Трагичната ирония в Статуята на мира при Конкреса в САЩ

След щурмуването на Конгреса в началото на януари, някои от бунтовниците са очевидно изненадани, когато разбират, че кръговото кръстовище, където са арестувани, всъщност е Паметникът на мира и част от територията на Капитолия. Често подминавана, призрачната, ерозирала статуя в края на Пенсилвания Авеню през януари влезе във фокуса на новинарските кадри за щурма и остава загадъчна емблема на последствията от него.

Колкото и да е странно, Паметникът на мира започва като военен паметник в чест на загиналите моряци и морски пехотинци от Съюза. Идеята е на адмирал Дейвид Диксън Портър, известен командир, който като първоначално е предназначен за военноморската академия на САЩ в Анаполис, където адмиралът е служил като надзирател. Той лично набира средства и през 1871 г. поръчва скулптурата, дори скицира собствената си визия – и поема известна критика за нея. Портър „знае повече за високите мачти, отколкото за високото изкуство“, отсича един критик.

С амалгама от класически намеци и викториански погребални мотиви, скулптурата остава нещо като пъзел за съвременните очи. „Това е мишмаш паметник“, казва Елис Фридланд, стипендиант на Университета Джордж Вашингтон, който работи върху книга за класическото изкуство и архитектура на столицата.

На върха й, който е около 13 метра, седи музата на Историята, която държи том с надпис „те умряха, за да може страната им да живее“. Друга женска фигура, за която се смята, че е Мъката, плаче на рамото на Историята. Под тях е Победата, а в краката й са херувимни версии на Марс и Нептун, които си играят с меч и тризъбец.

А къде е фигурата на Мира? Залепен на гърба на скулптурата – все едно някой се е сетил да я добави много по-късно.

Погълнат от страст към проекта си, Портър изчаква първо да набере всички средства и чак тогава споделя плановете си с министъра на флота Гидиън Уелс. Двамата мъже си спретват спор – Уелс „служи на страната си в най-мрачния й час с вярност и усърдие, ако не и със забележителна всеотдайност“, пише Портър веднъж – и Уелс налага вето върху плана на Портър. Военноморският мемориал, както го наричат, все пак няма да стигне до Анаполис. Конгресът намира място за него в подножието на Капитолийския хълм.

Изваян от изтъкнатия Франклин Симънс в ателието му в Рим, паметникът е изпратен на парчета до окръг Колумбия и завършен през 1877 г. Статуята на мира всъщност е добавка в последната минута и е обърната към Капитолия в необяснимо гологръдо облекло. Мирът е може би политически компромис, добавен, за да успокои бившите конфедерати в Конгреса, които не искат да подкрепят каузата на Съюза. Портър изпраща бележка до архитекта на Капитолия: „Ако тази статуя не накара членовете на Конгреса да се чувстват спокойни, не знам какво ще стане.“ Новост в града, пълен с военни паметници, този импровизиран храм на мира не е официално посветен или дори съвсем завършен; дизайнът включва и бронзови делфини, които все още не са се показали.

Изработен от карарарски мрамор – материал, толкова уязвим на елементите, колкото и самият мир – паметникът не се справя добре с киселинните дъждове и замърсяването. Човешките лица са размазани, а мраморният гълъб в краката на Мира отдавна е отлетял. Частите на телата са отчупени и сменени.

Да се осмисли сложното произведение на изкуството никога не е било лесно. „Това е проблемът с тези алегорични паметници“, казва историкът на изкуството в Питсбърг Кърк Савидж. „Те могат да означават всичко…“ Неизбежно е, казва той, паметникът „да бъде присвоен по други причини и употреби“. През 1971 г. протестиращите срещу Виетнамската война наобикалят паметника и замръзват със знамена в ръце, като така сами приличат на статуи. По време на събитията през януари, някой увива шал на врата на Победата, а над малкия Марс, богът на войната, се извисява човек, облечен в каубойска шапка с рог в ръка.

Съвременните паметници на мира са по-скоро простовати – една инсталация пред кметството на Осло, където се дава Нобелова награда за мир, представлява дъга във формата на усмивка. Но някои художници виждат огромна сила в античните статуи. Кшищоф Водичко, който работи с видеопрожекции и прожектира лицата на травмирани войници върху Мемориала на Линкълн в парка Юниън Скуеър в Ню Йорк, казва, че човешките форми на Паметника на мира са това, което ни грабва в него. „Ние имаме специално отношение към тези статуи. Ние се идентифицираме с тях. Анимираме ги, без да знаем кои са. Искаме да чуят това, което искаме да кажем. Понякога сядаме на раменете им и слагаме знамена в ръцете им.“