Лошите момичета на историята: Ида Б. Уелс – принцесата на медиите

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.

Когато пише своя проект на Декларацията за независимост, Томас Джеферсън (1743 – 1826) включва и текст, в който осъжда робството, като обвинява за съществуването му Британската корона. Но моментът не е подходящ за поставянето на този така деликатен проблем и въпросното изречение отпада от финалната версия на документа. Така нито в Декларацията за независимост (1776), нито в Конституцията на САЩ (1787) не се споменава нищо за робството. Тези „не упоменати“ роби всъщност са най-евтината и надеждна работна ръка на континента, която реално изгражда икономическия просперитет на Юга. През XIX в. обаче въпросът за робството излиза на преден план.

В началото на века САЩ предприемат голямо териториално разширение и съвсем естествено възниква въпроса дали в новите територии робството ще е допустимо и регламентирано. Този казус се превръща в „Ябълката на раздора“ между Севера и Юга и в една от водещите причини за избухването на Американската гражданска война (1861-1865). Военният конфликт е най-кръвопролитният в американската история  – загиват приблизително 1 млн. души.

За афро-американците войната има изключително важно значение, защото именно тогава са предприети първите реални стъпки към премахване на робството. На 22 септември 1862 г. президентът Ейбрахам Линкълн подписва „Прокламацията за освобождение на робите“. Въпреки подвеждащото заглавие, този документ не дава свобода на всички роби. Съгласно прокламацията  се освобождават робите от териториите, които са отнети от Конфедерацията (Юга). Това е военно-временна мярка, създадена от човек, който искрено вярвал, че робството е морално зло. Истинската промяна настъпва в самия край на войната, когато поетапно 27 щата ратифицират Тринадесетата поправка в Конституцията, която формално слага край на робството.

Снимка: By Cihak and Zima – https://www.nytimes.com/2020/08/12/arts/19th-amendment-black-womens-suffrage-photos.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=93448526

В разгара на тази бурна и решаваща за американската история война, на 16 юли 1862 г., се ражда Ида Уелс. Нейният първи дом е Холи Спрингс, Мисисипи. Момиченцето е първородното дете на робите Джеймс и Елизабет Уелс. Никой не предполага, че само шест месеца по-късно, семейството ще бъде освободено съгласно „Прокламацията за освобождение на робите“ на президента Линкълн. Бащата работи като дърводелец, а майка й – като готвачка. Личният пример на родителите оказва голямо влияние върху Ида.

Баща й е част от борда на директорите в Ръст Колидж, един от най-старите афроамерикански колежи в САЩ, а майка й е известна с пламенните си речи. През 1878 г. обаче семейството е сполетяно от трагедия. Родителите и най-малкият им син стават жертва на епидемията от жълта треска. По това време Ида е едва на 16 години, а върху нея пада отговорността за изхранването на останалите й братя и сестри. Тя успява да излъже администрацията на близкото училище, че е пълнолетна и започва да преподава там. По-късно тя мести семейството си в Мемфис, Тенеси, където продължава своята работа като същевременно се записва да учи в афроамериканския университет Фиск в Нешвил.

На 15 септември 1883 г. една случка променя живота й и тласка кариерата й в нова посока. Ида отказва да се подчини на кондуктора във влака на път за работа. Въпреки че си е закупила билет за първа класа, тя е помолена да напусне вагона с белите пътници. Ида отказва, налага се няколко мъже да я хванат и грубо да я извлекат извън влака. Близо 70 години по-късно по примера на Уелс, Роза Спаркс отказва да освободи мястото си в автобуса на бял мъж.

Ида не оставя нещата така, а решава да търси упование в закона и съди железопътната компания. Макар на първа инстанция да печели, Върховния съд в Тенеси отхвърля решението. Виждайки, че системата не работи, Ида решава да потърси ново поприще, което да позволи на гласът й да бъде чут. В своя дневник тя записва:

„Чувствам се напълно обезверена и обезсърчена, ако можех щях да обгърна расата в прегръдката си и да отлетя надалеч.“

Снимка: By unattributed – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=93448621

Ида канализира своето недоволство в редица статии под псевдонима „Йола“ в отделни афроамерикански печатни издания и постепенно се утвърждава като журналист.  След време тя успява да закупи дял от вестник „Мемфис Фрий Спийч“ и става негов редактор. Тя продължава да публикува материали за расовите проблеми и сегрегацията в Юга. Най-значима е активната й работа срещу политиката на линчуване на афроамериканците. Според статистиката в периода 1880-1930 в САЩ се извършва по едно убийство от тълпата всяка седмица. Проблемът става по-личен за Ида, когато нейния приятел-активист Томас Мос и двама негови съдружници биват линчувани. Мос държи печеливш магазин, а неговия бял конкурент решава да сложи край на това по най-лесния начин – като насъска тълпата.

Ида решава да използва своите качества като журналист и предприема пътуване из страната, по време на което събира множество материали за убийства, извършени от тълпата. През 1892 г. тя публикува памфлета „Ужаси от Юга: всички фази на линчуването“. Според мнозина учени този материал поставя началото на разследващата журналистика.

В памфлета Ида по възможно най-безпристрастен начин излага голите факти за първи път. А именно, че макар афроамериканците да са обвинени в най-различни престъпления, поради които са линчувани, реално причините за това са расизмът и икономическите интереси на белите. Както се очаква трудът й е приет бурно, тя получава множество заплахи за живота си, а редакцията на вестника е разбита.  Ида напуска Мемфис завинаги и заминава за Ню Йорк.

В „Голямата ябълка“ тя започва работа за афроамериканския вестник „Ню Йорк Ейдж“, собственост на активиста за граждански права – Тимъти Форчън. През 1894 г. тя публикува разширено проучване за проблема с линчуването в САЩ. Новият й памфлет е озаглавен „Червените протоколи“ и се смята за един от най-ранните примери за журналистика, основана на  анализ на статистически данни.

Снимка: By Original: Mary GarrityRestored by Adam Cuerden – Based on image originally from NAEMVZELXQV2iw at Google Cultural Institute, zoom level maximum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28135837

В новото си проучване тя представя широка база данни и таблици, които нагледно показват ужасите от масовите убийства. Основната й теза продължава да бъде, че линчуването е една стратегия за върховенството на бялата раса. След излизането на материала й тя предприема обиколка из Великобритания, по време на която агитира за забрана на линчуването като форма на наказание.

Година след излизането на този неин труд, Ида се омъжва за Фердинанд Лий Барнет, собственика на първия афроамерикански вестник в Чикаго – „Чикагски Консерватор“.  Тя е една от първите жени в САЩ, която поставя тире във фамилията си и започва да се подписва като Уелс-Барнет. По-късно съпругът й става първият афроамериканец помощник-адвокат в Илинойс. Двамата имат четири деца и през следващите години тя съчетава успешно работата си като активист и отдадена майка. По нейна инициатива се създава детска градина към църквата „Домът на Бога“.

В началото на кариерата си Ида получава подкрепа от водача за граждански права – Фредерик Дъглас. След неговата смърт лидерството преминава в ръцете на активисти като Букър Т. Уошингтън и Уилям Дюбоа. Движението все още не е узряло за жена-лидер, какъвто съвсем естествено би била Ида Уелс. Освен това нейните възгледи биват смятани за твърде радикални и крайни. Тя открито критикува американското правителство за бездействието по отношение на престъпленията, извършвани срещу афроамериканци. Също така по време на речите си говори за ширещата се дискриминация, която илюстрира с примери. Както Ида посочва от една страна афроамериканците могат да бъдат чистачи в църквите на белите, но не могат открито да прекрачат църковния праг.

Въпреки пренебрегването й от страна на водещите по онова време активисти за граждански права, тя продължава да е отдадена на каузата и активно участва във всички политически и социални инициативи. Тя е секретар на Националния афроамерикански съвет в продължение на четири години. Когато през 1908 г. е създадена „Национална асоциация за напредък на цветнокожите“, Ида е сред основателите й. В този паметен момент обаче тя е пренебрегната и унижена от своите съмишленици. Нейното име умишлено е пропуснато в списъка на управителния съвет. Тя продължава да е член на асоциацията, но решава да не се намесва в нейната политика, а продължава своята дейност като разследващ журналист.

В началото на ХХ в. Ида се посвещава на две каузи – борбата за равноправие на жените и подпомагането на мигриращите афроамериканци от Юга към Севера. Още през 1893 г. тя създава Клуб „Векът на жените“, който е първият клуб на афроамериканските жени в Чикаго. През 1913 г. тя основава суфражетски клуб „Алфа“, който изисква получаване на равни права на всички жени.

Снимка: By Unknown author – http://www.gutenberg.org/files/14975/14975-h/14975-h.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9386606

За съжаление и в тези среди расизмът има превес. На една от срещите в страната Ида и нейните сподвижници са помолени да не се смесват с белите дами по време на манифестация и да се включат най-отзад в шествието. Тя обаче решава да не се съобрази с това изискване и застава в предните редици. През 20-те години на ХХ в. тя се кандидатира за президент на „Националната асоциация на цветнокожите жени“, но не е избрана, заради крайните й възгледи.

През 1913 г.  Ида става и първата афроамериканка пробационен служител в Чикаго. Тя създава и „Лига за задруга на чернокожите“, с която осигурява настаняването и намирането на работа на мигриращите от южните щати афроамериканци.  В годините на Първата световна война (1914-1918) американското правителство поставя Ида под наблюдение, тъй като я смята за опасен „расов агитатор“. След войната Ида се заема със своята автобиография – „Кръстоносен поход за справедливост“, която не успява да довърши, тъй като умира от бъбречна криза на 25 март 1931 г.

Ида Уелс е една от противоречивите фигури в историята на борбата на афроамериканците за граждански права. Въпреки всеотдайната й работа срещу расизма, насилието и дискриминацията, нейните човешки възгледи се смятат за крайни и тя е поставена в сянката на борци като Уошингтън и Дюбоа. Автобиографията й е завършена от най-малката й дъщеря – Алфрета Дъстър и е публикувана чак през 1970 г.

Според някои изследователи разривът между Ида и „Национална асоциация за напредък на цветнокожите“ е причината за нейното забвение, тъй като те са доминирали в дебатите за историята на афроамериканците. Въпреки това трудът и усилията на Ида не остават забравени. На нейно име е учредена престижна награда за постижения на афроамериканци в журналистиката.

В своята автобиография Ида споделя, че „Човек е по-добре да умре, борейки се срещу несправедливостта, отколкото да умре като куче или плъх, хванат в капан.“ Приживе тя не успява да види забраната за линчуване. Чак на 26 февруари 2020 г. това деяние е категоризирано като престъпление от омраза и в САЩ е приет Закон срещу линчуването.

Заглавна снимка: By Original: Mary GarrityRestored by Adam Cuerden – Based on image originally from NAEMVZELXQV2iw at Google Cultural Institute, zoom level maximum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28135837