Ивайло Петров – животът, който продължи и след смъртта
Наричат го „Магьосникът от Бдинци“, биха споделили, че дори и да не е достигнал писатели като Елин Пелин и Йордан Йовков, същият спокойно е успял да създаде един красив и семпъл свят, улавяйки под перото си и най-малките детайли на сивия свят, като преминавайки през филтъра на неговия кръгозор, получават по-пъстри багри. Ако още не се досещате за кого говорим, това е г-н Продан Петров Кючуков, известен още като Ивайло Петров. Не случайно е и почитен гражданин на Добрич, след като преписва някои от най-великите хапливи и забавни коментари именно на своя окръг, разбира се, литературата също има пръст в цялата работа.
На днешната дата се отбелязват 16 години от напускането на този свят, който някога е описвал в книгите си. На улица „Солунска“ 35 ще откриете негова паметна плоча, която напомня, че именно там е творил един особен писател, чийто успехи може да бъдат мечта за много други млади пера. За съжаление, преди да започнат да пишат, мнозина пропускат факта, че трябва, както споделя и самият Тодор Колев, да се изгради една бариера, изразена във вагон книги. Ивайло Петров в определен интервал беше част от изучаваните писатели в учебната програма, като поне в миналото, това се смяташе за особено изживяване. Ако трябва да говорим за талант, нека цитираме една негова мисъл относно живота му:
„Често губя увереност в себе си, когато волно или неволно сравнявам писанията си с тези на големите творци. Това се дължи може би на обстоятелството, че съм роден и израсъл в бедно селско семейство.
Но нищетата на моето детство не беше толкова материална, колкото духовна. Може би повечето от нашите писатели от това време са родени в провинцията при подобни условия. Но всички, с които съм разговарял, са ми казвали, че все някой от семейството им е бил донейде природно интелигентен, че му е чел или разказвал приказки. На другите, чийто родители са били по-образовани, са им купували и книжки.
В моето семейство всички бяха напълно неграмотни, не можеха дори да се подписват.“
Въпреки това г-н Петров ще скъса практиката на семейството си и както сам казва, започва да чете художествена литература някъде на 16 години, пропускайки всички останали детски книжки. Скокът в бездънната яма на литературата успява да остави отражение и да изгради един език, който най-вероятно не бихте срещнали другаде. Роден на 19 януари 1923 г. в село Бдинци, област Добрич, Ивайло наистина израства в нищета, но я приема с особена смиреност и дори стоицизъм, мислите препускат неуморно в главата му и след като започва да консумира литература като единствената душевна храна, до завършването на гимназията през 1942 г. е готов да издаде своята първа книга със стихове. Непосредствено след това заминава в Ниш, Сърбия като войник. На 28 август 1944 г. неговото поделение е арестувано, но немските съюзници по-късно освобождават българите.
Завръща се обратно в Шумен и се надява, че това ще са последните му дни в армията, но скоро е изпратен обратно на фронта на Унгария. Войната го променя, както се случва с всеки човек, няколко пъти срещи смъртта, но утеха или бягство от тази реалност, отново се намира с помощта на перото. Именно там се ражда „Преди да се родя и след смъртта ми“, един особено ценен труд за родната литература, който разкрива талант от нова величина. Ивайло Петров не се крие зад изтънчен литературен език, напротив, думите му се изливат по листа и оставят ясен отзвук в съзнанието на читателя. Погледът ще се движи с лекота по редовете, а за мнозина остава съмнението, че книгата, определено не последна, е писана точно толкова лесно. Ако някога сте търсили добър пример за ирония, сарказъм и много извисено чувство за хумор, обърнете внимание на неговото творчество. Дори и след години, когато ще се насочи към малко по-сериозни теми, каквито ще открием в „Хайка за вълци“ няма да е никак трудно да забележим почерка му:
„Този конфликт впрочем показа, че силната личност е великодушна, не злоупотребява с властта, която притежава, понася мнението, вкуса и мислите на другите, а слабата личност не е уверена в собствената си кауза и затова я брани и налага с подозрителност, дребнавост и жестокост.“
Две години след участието на фронта, писателят ще прекара няколко семестъра, изучавайки тънкостите на правото в Софийския университет, след това ще учи графика в Художествената академия, работи в издания като „Пламък“ и „Литературен фронт“, отговарящи изцяло на вътрешния свят на твореца. През 1949 г. става и редактор в радио „София“. Малцина знаят, че известно време дори е работил в библиотека, но ако трябва да бъдем честни, най-вероятно не му се е налагало изобщо да нарича това работа – по-скоро е бил на място, което му е подхождало най-много. Дали наистина е чувал мислите на талантливите писатели, това можем само да гадаем. Що се отнася до творчеството си и успехите, Ивайло Петров е изключително красноречив и дори скромен за това, което оставя и това, което все по-рядко представлява интерес за новото поколение:
„Неудобно ми е да говоря за работата си. Тя е достояние на много хора, които я оценяват. Колкото до така наречения творчески процес, той е труден за обяснение. Разбират го може би само хората, които пишат, рисуват, композират. Нямам самочувствие да занимавам другите с личността и работата си.“
Любопитен факт е, че доста години след създаването на „Хайка за вълци“, критиците са на мнение, че творчеството му продължава да е актуално и макар да говорим за миналото, то често ще се излива в настоящето и за никого няма да е мъчно да го проследи ясно и точно. Не трябва да забравяме и още една подробност – Петров е издаван в чужбина, като дори достига до китайски читатели, а това може да се смята за сериозен успех, представете си колко са хората там. Ако се чудите защо е Ивайло, а не Продан, той някога разказвал, че се срамувал от името си и понеже живеел на улица „Ивайло“, бързо решил да използва този псевдоним.
Има и други истории, че бил в затвора, с които писателят се шегувал, че наистина е бил там, но не за провинения, а като деловодител, не му било толкова трудно да остава дори при затворниците, дори техните истории му се стрували вълнуващи. Финалът за този творец идва на 14 април 2005 г. Ивайло Петров или Продан Петров Кючуков издъхва във ВМА след тежко и мъчително боледуване. Думите му не заглъхват, поне за онези, които искат да открият една по-различна литература, в която думите на това перо ще галят и понякога ще удрят като камшик. И двете възможности са факт, но само когато посегнем към творчеството, разбираме как ще се отразят наистина. Една от последните мисли, които искаме да споделим за живота е следната:
„Животът за мен е загадка необяснима. Още от юношеските си години, когато съм присъствал на погребения, както и на война, където съм виждал много убити, съм се питал какъв е смисълът на живота, след като завършва със смърт. Защо трябва да се създава живот, с толкова много мисли, чувства, въображение, радости, тъги и надежди, с една дума – цяла една сложна вселена, която накрая се умъртвява? Има ли някаква логика в това да създадеш живо същество и да го осъдиш на смърт още в мига на зачатието му?“
Снимки: Wikipedia
