Стоян Ватралски – българското журналистическо перо на Харвард, което не спря да милее за България
Днес можем да открием най-различни източници на информация, имаме свободен достъп до интернет, всяка библиотека е достъпна и готова да разгърне своя спектър на информация, а училищата, за най-голяма радост на мнозина, са безплатни. Въпреки това можем да бъдем свидетели на понижаващия се интерес към науката, установяваме липсата на хъс и желание за откриването на нови хоризонти, както и въздържание и дори игнориране на науката, която във всеки един момент е готова да подаде ръка на жадните за знания. Преди повече от 2 века, всички прозорци на света са затворени или значително ограничени.
Само заможните българи са имали честта да прекрачат прага на училището. Стоян Кръстов Ватралски е лишен от това щастие. Роден на 7 март 1860 г. в село Вакарел, той може да наследи единствено и само професията на баща си Кръсто – овчар. Като много други свои връстаници по това време, Стоян няма възможност да се образова. Любопитството му го мотивира да трупа знания, колкото се може повече, но не може да чете до 14-годишна възраст. Преди това работи с баща си, а вечерните истории около огъня са свързани с бесните и безпощадни еничари, които не прощават на никого.
През 1874 г. е приет в пансион за подготовка на учители и свещеници в Самоков, преподава му свещеник Захари Николов. С много труд и безсънни нощи, но най-накрая близо до мечтаните си отговори, малкият Стоян Ватралски успява да вземе четири години за две. Той не съжалявал за пропуснатите години, особено сега, когато вратите на знанието вече са достъпни. Връща се във Вакарел през 1877 г. и успява да избяга от башибозуци на полето, които в този момент били жадни за кръв. За този момент, Ватралски често ще разказва в спомените си, че тогава се е молил на Христос за спасение. Същата година се връща обратно в Самоков и започва да работи сред американски мисионери.
Занимава се предимно с домашна работа. Дали заради доброто отношение или за по-сериозни шансове за развитие, Стоян приема евангелското изповедание. Смяната на вярата, при това в доста бурни времена за България, носи само главоболия от родния му баща, както и митрополит Доситей, който избира да изпрати именно овчарския син в училище. Митрополитът никога не прощава тази измяна, а в следствие на това отрицание, както и още много други конфликти, ще се забрани и по-нататъчното признание като автор, общественик и публицист. Ватралски бързо печели реномето си на нежелан гост и предател. Със собствени средства, младежът продължава да учи в Американското училище в Самоков и прекарва още четири години – 1878-1882 г. След това работи отново с евангелисти в Хасково.
В този период харчи парите си единствено за препитание и книги, когато не работи, овчарският син често се забелязвал с книга в ръка. През 1884 г. е препоръчан от американските мисионери да продължи образованието си в САЩ. Като много други емигранти, той се озовава в Ню Джърси без никакви пари, а английският език е особено далечен. За периода от 1886-1888 г. ще завърши Теологическо училище при Хауърдския университет във Вашингтон. След това ще проповядва в различни църкви и най-често ще говори за родната си България. Разказите му привличат вниманието на аудиторията и скоро започва да пише материали и за различни вестници.
Снимка: By Vladimirov st – Template:Изворът на бялото братство т.24, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11457581
През 1892 г. се мести в Кеймбридж, Масачузетс. Именно там за първи път ще успее да види Харвардския университет. Приемат го като „специален студент“, без да осъзнават, че Стоян Ватралски е много повече от това. За две години той учи и същевременно работи с редица ежедневници, някои от публикациите му са стихотворения. Ораторските възможности на младежа са изключителни, той има силен и плътен глас, а като добавим и впечатляващия европейски акцент, много скоро Стоян получава един специален прякор – „Българският Толстой“. Най-вероятно и дългата му брада помага за това прозвище.
Сред някои от най-големите му успехи са наградите за ораторство, връчени не само за таланта му, но и за разнообразните познания. Последната му година става още по-паметна за историята на престижното учебно заведение. В анонимен конкурс за текст на бакалаварския химн, Стоян участва в псевдоним „попа“. Неговата песен продължава да се изпълнява и до днес при дипломирането на студентите със степен „Бакалавър“. Въпреки огромното разстояние, възпитаникът на Харвард никога не забравя своите корени и се включва с удоволствие в емигрантско студентко дружество „България“.
Същото е създадено от братя Балабанови през 1890 г. и съществува още 7 години. По това време българите там запознават американската общественост с българския национален въпрос. Многократно пише до София с молба да бъдат изпратени книги и вестници, които да преведе на английски и да разпространява. Пише два пъти – през 1896 г. и през 1990 г. Във второто си писмо добавя следното:
„Трябват ми документи, които разглеждат въпроса всестранно с цел да приготвя на английски защитата на македонската кауза в Съединените държави. То ми е патриотична длъжност. Хората нека разискват дали перото е по-мощно от сабята. Аз за себе си съм решил, че моето перо е по-мощно от моята сабя.“
Не е ясно дали получава помощ от София, но на 7 април 1900 г. неговата статия „Наближаващото въстание в Македония“ е публикувано на страниците на в-к „Бостън Транскрипт“. Неговите думи са прецедент и до този момент липсва адекватно разглеждане на проблема, нещо повече, Ватралски не спира да напомня, че за българите в Македония – България е свободната част от отечеството. В последните си редове призовава учени като Джордж Кенън да проверят дори езика и етническата принадлежност на македонците, чийто език е просто диалект на българския.
Българинът от Вакарел се оказва желано перо за издания като The New York Tribune, The Forum, The Chicago Tribune и още много други. В началото на XX век или 1900 г. заявява, че се прибира в България и всеки вестник, където е оставил своето име, с тъга съобщава за неговото заминаване. Мнозина смятат, че Стоян Ватралски изоставя бляскава кариера, но корените са по-силни от всичко. Преди да замине, държи една последна реч в чест на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан.
Същият е военен кореспондент на лондонското издание „Daily News“ и пристига в България, за да отразява Априлското въстание, както и Руско-турската война. Редовете му за Батак са красноречиви:
„„ …Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас. Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас…“
Именно за този свой колега, Стоян Ватралски обещава да направи всичко възможно, за да вдигне подобаващ паметник. При завръщането си в България, възпитаникът на Харвард закупува къща в Красно село и се жени за съпругата си Василка. Основава Българо-Американско дружество. До края на живота си се бори за установяването на приятелски отношения между двете страни, които е обикнал толкова много. Преподава в Американския колеж и Софийския университет. Става добър приятел с Иван Вазов, професор Иван Шишманов, Симеон Радев и Пейо Яворов. Многократно отказва политически постове и винаги ще бъде привърженик на Стефан Стамболов.
По време на Балканската и Първата Световна война ще използва своите връзки с известни личности, за да постави българския въпрос и пред тях, запознавайки света с проблемите на страната. С избухването на Балксанската война ще замине за Англия, за да защитава интересите на родината си. Обяснява, че познанията му са много по-силни в дипломацията и дори да жертва живота си на фронта, няма да бъде толкова ценен, колкото ще бъде в Великобритания. Българското законодателство отказва финансиране. В последен опит, Стоян решава да изтегли кредит срещу ипотека на жилището си и на 22 октомври 1912 г. заминава за острова.
На собствени разноски започва да чете лекции, среща се с наследниците на Уилям Гладстоун. Обикаля Лондон, Ливърпул, Лийдс, Брадфорд и още много други. В благотворителната сметка „Подпомагателният комитет за болни и пострадали от войната“ в София, ръководен лично от царица Елеонора, са натрупани над 50 000 британски лири. Междувременно българското перо продължава да пуска статии в различни издания, говорейки за войната на Балканите. За всичко това, Ватралски никога не иска и стотинка, както и не променя начина си на живот. Продължава да живее скромно в малката си къща. Отглежда плодове и зеленчуци, обръща особено внимание на копринени буби и ракита.
Снимка: By Vladimirov st – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11445505
Отказва редица държавни постове, никога не става пастор на евангелистка църква, за да получава пари. Не се отрича и от корените си. Не пропуска да разкаже, че е овчарски син. През 1924 г. гостува в САЩ, където се чества 30-годишнината от завършването в Харвард. Вестник Boston Globe отделя първата страница за толкова мистичния българин, който им дава снимка до баща си в традиционно облекло. Никога не спира да говори за детството си, за добрия поп Захари и за овчарските си преживявания.
Стоян Ватралски е забравен и заличен от историята в следствие на неговите убеждения и религия, постигнатото сякаш се забравя, но хората все пак го познават. След дълго боледуване, съпругата му Василка е извикала професор Молов. Същият е известен като светило в медицината и не взимал по-малко от 500 лева за посещение. Молов пристигнал, прегледал пациента и отказал парите. Той познал много добре Ватралски. Заявил, че никога не може да се отблагодари за стореното и сега имал тази възможност. Доктор Молов посещавал Ватралски по няколко пъти в седмица и никога не посяга към парите. В едно от многото интервюта, Ватралски е запитан дали е редно да се изпратят и други посланици в САЩ, за да запознават света с българската кауза, ето какво отговаря той:
„Много вярна е мисълта ви. Не само че не е лошо, но необходимост е. Ние винаги сме правили грешка, че сме смятали тия неща за лукс – излишни. Считайки нашата кауза за права , ние сме искали чужденците да ни съчувстват; но те не винаги знаят нещата в истинската им светлина. Не е достатъчно за една кауза да е права: нужно е и да я представиш на чуждото обществено мнение. То трябва да я знае, ако желаеш да ти симпатизира и да те подкрепи.“
Въпреки забравата, нека не забравяме и една много важна мисъл на Стоян Ватралски:
„„Щом днешний дух те не разбира, след сто години друг ще те цитира??““
Заглавна снимка: By Vladimirov st – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11445505
