Фолклорът на Великденските острови разказва за популярните каменни глави

„Насред големия океан, в регион, където никой не ходи, има мистериозен и изолиран остров“, пише френският моряк и художник от 19 век Пиер Лоти. „Островът е осеян с чудовищни ​​велики статуи не знам от коя раса, днес изродена или изчезнала, които остават загадка.“ Наречен Великденския остров от холандския изследовател Джейкъб Рогевийн, който за пръв път го вижда на Великден 1722 г., това мъничко парче вулканична скала в необятното Южно море е дори и днес най-отдалеченото населено място на земята. Нейните почти 1000 статуи, някои почти 10 метра високи и тежащи 80 тона, все още са загадка, но създателите им далеч не са изчезнали. Всъщност техните потомци правят изкуство и обновяват културните си традиции дори и днес.

За ранните пътешественици зрелището е почти отвъд въображението им. Населението на острова е твърде малко, твърде примитивно и твърде изолирано, за да бъде определено за автор на подобна артистичност, инженерство и труд. „Трудно бихме могли да си представим как тези островитяни, напълно незабележителни с каквато и да е технологична сила, биха могли да издигнат толкова невероятни фигури“, пише британският мореплавател Капитан Джеймс Кук през 1774 г. Той разсъждава как е възможно да бъдат издигнати статуите малко по малко като се използват купчини камъни и скелета, а през следващите векове спекулациите и научните изследвания не спират. По времето, когато Кук идва, островитяните вече са свалили много от статуите си, а останалите са пренебрегнати. Но изкуството на Великденските острови все още е на хоризонта на човешкото въображение.

През последните няколко десетилетия археолозите събират доказателства, че първите заселници са дошли от друг полинезийски остров, но не могат да се разберат от кой точно. Предположенията за това кога хората за първи път стигат до острова, са също толкова разнообразни, вариращи от 1 до 6 век от н. е.

Някои твърдят, че моряците от първото хилядолетие никога не биха предприели курс на такова огромно разстояние без модерните прецизни инструменти. Други твърдят, че ранните полинезийци са сред най-квалифицираните мореплаватели в света – господари на нощното небе и океанските течения. Един археоастроном предполага, че супернова в древното небе може би им посочва пътя. Но дали пътешествениците знаят, че островът въобще е там? За това науката няма отговор. Островитяните обаче имат.

Бенедикто Туки е висок 65-годишен майстор дърворезбар и пазител на древни знания. Пронизващите му очи ледат от дълбоко набръчканото му лице с цвят на махагон. Той се представя като потомък на първия крал на острова Хоту Матуа, който, по думите му, довежда оригиналните заселници от Маркизите острови. Твърди, че баба му е последната кралица на острова. Той разказва за Хоту Матуа, но само от центъра на острова, на платформа, наречена Аху Акиви, върху която има седем гигантски статуи.

Аху Акиви

На родния език на Туки островът се нарича Рапа Нуи. Платформата се нарича ​​аху, а статуите, които седят върху нея – моаи. Тези седем статуи, каза Туки, не бдят над сушата като онези с гръб към морето. Те гледат отвъд острова, отвъд океана на запад, за да не забравят откъде са дошли. Когато Хоту Мату пристига на острова, той води седем различни раси със себе си, които стават седемте племена на Рапа Нуи. Седемте статуи представляват предшествениците от Маркизките острови и кралете на други полинезийски острови. „Баба ми ми каза преди да умре.“ Той е 68-то поколение от времето на Хоту Мату насам.

Поради битката у дома началникът Хоту Мату събира своите последователи и тръгват към нова земя. Неговият татуист и свещеник Хау Мака вижда насън през океана Рапа Нуи и неговото местоположение, което след това описва подробно. Хоту Мату и неговият зет отплават на дълги двойни канута, натоварени с хора, храна, вода, растения и животни. След двудневно плаване те стигат до залива Анакена, който е точно както го описва татуиста.

Понякога, казва Кристиан Аревало Пакарати, художник от острова, работил с няколко археолози, старите истории имат толкова много истина, колкото всичко, което учените откриват.

Статуите са издълбани в кариера при вулкана Рано Рараку. Там все още пейзажът е осеян с моаи, разпръснати без ред, много от тях заровени до вратовете, някои паднали с лицето надолу по склона, очевидно изоставени. Пакарати спира да си почине до една каменна глава. „Трудно е да си представим“, казва той, „как трябва да са се чувствали резбарите, когато им е казано да спрат да работят. Те дялкат тези статуи от векове, докато един ден шефът им не се им казва да се откажат и да се приберат, защото няма повече храна, има война и вече никой не вярва в статуите!“ Пакарати се разпознава силно с предците си – работейки с Джо Ан Ван Тилбург, археолог от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, той прекарва много години в правене на чертежи и измервания на всички моаи на острова.

Рано Рараку

В самата кариера има от колосалните фигури във всеки етап на завършеност. Издълбани от мек камък, наречен лапил – сгъстена вулканична пепел – няколко фигури лежат една до друга в ниша. „Тези хора са имали абсолютен контрол над камъка“, казва Пакрати. „Те можеха да преместят статуи оттук до Тайхай, който е на 15 километра, без да счупят носа, устните, пръстите или нещо друго.“ После посочва няколко счупени глави и тела по склона отдолу и се смее: „Очевидно са допуснати инциденти.“

Картина на каменните глави с шапки

Когато една статуя е почти завършена, резбарите пробиват дупки, за да я отчупят от основата, след което я плъзат по склона в голяма дупка, където вече можгат да я изправят, за да завършат гърба. Очните ябълки също се издълбават тогава, а по-късно на церемония в тях са поставени очи от бели корали и обсидиан, за да събудят силата на моаите. В някои случаи статуите се украсяват с огромни цилиндрични шапки или топчета от червена скория. Но първо статуята трябва да бъде преместена по един от пътищата, водещи до близо 300 аху платформи на острова. Как точно става това все още не се знае. Легендите на Рапа Нуи казват, че моаите са ходили с помощта на вожд или свещеник, който е имал мана или свръхестествена сила. Археолозите предлагат други методи за придвижване на статуите – с различни комбинации от ролки, шейни и въжета.

Опитите да разберат фактите от миналото на острова води изследователите от една загадка на друга – от значението на паметниците до причините за избухването на война и културния крах след хиляда години мир. Освен устната традиция, няма исторически данни за времето преди пристигането на първите европейски кораби. Но доказателства от няколко науки, като например разкопки на кости и оръжия, изследването на фосилизирана растителност и анализ на стилистичните промени на статуите и петроглифите, позволяват да се направи някаква груба историческа скица: хората, които се заселват на острова, го намират покрит с дървета – ценен ресурс за правене на канута и в крайна сметка полезен и при транспортиране на моаите. Те донасят със себе си растения и животни, за да си осигурят храна, въпреки че единствените оцелели животни са пилета и малки полинезийски плъхове.