Как едно племе остана сплотено и запази традициите си в ерата на интернет

Две шаферки помагат на Деидре Яко, индианка от племето Зуни, да се облича за големия си ден. Тя носи традиционния сватбен костюм на племето си – бели мокасини, туника от черна вълна над бяла блуза, и четири брошки с тюркоазено и сребърно покритие по дължината на полата й. След като е готова, всички се отдръпват, за да й се възхитят – нейният тоалет е толкова строг и приковаваща погледите, колкото пейзажът на червената земя и синьото небе над дома им, Зуни Пуебло, в индианския резерват Зуни, на 70 километра на юг от Галъп, Ню Мексико.

В Зуни Пуебло подобни сватбени сцени се провеждат хилядолетия. За повечето членове на племето би било почти невъзможно да си представят, че ще се оженят на друго място, освен тук, в Халона Идивана, Средата на света, където, според митовете, племето се заселва след много години скитане. Зуни обитават тази обширна долина от хиляди години, препитавайки се със земеделие и лов, докато създават богата на церемонията религия.

Именно тази религия, казват Зуни, ги държи сплотени, позволявайки им да издържат на трудностите, на сушата и глада и завладяването им през 1540 г. от испанеца Франсиско Васкес де Коронадо. В други части на Америка, коренните племена, които имат нещастието да установят рано контакт с европейците, често изчезват напълно. Зуни също се доближава до опасност да изчезне: през 1879 г. племето, за което се смята, че има около 4100 члена от средата до края на 16 век, наброява едва 1700, след избухването на няколко европейски болести. Но днес има 10 000 зуни и племенното правителство изчислява, че 90% от тях живеят в Зуни Пуебло, което прави това племе едно от най-непокътнатите. „Сложната социална мрежа на племето изглежда обединява хората. Тяхната религия и език осигуряват точка на етническа идентичност“, казва Денис Тедлок, антрополог от Държавния университет в Ню Йорк в Бъфало, който издава книга за този народ. „И изолацията им работи за тях социално, но срещу тях икономически.“

Как в тази епоха на Интернет, когато външният свят с всичките си материални блага и други изкушения изкушава всички толкова съблазнително, зуните успяват да поддържат своя начин на живот? Какво у зуните, въпреки безработицата от 61% в Пуебло и над средните за страната употреба на наркотици и алкохол и диабет, ги задържа повечето от тези 10 000 души в града?

„Заради солта“, казва Ранди Нахохай, известен грънчар, с намигване и смях. Но отговорът му е само наполовината шега. „Бил съм навън“, продължава той, „и съм пътувал много, но винаги е добре да се приберете вкъщи с хубаво чили и сол, която не пада от храната ви. Веднага ще забележите разликата“, казва той. Солта, която мъжете на Зуни събират на поклонения до свещеното си Солено езеро Зуни, има е мека, почти прахообразна. „Ние събираме солта си от Соленото езеро от хиляди години“, казва Нахохай. „И това е още една причина, че оставаме тук: живеем там, където са живели нашите предци. Всички тези хора, които са били тук преди вас – това кара да се изпълваме с гордост, че сме зуни.“

Нахохай и брат му правят керамичните си съдове от местна глинаот място, което отдавна се използва от грънчарите на племето. И правят боите си по традиционния начин, като варят корени на определени растенията или смилат малки парченца охра. Но те същевременно използват електрическа пещ и модерни четки за боядисване, вместо старите, юка, ползвани от техните предници.

„Мразя вкуса на юка“, казва Нахохай. „Научихме всичко за правенето на грънчарство от майка ни. Дълго време преди нея почти нямаше грънчари зуни. Тази традиция изчезна с пристигането на метални тигани. По това време имаше и твърде много пластмасови, така че никой не правеше грънци.“

Майката на Нахохай, Жозефина, и други жени зуни възраждат отново занаята. В процеса те създават една от най-важните индустрии на племето. Съветът на племената изчислява, че около 80% от всички семейства печелят поне част от доходите си чрез изкуствата, давайки на Пуебло имидж на град на художници. Във всеки дом изглежда, че някой е наведен върху работната маса, създава инкрустирани бижута, правят фигурки на животни, кукли или грънци. Повечето учат уменията си от родителите.

„Моите родители ми позволяваха да помогна с полирането“, казва Лорандина Шече, докато седи на шлифовъчно колело в задната стая в дома на семейството си, извайвайки мечка, наподобяваща онези, направени от зуните през 19 век. „Тогава един ден баща ми отиде за известно време в магазина, така че взех – е, по-скоро откраднах – една от скалите му.“ Шече се смее при спомена. „Направих фетиш от скалата на татко – голям койот като тези в книгата на антрополога. Баща ми каза, че никой няма да го купи. Но магазин за занаяти Albuquerque Native всъщност го взе. Платиха ми 45 долара.“

Изпод работното си бюро Шече изважда копие от монографията на Франк Хамилтън Къшинг „Фетишите на Зуни“ (1883). Къшинг, член на експедиция за Смитсонския институт, която отива да изучава племето през 1879 г., е леан със зли очи от много зуни. На 22 по това време младият мъж е силно разочарован, когато експедицията решава да не се установява в Пуебло, и затова той разпъва леглото си в къщата на управителя на племето. „Колко време ще мине, преди да се върнете във Вашингтон?“, го попита той. Къшинг остава 4 години и половина, научавайки езика на зуните и техните свещени церемонии.

Сред антрополозите Франк е считан за новаторска фигура и един от първите професионални етнолози. Но за зуните той е още един от дълга редица бледолики предатели, защото пише подробно за тяхната религия и свещените им церемонии, нарушавайки тяхното доверие да не споделя тайни знания.

„Да, Къшинг беше осиновен от племето и стана свещеник“, казва Шече. „Той научи много неща на нас и повярва на всичко – но после се прибра и публикува всичките ни знания. Дядо ми казваше, че Къшинг е добър човек и мошеник“.

Шече се смее весело, очевидно без притеснение, че черпи знания от толквоа противоречива творба, за да направи автентични фениши. За нея важното е, че продажбата на фигурките – както и на творбите на съпруга й – дават възможност да живеят в Зуни Пуебло.

По времето, когато Къшинг се самопоканва в града, племето вече е претърпяло години наред испанско и мексиканско управление. При испанците католическата църква им заповядва да прекратят изцяло религиозните си практики. Те успяват да защитят убежденията си отчасти, като се преструват, че молитвените песни, които пееят на нивите си, са просто фолклорни песничи, и отчасти с откровен бунт. Отблъскват разследванията на други антрополози като се държат студено и леко враждебно към прекалено любопитни външни хора.