Джон Филипс – кръвосмешения, наркотици и рокендрол
Според изследване на испанските учени, най-добрата музика, която човечеството е слушало, е била от 60-те години на миналия век. Причината е, че музикантите започват да експериментират, търсят помощта на професионалния оркестър, а и животът по това време е особено динамичен.
Творчеството е засилено много сериозно от свободния достъп на наркотици по целия свят, както редица изпълнители ще признаят, но като цяло вдъхновението дебне отвсякъде. Можем да обърнем внимание на засилващата се сексуална революция, на политиката, на тихия бунт срещу големия брат, както и на по-зловещата Студена война.
По това време можем да станем свидетели на възходът на групи като The Beatles, появата на The Rolling Stones и още много други. Една от музикалните изненади, която остава под радара за известно време, но благодарение на по-оригиналното звучене и иновативния подход, бандата The Mamas and the Papas успява да спечели вниманието на публиката, както в САЩ, така и извън границите на страната.
Американската фолк рок вокална група, включваща изпълнителите Джон Филипс, Дени Дохърти, Мишел Филипс и Къс Елиът правят нещо различно. Някои от хитовете им продължават да се смятат за актуални дори и днес, използвани във филмовата индустрия. А и сме сигурни, че мнозина са чували „California Dreamin“, „Monday, Monday“ и „Creeque Alley“. Групата се разпада през 1973 г. и всеки музикант търси своята посока и призвание. Именно тук се разкрива по-сериозната тайна на Джон Филипс, човекът, който мнозина обичат, успява да натрупа някаква финансова независимост, която бавно и сигурно разкрива тъмната му страна.
Джон се ражда през 1935 г. не може да се похвали с особено щастливо детство, баща му е доста жесток алкохолик, който в последствие умира от цироза. За период от четири години, Джон е изпратен във военното училище Линтън Хол, където става обект на постоянен тормоз, разказва как медицинските сестри не спирали да гледат момчетата, докато са в банята и често говори за сексуалните престъпления, които са се случвали във въпросното училище.
През 1953 г. има възможност да получи работа във Военноморско училище, но бързо успява да промени курса и да се насочи към колежа за изкуства във Вирджиния. През 60-те години успява да стигне до върховете на музикалното изкуство, групата получава сериозно внимание от критиците, Billboard поставя техни хитове в топ 10 на музикалната класация. Вратите на шоубизнеса се отварят за тях и скоро Джон се оказва рамо до рамо с хора като Джак Никълсън и Роман Полански. През 1968 г. идват и първите трусове, Къс иска да гради самостоятелна музикална кариера, докато Филипс има сериозни проблеми със съпругата си Мишел.
В този момент се оказва, че Къс има сериозен успех до 1974 г., когато умира от сърдечен удар. Групата не успява да просъществува, но Джон вече работи върху своя самостоятелен албум. Очаквано от всички, както и традицията го изисква, никой не обръща особено внимание. Критиците не са особено добронамерени, публиката запомня само един скромен успех в лицето на „Missisippi“, а и наркотиците продължават да взимат своето. Творецът продължава да продуцира и да пише песни за своята трета съпруга, създава музика за филми и за периода от 1969 до 1974 г. ще напише около 30 песни за мюзикъла „Човек на Луната“.
Продуцент е Анди Уорхол. Мюзикълът е в програмата на Ню Йорк само за два дена и след това получава най-зловещата възможна критика. През 1973 г. Джон заминава за Лондон, където Мик Джагър го мотивира да издаде още един солов албум. Групата помага за възраждането на певеца, но уви, докато всеки радее за неговото творчество, Филипс е обречен от наркотиците.
Според някои от най-близките му, той приемал на всеки 15 минути, в продължение на две години, хероин и кокаин. През 1981 г. е обвинен за трафик на наркотици, докато неговата дъщеря Макензи прави кампания в медията за вредата срещу наркотиците и до някаква степен успява да намали присъдата му до един месец.
След освобождаването му, старата група се събира отново, този път с нови кадри като Спанки МакФарлин и Дени Дохорти. Разбира се, успява да публикува автобиографията си, в която разказва откровено за своите премеждия през 1986 г. и за кратко време същата се превръща в бестселър. Помага за написването на песента „Kokomo“, която звучи във филма с Том Круз – „Коктейл“. Същата е номинирана за награда Грами, и за Златен Глобус като най-добра песен. До тук можем да забележим, че Джон Филипс разполага с талант и очевидно знае как да създава музика, но за съжаление всичко се губи с помощта на наркотиците.
В един момент се налага дори трансплантация на черен дроб. Ако киното разполага с Чарли Шийн, Джон Филипс е творец от същия ранг за музиката. Има едно нещо, което пропуска да напише в своята автобиография. Това е неговата 10-годишна връзка с дъщеря му. Тя се ражда през 1959 г. и мнозина най-вероятно вярват, че е имала много щастливо детство, все пак животът в богато семейство не може да е толкова лош, но Макензи разказва съвсем друга история.
На 12-годишна възраст девойката създава своя собствена музикална група, следвайки стъпките на баща си. Малко след това е открита от агент в шоубизнеса и получава роля във филма „Американски графит“ от 1973 г. На 15-годишна възраст е в екипа на телевизионното шоу „One Day at a Time“. Какво може да се обърка? Според нейните колеги, в най-ранна възраст Макензи започва да употребява наркотици, които накрая се отразяват на поведението ѝ. В последствие губи своята работа. През живота си наследничката на Филипс ще бъде два пъти на косъм от фаталния край. Когато се завръща в групата на баща си или новата версия на „The Mamas and the Papas“, животът ѝ се променя завинаги.
Според автобиографията ѝ, публикувана през 2009 г. зад сцената има много неприятни тайни, които нито едно дете не трябва да преживява. В своята книга „High on Arrival“, Макензи признава, че е имала 10-годишна сексуална връзка с баща си. Всичко започва малко след 18-я и рожден ден. След тежка вечер с наркотици, Макензи се събужда, за да види как родният ѝ баща я изнасилва. На следващият ден, след шоковото изживяване, дъщерята повдига въпроса и заявява, че трябва да се говори за това изнасилване. Джон отвръща, че това е любов и няма нищо общо с изнасилването.
Друго интересно откровение е кокаинът, който взима с баща си на 11-годишна възраст. В шоуто на Опра, Макензи ще сподели, че след първият случай, ситуацията започнала да се повтаря. Филипс никога не пропускал да се задоволява със собствената си дъщеря. В следващите години ще развие добре познатия Стокхолмски синдром и започва да симпатизира на баща си. Наркотиците също помагат в това отношение, до полови отношения се стига с помощта на наркотиците. Изходът от заешката дупка идва, когато на сцената се появява човек, достоен да замени баща ѝ. В денят на сватбата, Джон се появява, за да я отмени.
За пореден път двамата се дрогират и можем да се досетим какво следва. Кошмарът продължава до момента, в който Макензи забременява и за жалост не може да бъде сигурна дали детето е от нейния съпруг или от баща ѝ. Междувременно Джони има нова идея – предлага на дъщеря си да избягат в друга страна, където няма да бъдат съдени за отношенията, които имат. Всичко случило се ще отнеме още много години за възстановяване. Така и не се стига до някакъв отговор, Филипс умира твърде рано, за да види в какво да бъде обвинен, Макензи продължава да твърди, че е простила всичко. Доведената ѝ сестра вярва, че подобни отношения са били възможни, докато бившите съпруги са далече от това твърдение и смятат, че наследничката използва последната си карта за богатство.
До днес Макензи Филипс продължава да работи в шоу бизнеса, но освен това се опитва да помогне и на хора пристрастени към наркотиците. Дъщерята на Дени Дохорти признава, че е чувала от баща си, че знае една много жестока тайна и е бил ужасен от своя колега. На финалът можем само да подозираме какво наистина се е случвало, но можем да открием привърженици и на двете страни.
