Как СССР организира спасителна мисия за всички американски пилоти в битката срещу Япония
На 18 април 1942 г. група американски B-25 са успели да прелетят над Япония и да изсипят своя бомбен товар. Бомбардировачите са модифицирани за по-дълъг полет и до голяма степен са спестили част от пространството, за да могат да добавят още резервоари. Пилотите са държани на стриктна диета и всеки грам е от особено значение. Само четири месеца след атаката над Пърл Харбър, САЩ има желание да отговори, като Япония ще остане един специален десерт към края на втория глобален конфликт. Краят на мисията изисква пестелив полет до достигането на Китай. След като капитан Ед Йорк е поразил своята цел, поставя курса и започва да гледа нервно резервоарите. Освен това има и още една задача, да заобиколи всички руски позиции, защото те не са особено приятелски настроени към непознати самолети.
Преминавайки близо до Владивосток, той не подозира, че е засечен от руснаците, но за щастие го объркват с Як-4 и не откриват огън. Успяват да се приземят на около 60 километра от съветска военноморска база и са посрещнати като герои. Екипажът иска малко гориво, за да продължи към Китай, но съюзниците не били на същото мнение. Според международния закон, всички войници, които влизат в неутрална страна, трябва да бъдат смятани за врагове. Тук идва и интересната част – Русия и САЩ са съюзници в битката срещу Германия, но същевременно Русия остава неутрална към Япония. Все пак не трябва да забравяме, че Руско-японската война все още не е забравена и пораженията са били изключително тежки.
Япония продължава да демонстрира успехи в Азия и побеждава страна след страна. По закон, войниците трябва да бъдат предадени, но същевременно САЩ е един от най-добрите сътрудници в доставка на оръжие и решението става изключително трудно, като Сталин трябва да разсъждава много сериозно върху казуса – дали да изгуби един партньор или да влезе във война с Япония. Вашингтон иска своите летци обратно, но ако бъдат предадени, тогава няма гаранция, че японската армия няма да започне поход към руските граници, по същото време Германия е успяла да извие ръцете на своя противник и всички сили са хвърлени именно там. Външното министерство на СССР веднага прави официален протест към американския консул и заявява, че летците ще бъдат задържани.
Токио получава съобщение, че спрямо международните закони, влизането на чужди войски нарушава пакта за неутралност. Архивите показват днес, че Токио е следяло много стриктно този казус. Измисля се план, с който възможно най-безболезнено да се реши целият проблем. Лейтенант Михаил Шмаринг е руският кадър, който пътува около 500 километра през Евразия с тях. Летците са настанени в къща и дори имат прислуга, която да отговаря на всичките им желания, гостите гледат съветски филми, четат преведеният вестник Правда и се радват на гостоприемство. След като битката се премества близо до Сталинград, заложниците са преместени в Урал, но продължават да се радват на добро отношение.
В следващите 7 месеца малка хижа в планината ще е тяхното прикритие. Ресурсите им започват да се изчерпват, а и СССР има война за печелене, следователно свалените пилот не са на фокус. Американците започват да живеят на варени картофи, черен хляб и чай. През декември ситуацията става още по-неприятна и температурите падат много под нулата. Единствената им надежда е да изпратят писмо и да поискат някаква работа, за да бъдат релокирани. Отговорът идва през март и за изненада, всички са изпратени на юг и дори получават възможност да работят по възстановяване на жп прелези в южните територии на страната. Докато пътуват във влака, Ед Йорк се сприятелява с руснак на име Коля.
Той говори английски и двамата прекарват доста дълго време в разговори, като пилотът споделя целият си живот и заявява, че иска да се върне у дома. Руският събеседник показвал разбиране и заявил, че може да помогне с бягство срещу сумата от 250 долара. Точно толкова имали всички американци общо в този момент. Планът бил доста лесен, те трябвало да бъдат закарани до границата на Иран, който към този момент е окупиран от британски и съветски войници. Веднъж след като се озоват там, трябва да търсят британците. Коля дори рисува карта на ръка, за да им обясни къде трябва да бъдат. На 10 май 1943 г. той се появява с камион в лагера им в малките часове на нощта ги товари за едно дълго пътешествие – около 250 километра към град Мешед. Следва и по-сериозен преход по неравностите и въпреки пълнолунието, руските граничари не ги забелязват. Само няколко часа се намират на безопасно място на територията на британската армия.
Те пък ги изпращат към британската територия на Индия, а след това се подготвя полет към Северна Африка, океана и Маями. На 24 май 1943 г. и близо 400 дни след бомбардировката на Япония, летците се озовават на собствена територия. Още с кацането си, ФБР заявява, че престоят и преходът им трябва да остане най-голяма тайна. Бягството им е минало по план, но чий план е това? Точно тук идва по-забавната част. Какви са шансовете на един американец да се вози във влак с приятелски настроен руснак, който говори много добър английски. Освен това може да организира много бързо бягство и да оцени приятелството и да предостави карта през цялата руска територия за бягство?
Директорът на НКВД Генрих Йокода – 1935 г.
Първоначално американците вярвали, че са изкарали голям късмет, но след една година започнали да разбират какво реално се е случило. Цялото им бягство е било организирано от СССР и Коля не е бил случаен човек, а агент на НКВД. Неговото име е Владимир Боярски и работи в контраразузнаването. В интервю, публикувано в Русия през 2004 г. именно той е заявява, че е изпратен на специална мисия от Москва, като задачата му е да прекара американци до границата на Иран. А кой дава назначението? Лично Сталин следял с много подробности целият преход и всичко се случва под пълна секретност.
Граничарите трябвало да направят фалшив пост в една отдалечена зона и дори поставят бодлива тел, която да бъде скъсана на точно определена точка. Цялата постановка изглеждала много реално, но американците започнали да осъзнават каква е истината. През 1943 г. въздушните операции на САЩ започват да се провеждат срещу Япония. Редица самолети падат в далечната източна граница на СССР, като всички пилоти били смятани за „врагове“. Истината обаче е, че ПВО-тата, които трябвало да бранят руската територия, просто стреляли много зад американските самолети, като нямало никакъв шанс да ги ударят. За периода от 1943-1945 г. около 32 американски бомбардировача падат на руска територия. Един много сериозен проблем е, че покрай една спасителна акция са спасени 34 американски пилота и още 17 японски моряка.
Руснаците бързо правят концентрационен лагер за военнопленници в село Вревски на около 60 километра от Ташкент – един от най-големите градове в Съветска Централна Азия. Именно там се създава и специален логистичен център за бягство, а и климатът позволява много бърз и лесен достъп с влак до Иран. Можем да си представим, че и други приятели на Коля се возили в купетата. Лагерът бил стар училищен комплекс и около 100 руски доброволци са помогнали за подобряването на условията. Лагерът е всичко друго, но не и затвор. Липсвали стени, липсвали и огради, които да спрат американците да се разхождат. Всеки можел да се разхожда спокойно в градчето и да пазарува. Все пак се правила вечерна проверка всяка вечер, но това продължава да бъде и една от много забавните посоки в това отношение.
Пилотите не знаели какъв е планът и някои дори се опитвали да избягат, но бързо били връщани обратно. Често питали и кога се връщат обратно у дома, като отговорът бил „Скоро.“. В средата на 1944 г. започнала военна кампания за нападение на Япония от територията на Китай. А това означавало, че ще има и още свалени пилоти. Стига се до там, че Сталин отклонява самолети от западния фронт, за да могат да правят спасителни полети и да локализират свалените самолети. Някои американски пилоти се завръщат обратно в страната и споделят, че са били обгрижвани точно така, както семейството им би могло да им обърне внимание, но точно това не трябва да ни изненада. Никой не може да потвърди колко точно летеца са пътували до Иран, но всеки един открит на Съветска територия е получил помощ и подслон. Отново театърът на бягството се е изпълнявал с помощта на НКВД.
И преди да заминат около 60 души отново по същия път, в американски вестник излиза историята на Дулитъл и пилотите, които са успели да избягат от СССР. Течът на информация веднага замразил операцията. В този момент всички са заловени и върнати обратно – това било наказанието за толкова свободната американска преса. На 2 януари 1945 г. Рузвелт гарантира, че ще наложи цензура на печата. След 6 дена Москва отговаря, че „бягствата“ могат да продължат. Забавна подробност е, че нито един летец не разбира какви са плановете – двете армии пазят стриктна тайна. След като януарските мисии приключват, следващи 100 задържани се озовават във Вретски.
Те разбират, че там са стояли американци, но никой не знаел какво се е случило с пилотите. Руснаците отказвали да дават каквато и да била информация. В средата на май, Германия официално капитулира. Червената армия тайно се подготвя да се включи в боевете срещу Япония, докато тя самата вече няма много поле за изява. В края на май и последните пилоти са натоварени и бягат по същия план. Понеже Европа не води боеве, всички летци се озовават в САЩ в рамките на 4 дена, като летят от Техеран. Завръщащите се американци вече не трябва да пазят тайна, те споделят, че са получили по-добро отношение, отколкото офицер от Червената армия. Историята след това ще бъде забравена, защото Студената война чука на вратата, но трябва да признаем, че когато две велики сили работят заедно, планът може да бъде изпълнен перфектно.
Снимки: Wikipedia
