Тайните на тайните служби

Нови разкрития доказват, че малко след основаването си германското външно разузнаване БНД е шпионирало и в самата Германия – по заръка на човека, който всъщност е трябвало да контролира дейността на службите, пише Дойче веле.

Тайните служби обичат тайнствеността. Те действат в тъмното, далеч от полезрението на обществеността. Типичен пример за това са следните няколко реда, които всъщност никога не е трябвало да видят бял свят. Написал ги е легендарният някогашен шеф на западногерманското външно разузнаване БНД Райнхард Гелен, който по времето на Хитлер заема висок пост в шпионската йерархия на националсоциалистите. В началото на 1960-те години, вече в демократични условия, Гелен описва по следния начин Вили Бранд: „голям работяга, но и голям натегач”. По онова време социалдемократът Вили Бранд е кмет на Западен Берлин, но според Гелен той е бил „натрапен на берлинчани от съюзниците“.

Фактът, че един шпионин с много тежко минало си позволява да раздава оценки за демократично избрани политици, силно смущава Клаус-Дитмар Хенке от Независимата историческа комисия за изучаване на историята на БНД. В своето проучване Хенке и колегите му разкриват някои от срамните тайни на БНД. Те изнасят информация за немалко високопоставени нацисти, които след войната намират топло място в лоното на западногерманското разузнаване. Комисията установява още, че правителството на Конрад Аденауер използва БНД за политически поръчки. „Вътрешнополитическата дейност на външното разузнаване е била далеч по-мащабна, отколкото сме предполагали”, казва Хенке.

В противоречие със закона

Макар че БНД има стриктен мандат като външно разузнаване, Аденауер нарежда на шпионите да събират всевъзможни информации вътре в Германия: за приятели и противници, за опозицията и за собствената му коалиция. Под наблюдение са както опозиционният лидер Вили Бранд, така и коалиционният партньор Франц-Йозеф Щраус от Християнсоциалния съюз. Стотици информатори, официално водени като „агенти под прикритие”, събират сведения от областта на политиката и обществения живот и захранват с тях БНД. После шефът на службата ги внася в канцеларията на канцлера. „Повечето от тези сведения се предават само устно. Въпреки това обаче се натъкнахме и на записки, от които става ясно, че Аденауер им е поръчвал да вършат това или онова“, обяснява Хенке.

Комисията успява да идентифицира в архива на разузнаването най-малко 210 „разработки” на политици, учени и журналисти, съдържащи както изрезки от вестници, така и протоколи от разговори и изявления. Хенке признава, че документите не съдържат особено сензационни факти. Сензационното, според него, е самото им съществуване. Защото разузнаването осъществява тези разработки в противоречие със закона, но под благовидния предлог, че противодейства на чуждестранния шпионаж.

Когато не са подложени на достатъчен контрол, тайните служби интерпретират законите така, както им е угодно – дори в демократични държави. Поръчките, получени официално от правителството, се използват от тайните служби като един вид „легитимация на дейността им”, обяснява Бодо Хехелхамер, ведомствен историк на БНД, който сътрудничи с комисията на Хенке. В този смисъл резулатите от работата на комисията дават тласък на една много важна дискусия: за влиянието на тайните служби и контрола над тях.

Германското разузнаване БНД официално се намира под прекия контрол на канцлерството. Хенке смята, че това е неправилно, тъй като подобна служба не може да се контролира с обичайните средства: „Единственият начин да контролираш такава служба е да инсталираш в ръководството ѝ пълномощник по контрола, който да се отчита не пред канцлера, а пред парламента”, казва Хенке.

На теория и на практика

Специалистът по конституционно право Герхард Роберс също смята, че трябва да се пресекат възможностите за политическа употреба на службите и припомня, че на хартия това вече е уредено: парламентарната контролна комисия към Бундестага има официалната задача да следи тайните служби. Заседанията на тази комисия са закрити и поверителни. Членовете ѝ нямат право да говорят за обсъденото дори с други депутати, тъй като комисията има достъп до строго поверителна информация. „Тя може да изисква всякакви документи, да вика за изслушване служители и ръководители на тайните служби, дори министри. Контролът всъщност е добре уреден и допуска само минимален брой изключения от правилото”, обяснява Роберс. Юристът уточнява обаче и още нещо: „Разбира се, открай време се водят спорове за това колко точно и каква именно информация правителството предоставя на парламентарната комисия”. С други думи: когато става дума за тайните служби, доверието между изпълнителната и законодателната власт невинаги е на желаното равнище.

Историята показва, че в определени моменти правителството е крило информация от парламентарната комисия. Така например разработките, за които стана дума, са били унищожени през 1969-1970 година по нареждане на канцлерството. Комисията успяла да ги реконструира единствено с помощта на документи в други архиви. Дали Аденауер е бил единственият правителствен ръководител на ФРГ, който е използвал тайните служби за политически поръчки – това още никой не знае. Защото Независимата историческа комисия има засега достъп единствено до архивите с крайна дата 1968 година.