Великите военни изцепки: Настъплението в Тракия и битката при Чаталджа (4-5/17-18. XI. 1912 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 1912-та. Напрежението на Балканите може да се реже с нож или по-точно с войнишки щик. От десетилетие насам, след разгрома на Илинденското въстание, за балканските народи става ясно, че войната е единственото средство за промяна на политическия ред на полуострова. Класическата перспектива върху Османската империя е за един политически анахронизъм – Болният човек на Европа. В действителност, след Младотурската революция от 1908 г., във владенията на Полумесеца започват да текат промени, които с право притесняват съседите на империята.
Взели ясни поуки от провалите в края на XIX век, Младотурците се заемат да реализират специфична форма на османски национализъм, която да се превърне в отговор за нарастващите аспирации на балканските народи. Възползвайки се от изселническите вълни, идващи от Босна и България, Османската империя засилва влиянието на мюсюлманите в Тракия и Македония за сметка на останалите етнически и религиозни компоненти. Идеята, в крайна сметка, е да се създаде една османска нация, в която етническият признак да отстъпи място на културно-религиозното единство – ислямски вариант на САЩ, в който е важно да си мюсюлманин и да ползваш османо-турски, без значение какъв е етническият ти произход и от къде си дошъл.
Балканските правителства ясно съзират опасността за собствените си национални аспирации. Ако Османската империя успее да консолидира обществото си на културно-религиозен признак, реализирането на националистическите начертания на християнските държави ще стане трудно постижимо. Нещо повече, една стабилна Османска империя ще стане още по-желан партньор за набиращите сила блокове на Великите сили – Антантата и Централните сили.
Трябва да се действа бързо и решително. Има обаче само един сериозен проблем – сърби, гърци и българи изпитват огромни подозрения по между си, а националните им интереси се припокриват, най-вече в ябълката на раздора – Македония. До 1911 г., България не иска и да чува за съюз със своите балкански побратими. София дори разглежда варианти за самостоятелна война с Османската империя. Моментът за такава обаче е изпуснат през 1903 г., когато Илинденското въстание изисква намеса от страна на София, която така и не идва. Десетилетие по-рано, Гърция е рискувала по време на Критското въстание от 1896 г., но София не следва този пример.
В крайна сметка след големи терзания и твърда намеса на Русия, България се задейства да сформира Балканският съюз. В главите на българските политици, това съглашение, наричано понякога „Малката Антанта“ изглежда като грандиозна дипломатическа победа и признание за върховенството на България в балканската политика. В действителност, Балканският съюз е зле скалъпена конструкция, чийто архитекти са оставили повече отвори в сградата, от колкото са предвидените вратички и прозорци.
Най-важният препъни камък – Македония, е оставена на милостта на руския цар, а България наивно приема честната дума на Сърбия и Гърция по отношение на ограничените им претенции към областта. В София късогледството, също както и днес, се базира на формулата „българите са доминиращият етнос“. За съжаление, етническата карта, както се оказва в последствие не може да замести липсата на адекватна външна политика.
Проблемите на България обаче са не само политически. Въпреки поредицата от стратегически и оперативни планове, които уточняват подробностите около предстоящите военни действия с османците, България се оказва неподготвена. Нуждата от разгром на основните османски сили, които директно заплашват българските земи, кара щаба да прехвърли почти цялата армия в Тракия, изоставяйки Македония на сръбските войски, подпомогнати от една единствена българска дивизия – VII-ма Рилска.
В материален план проблемите също са много. Не достигат оръжия, униформи, боеприпаси и муниции. Снабдяването с храна, лекарства и зимни униформи не е правилно преценено. Подценен е и обоза, който е лишен от достатъчно транспортни средства. Железопътния транспорт също не е подготвен оптимално.
Въпреки всички тези пропуски, първите седмици на войната, избухнала през октомври 1912 г. изглеждат обещаващо за България. Войските ни печелят двете основни сражения на Източния фронт – при Лозенград и при Люлебургас-Бунархисар. Победите са продукт колкото на устрема и ентусиазма на българската армия, толкова и на фрапантните тактически и оперативни грешки на османците.
Във всеки случай, тези обстоятелства се подминават от командването, твърде улисано от постигнатите победи в откритите сражения. По същия начин е проспано мащабното сръбско настъпление в Македония, което почти напълно покрива зоните, върху които Белград уж няма претенции няколко месеца по-рано.
Обратно на бойните полета, българската армия става жертва на тежките климатични условия, липсата на адекватно снабдяване и ужасното състояние на османските пътища. Неспособността за превземане на Одрин означава, че българите не могат да използват ЖП линията към Истанбул за превоз на войски и оръжие и трябва да прекарват на ръка или с каруци всичко необходимо за настъплението.
В добавка, двете сражения вземат тежък дан от войската. Победата е изтръгната след кървави фронтални атаки, в които българската армия губи също толкова, ако не и повече войници от османците. Същевременно, отстъпващите войски на Полумесеца оставят в наследство на гонещите ги български войски холерата. Тежката болест бързо се разпространява из настъпващите български войски и сериозно понижава боеспособността им. Този факт също не е адекватно отчетен от командването.
Същевременно, на оперативно ниво, българските генерали, в лицето на шефа на генералния щаб ген. Фичев, както и на полевите командири ген. Кутинчев и ген. Димитриев, не успява да постигне адекватна стиковка между своите позиции и идеи. Радко Димитриев се проявява като импулсивен и непредвидлив командир, преследващ блясъка на славата, но често не в правилната посока. Същевременно, Фичев, който не е сред любимците на цар Фердинанд, е твърде нерешителен и колеблив по отношение на разгръщането на войските. Личните взаимоотношения на генералите също са далеч от блестящи. За това спомага и фигурата на Царя и неговия личен адютант и военен съветник ген. Савов, който не крие неприязънта си към част от останалите висши офицери.
След победата при Люлебургас-Бунархисар, генерал Димитриев е безспорната звезда на българската армия. Яхнал гребена на вълната, той поема командването както на „своята“ Трета армия, така и на Първа армия на ген. Кутинчев, който минава в подчинение на своенравният Димитриев, често наричан от своите опоненти „Наполеончето“. Димитриев, впрочем, се оказва първият командир на група армии в историята на Европа през XX век. Тази т.нар. Група армии Димитриев има за задача да преследва османските войски в Тракия и да ги ликвидира преди да са заели отбранителна позиция пред столицата Истанбул.
В онези съдбоносни дни, Великобритания, Франция и Германия приемат за нормално българското влизане в Цариград. Единствена против, разбира се, е Русия, която не може да приеме, че друга православна държава би могла да освободи древната византийска столица преди нея. Петербург не крие своите възражения и те внасят допълнително колебание в действията на българските военни и политически кръгове. Все пак, волята на Фердинанд да влезе на бял кон в Града на човешките мечти е по-силна от предупрежденията на Русия.
Българското настъпление обаче е нито гладко, нито добре организирано. Както свидетелстват спомени на участници – и генерали, и обикновени войници, и полеви свещници, армията изнемогва по превърнатите в кални блата полета на Източна Тракия. Самото османско командване е озадачено от липсата на инициатива от българска страна. След края на Балканската война, османски военни заявяват, че през решителните седмици на октомври (ноември по нов стил – б.а.), 1912 г., между българската армия и османската столица единствена преграда се оказва нерешителността на София да действа. В добавка, трябва да отбележим и тежкото физическо положение на войниците, изтощението и лошото снабдяване.
Разстоянието от 100 километра между Люлебургас и Чаталджа е покрито за цели 15 дни – изключително бавно дори по стандартите на периода преди въвеждането на моторизирания транспорт. Първите български части достигат Чаталджа на 30 октомври/12 ноември – т.е. 10 дни след боевете при Люлебургас. Това означава, че дори най-бързите авангардни подразделения покриват едва по 10 км на ден. За сравнение, обичайната скорост на европейските войски два века по-рано е 20-25 км на ден.
Общият фронт, върху който ще се водят бойните действия е с дължина ок. 28 км по т.нар. Чаталджанска линия, разположена в най-тясната част от сухопътните подстъпи към Истанбул. Османците постепенно концентрират силите на 6 армейски корпуса – ок. 140 000 войници. Половината от тях са от редиф-а – резервисти, със съмнително военно обучение и недобре снабдени и снаряжени. Останалите три корпуса са бойците, които наскоро са понесли катастрофалните поражения в Тракия – моралът им е лош, измъчвани са от холерата дори повече от българите и са прекарали последните седмици в постоянно отстъпление.
Срещу тях, българите концентрират цялата мощ на Първа и Трета армии, подсилени с една допълнителна пехотна дивизия. Така, общата численост на българските войски възлиза на шест дивизии – I, III, IV, V, VI, X, общо ок. 176 000 души. Българите разполагат с повече оръдия – 462 срещу 316 за османците, както и с доста повече картечници – ок. 140 срещу 60. Османците имат предимството на полевите си укрепления, както и артилерийска поддръжка от страна на флота в Мраморно море, който има възможност да обстрелва част от българските позиции със своята едрокалибрена палубна артилерия.
Планът на българите е да атакуват османските позиции едновременно по левия фланг и в центъра, да постигнат пробив и с флангови обход да нагънат вражеската линия, притискайки я към Мраморно море. Изминават цели 5 дни от пристигането на българските войски до началото на бойните действия. Това е поредно фатално забавяне, което дава време на изтощените османски сили да се прегрупират и да заемат твърди отбранителни позиции.
Междувременно, по спешност започва организиране на подкрепления от Мала Азия, които да бъдат прехвърлени през Истанбул за подсилване на фронтовите линии. Времето за адекватна офанзива изтича с всеки изминал час. Същевременно, османската страна отправя предложение за примирие до всички балкански съюзници. Тяхното представителство е прихванато от Фердинанд, който решава да протака отговора и не уведомява своите съюзници. По съвет на ген. Савов и уверен в политическата подкрепа на всички партии, Фердинанд настоява Чаталджа да бъде атакувана преди да се говори за примирие с Високата порта.
Българската атака започва призори на 4/17 ноември. Полето е покрито от гъста есенна мъгла. Студ и влага сковават движенията на войниците, но българите най-сетне тръгват в атака. Гъстата сива пелена прикрива движенията им и им позволява да се доближат максимално близо до османските позиции преди да бъдат забелязани. Мъглата обаче внася и известно объркване в координацията между отделните полеви сегменти.
Първоначалният български щурм хваща бранителите неподготвени, но с напредването на деня, есенното слънце разсейва мъглите и превръща частите на Първа и Шеста дивизии, които водят атаката в пушечно месо. Към привечер на първия ден от битката, българското настъпление е спряно от убийствения вражески огън и включилите се в канонадата османски кораби в Мраморно море.
В последен отчаян ход на саможертва, части на Трета Балканска дивизия атакуват с падането на нощта, залагайки на любимия прийом на българската армия – нощният бой. Атаката се оказва успешна и българите завземат укрепената позиция Илеритабия около полунощ на 4/17 срещу 5/18 ноември. Този успех в най-северния сектор на османската обрана би позволил решителен пробив на следващата сутрин.
Печалното ниво на комуникацията между българските части изиграва ключова роля. До настъпването на зората, позициите на Балканците при Илеритабия не са подкрепени. Нещо повече, командването така и не научава че укреплението е завзето и призори заповядва то да бъде обстреляно от българската артилерия. Междувременно, османците научават за българския пробив и бързат да концентрират своите собствени оръдия срещу обречената позиция на дружините от 29-ти ямболски полк, които все още държат позицията.
Поставени под кръстосан огън, българите са принудени да се изтеглят. Окрилени от успеха, османските войски контраатакуват и изтласкват предните български части. След понесените тежки загуби и липса на какъв да е успех, Димитриев заповядва отстъпление по целия фронт. Българите губят близо 3000 убити и над 9000 ранени срещу ок. 10 000 убити и ранени османски войници. Отделно от тези жертви, над 1600 български войници умират в следствие на епидемията от холера само в дните около битката.
Българската армия достига окончателния предел на своите сили. В единствения разумен ход, командването изтегля Първа и Трета армия от непосредствените подстъпи към Чаталджа и ги разполага на собствена отбранителна линия. Шансът да се вземе Истанбул е завинаги пропилян, а боеспособността на армията е сведена до изключително ниско ниво. Липсата на адекватна и единна позиция на генералитета, прекомерните политически амбиции и неадекватната военна подготовка провалят българската кампания в Тракия и я обричат на продължила още половин година позиционна война, която единствено пилее силите на армията. Сили, които ще са в отчаяна липса по време на последвалата Междусъюзническа война.
