу, който се включва във финансирането на проекта.
Макар и с ниско образование или именно поради това, през целия си живот Иван дарява щедри суми в подкрепа на българските образователни инициативи. Освен 30 000 гроша за построяването на първото училище в София, той го снабдява и с учебни помагала и книги. Когато през 1857 г. е необходимо сградата да се ремонтира, именно Денкоглу изпраща необходимата сума. Благодарение на тези средства училището дори се разширява. Година по-късно, отново благодарение на неговата щедрост се открива и първото девическо училище в София. Първи преподавател в него е известната учителка баба Неделя.
Още през 1834 г. Денкоглу открива златен фонд на свое име към Московския университет. Целта на фонда е да подпомага образованието на български студенти, предимно от Софийската област, като условието е след това те да се завърнат в българските земи и да работят там. По тази линия в Москва учат известни възрожденци като книжовния деец Никола Михайловски, който е брат на водача на борбата за национална църква – Иларион Макариополски и Сава Филаретов, който става близък приятел на самия Денкоглу. Именно Филаретов е назначен за учител в училището в София, след като завършва образованието си в Русия. Денкоглу открива и друг образователен фонд към Ришельовската гимназия в Одеса, който възлиза на над 60 000 рубли. Благодарение на тези средства там се образоват бъдещия революционер Хр. Г. Филипов и юриста Хр. Т. Стоянов, както и много други. След Болшевишката революция през 1917 г. фонда се конфискува в името на държавата и завещанието на Денкоглу е обезсилено.
През целия си живот Иван Денков дарява за много и различни инициативи. Той предоставя средства за изработването на иконостаса в църквата „Св. Неделя“. Поправката и украсата на църквата „Св. Пречистая Божия Матер“, също се осъществява благодарение на него. Любител на книгите с богата лична библиотека, Денкоглу субсидира издаването на първото българско историческо изследване „Сборник княза Светослава и век болгарского царя Симеона“, написано от Никола Палаузов. Пак благодарение на неговата щедрост се издават част от историческите изследвания на Юрий Венелин.
Дори издига паметник на гроба му, след неговата смърт. През 1858 г. София е разтърсена от ужасно земетресение в полите на Витоша, чийто сеизмични трусове отекват дълго време и достигат чак до Пловдив. Говори се, че този земетръс отваря цепнатина и избухва дори гейзер. Опустошителният му характер оставя много хора без дом и препитание. Научавайки за това, Денкоглу веднага изпраща пари за възстановяване на разрушените домове и храна за през зимата.
Отдаден на предприемачеството и благотворителната дейност, Иван Денков така и не създава свое семейство. Най-близкият му човек е Сава Филаретов. Денкоглу дори подарява на съпругата му Йорданка скъпа кожа, поради което в София започват да я наричат с прякора „госпожата“. Вече в напреднала възраст, Иван Денков предприема жадуваното завръщане в родните земи. Компания му прави именно Сава Филаретов, който разказва как Денкоглу нямал търпение да зърне родината. Това е било своеобразно сбогуване. Скоро след това пътуване Денкоглу затваря очи завинаги. Смята се, че си отива от инсулт на 16 май 1861 г.
Щедър приживе, в своето завещание известният търговец също не забравя родината си. Той дарява различни по размер суми на училища и църкви в българските земи, но най-много за град София. Съгласно последното му желание всяка от 7-те църкви в града получава по 100 рубли. Той оставя средства за подпомагане на бедни девойки. Също така с 2000 рубли откупува български затворници, които излежават присъди за дългове. Не забравя и приятеля си Филаретов, който също получава значителната сума от 2000 рубли. Своята богата библиотека, която се състои от над 600 тома, също предоставя на българското училище в София. По-късно тя служи за основата на фонда на Народна библиотека.
Днес негов паметник се издига в с. Балша, близо до църквата „Св. Петка“, а улица, носеща неговото име пресича площад Гарибалди в София. Тези паметници, както и историята на 127-мо средно училище, поддържат спомена за един мъж, който дава почти всичко, което притежава, за да развие образованието в България.
Снимки: Wikipedia
