Уимбълдън – един турнир на традиция и очарование

Джон Барет, бивш играч на Уимбълдън и автор на “ Wimbledon: The Official History“, казва, че турнирът е най-желаната титла в тениса, защото е „дядото на всички останали тенис турнири“. Всъщност от края на 19 век Уимбълдън е повече от място, където се събират най-големите играчи – турнирът оформя голяма част от целия спорт: „Той е самата историята на тениса“, казва Барет.

Монаси и крале играят игри с топка на закрито, наподобяващи тенис от Средновековието, но едва в края на 19 век тенисът придобива формата, която знаем днес. Около 1873 г. англичанин адаптира тениса на закрито да се играе на трева и го нарича „сфаиристика“ по древногръцка игра Sphairistike. Спортът бързо става популярен сред бездействащите висши обществени класове, които търсят ново и интересно занимание, с който да се забавляват: „Играта има много по-здравословно и мъжествено вълнение от крикета“, твърдят от Dundee Advertiser (въпреки че Sporting Gazette се чуди „защо не се измисли някакво по-подходящо и просто име“).

С нарастването на популярността на играта възникват и различни клубове за „тенис на поляна“ – sphairistike вече отстъпва на по-прост термин – за да разрешат въпроса за това как трябва да се играе като създават единни правила. Сред тях е All England Croquet Club, разположен близо до гарата на Уимбълдън, който през 1877 г. променя името си на All England Croquet and Lawn Tennis Club и обявява, че ще проведе първото първенство по тенис, до голяма степен с цел да събере пари за „четка, теглена от пони, за терените за крикет“, според Камерън Браун, автор на „Wimbledon: Facts, Figures, and Fun“. След години обаче тези терени за крикет вече са остарели и в един момент All England Club спира да споменава думата „Croquet“ в официалното си име. В крайна сметка думата е въведена отново просто, казва Барет, „по сантиментални причини“.

Седмиците преди първото състезание Уимбълдън, комисарите на клуба All England „постигат нещо наистина забележително“, пише Хайнер Гилмайстър в Tennis: A Cultural History“.Когато първата топка на турнира в Уимбълдън е ударена в понеделник, 9 юли 1877 г., това установява правила, които съществуват и до наши дни, и почти нямат промяна“. Оттогава All England Club е „върховният апелативен съд по въпроса за правилата“, кодифициращ и оформящ играта.

Това не е единственият начин, по който Уимбълдън е направил тениса такъв, какъвто е. Тъй като всяка година първенството събира най-силните и най-иновативни играчи, които спортът е виждал, All England Club се превръща в ежегодна лаборатория, където състезателите са принудени да се адаптират, за да се справят с противниците си. Първото състезание е спечелено от човек на име Спенсър Гор, който използва иновативната идея да за приближи до мрежата, за да посрещне топката по-бързо (противниците му, свикнали да играят от основната линия, са бесни).

Спенсър Гор

На следващата година иновацията на Гор е посрещната с друга иновация, когато човек на име Франк Хаду на практика измисли лоба, като удря топката над главата на Гор. Играта има по-нежен характер до 1881 г., когато братята близнаци Уилям и Ърнест Реншоу дебютира сервиса над глава, който тренират един срещу друг. Онемелите зрители го наричат „Ударът Реншоу“ и той печели седем титли на Уилям през това десетилетие, а на Ернест – една.

Въпреки че на първите турнири Уимбълдън се събрат едва около 200 зрители, тълпите нарастват заедно с популяризирането на играта след разцвета на „Renshaw Boom“. Хиляди се стичат по трибуните до средата на 80-те години на 19 век, а до 1905 г. първенствата вече привличат и състезатели от чужбина. Тенисът вече е международен спорт.

Може би е изненадващо за мнозина, но според правилата за първите първенства само „аматьори“ могат да се състезават – това остава в Уимбълдън повече от 90 години. Причината е, че „любителски“ означава нещо много конкретно за ранните организатори на състезанието: „терминът „аматьор“ беше станал синоним на джентълмен“, обяснява Гилмайстър, „терминът „професионалист“… имаше стигмата на работник“. За елита, който посещава изключително модерните кънтри клубове, спортът не е спорт, освен ако не се играе само в свободното време за забавление. Което е доста лесно за постигане, ако можете да си позволите да направите частен корт на Френската Ривиера, като братята Реншоу.

Едва през 1968 г. Уимбълдън за първи път разрешава на професионалисти – играчи, на които по някакъв начин изкарват пари от способността си да играят тенис – да се състезават на първенството, въвеждайки го в така наречената „отворената (Open) ера“. „Откритият тенис идва твърде късно“, оплаква се Барет. Той заявява, че професионалните спортисти са били разглеждани като „граждани от втори клас“ и казва, че ограничаването на участниците, продължило почти век, забавя развитието на целия спорт.

„Традицията е много силна част от Уимбълдън“, казва Барет – факт, който е отговорен както за очарованието на турнира, така и за по-непохватните части от неговата история. В известен смисъл историята на Уимбълдън е история на институция, която мноо бавно предава традициите си на променящите се времена.

Жените започват да играят на Уимбълдън през 1884 г., 7 години след мъжете. 1920 г. е първата година, в която жена играе, без да носи корсет, а чак до 30-те години шортите не са приемливи нито за мъже (през ’33 г.), нито за жени (през ’39 г.). Алтея Гибсън става първият афро-американски играч, поканен на Уимбълдън през 1951 г., и е първият чернокож играч, спечелил титлата на сингъл, през 1957 г. Уимбълдън отказва да използва жълти тенис топки, които по-лесно се различават от телевизионните камери до 1986 година.

Но Барет казва, че една традиция на Уимбълдън никога няма да изчезне: трева. Турнирът е последният от четирите от Големия шлем, който използва тревни кортове. „Ще бъде тъжен ден, ако някога спре да се играе на трева“, казва Барет, който обича тази настилка, защото „тя постоянно се променя и никога не е абсолютно една и съща два дни подред, така че трябва да можете да се адаптирате много бързо“. И естествено, дългогодишната традиция на Уимбълдън да се ядат ягоди и сметана също е широко обичана: в началото на века, само за една година зрителите консумират 59 000 килограма ягоди и близо 7500 литра сметана.

Има една традиция обаче, която Барет и повечето му колеги англичани биха искали да се видят прекъсната: тази, в която англичаните постоянно губят на собствения си турнир. Последната жена, спечелила сингъла на Уимбълдън, е Вирджиния Уейд през 1977 г. последният мъж преди Анди Мъри през 2013 г. е Фред Пери през 1936 г.