Алек Попов: Книгите умеят да чакат, за разлика от хората

Алек Попов е първият носител на наградата „Хеликон” за книгата си „Ниво за напреднали” през 2002 г. Тази година номинация за приза получи романът му „Сестри Палавееви в бурята на историята”.

Представете се с 5 изречения.
– Когато съм започвал да пиша, никога не съм мислил, че ще бъда български писател. Тогава просто си дращех мръсни разказчета по училищните тетрадки, без да се грижа особено на какъв език го правя. Когато разбрах, че съм станал български писател, уви, беше твърде късно… Оттогава написах десетина книги, част от които са преведени на около15 езика. Все още не съм си купил мотоциклет.

Какво означава за Вас номинацията Ви за наградата „Хеликон”?
– Както се казва, една номинация си е половин награда, но две номинации не правят една награда, ха-ха! Харесвам тази награда, заради връзката с читателите, която по един или друг начин тя символизира. Може би защото е учредена от книжарниците „Хеликон” – една частна институция с огромен принос за нормализирането на книжния пазар у нас и за възраждането на интереса към съвременната българска литература.

Как оценявате конкуренцията, в която се състезавате? Чели ли сте някоя от книгите на другите номинирани?
– Би следвало да се състезават по-скоро книгите, а не авторите, макар че почти никога не става така. Книгите следват свой собствен път и в някакъв смисъл са по-мъдри от тези, които ги създават. Умеят да чакат, искам да кажа, за разлика от хората. Творчеството на част от номинираните автори ми е познато, но честно казано, нямах време да прочета почти никое от номинираните заглавия и не мога да кажа нищо по-конкретно. Но това е поправимо… Особено ако някоя книга спечели наградата!

Как бихте характеризирали литературното поколение, към което принадлежите?
– Доста кораво, защото се разви при възможно най-трудни условия. Като се сетя, в началото на 90-те бяха изчезнали книжарниците! Никой не даваше пет пари за българска литература. Трябва да си доста изобретателен, за да оцелееш в такава среда. Може би затова сме толкова разнообразни като стил и начин на мислене. Сродява ни опита и епохата, но всеки от нас е намерил някакъв свой уникален път към читателя и така би следвало да бъде. Най-голямата заслуга на това поколение, формирано в условия на относителна свобода, беше, че не пожали усилия да привлече отново вниманието на публиката към българската литература.

На кои писатели, наши и чужди, сте благодарен и за какво?
– На професионалните писатели: от тях винаги може да се научи нещо. Те образуват една невидима задруга на майсторите, отвъд границите на езика и времето. Понякога се случва да се зачета в текст от напълно непознат автор и някъде след втората страница си поемам дъх и си казвам, да, този знае какво прави и продължавам да обръщам страниците. Това може да се случи с текст, написан на всякакъв език, идващ от най-затънтеното място на света. Аз не съм сноб, модите слабо ме вълнуват – особено литературните. Давам си сметка, че са неизбежни. И все пак винаги е имало и ще има неща, които не отшумяват толкова бързо и умението да разказваш интересно е едно от тях.

Познавате ли профила на читателите си?
– Критично мислещи, професионалисти, не непременно литератори. Сред тях и доста корпоративни хора, каквото и да означава това. Непредубедени читатели, които са достатъчно умни, за да не търсят в книгите нещо, което литературата не може да им даде…