Ивар Безкостни, които превръща жертвите си в „кървави орли“
Викингите изграждат цивилизация, имат земеделие и обработват метал. Но, както отбелязва специалистът по средновековие Джонатан Джарет, историческите доказателства също показват, че викингите имат хиляди роби и заслужават репутацията си на страховити воини. Те могат да бъдат алчни и непримирими врагове и през вековете удрят значително няколко силни и богати кралства (не на последно място англосаксонска Англия) до точката на разпадане. Освен това голяма част от времето същите мъже, които се занимават със земеделие и металообработване, са отговорни и за изнасилвания и грабежи – въпрос на икономическа нужда за викингите, които засаждат културите си в лошата почва на Норвегия, Оркни или северна Шотландия. И накрая, както подчертава Джарет, да бъдеш добре поддържан, но брутален войник, едва ли е противоречие. Един от бойците на викингите, убити в битката при Стамфорд Бридж през 1066 г., се прославя с прякора Олаф Блестящия, и „ерата, която изобретява Джеймс Бонд, наистина не трябва да казва, че някой не може да бъдеш едновременно добре изглеждащ и патологично агресивен.“
Накратко, винаги е имало проблеми за историците, които искат да изкарат викингите миролюбиви и неразбрани. Най-големи трудности в тази посока те срещат с ритуалните им убийства в горите. Сред няколко изтъкнати жертви на тези практики можем да посочим саксонския цар Едмънд – починал през 869 г., вързан за дърво, старателно бичуван и след това използван за мишена от датските стрелци, „докато не беше покрит със стрелите им като таралеж“ – и Ела II, крал на Нортумбрия, за който през 867 г. се твърди, че е срещнал още по-неприятна съдба – „кървавия орел“.
Не е нужно да се търси много, за да се разкрият красноречиви описания на кървавия орел. По описанията на Шарън Търнър в „Историята на англосаксонците (1799 г.) или от Дж. М. Лапенберг в „История на Англия при англосаксонските крале“ (1834 г.), ритуалът включва няколко различни етапа. Първо планираната жертва е провисена с главата надолу, след това формата на орел с разперени крила е издълбана в гърба му. След това ребрата на човека са отчупени от гръбнака с брадва, едно по едно, а костите и кожата от двете страни се издърпват навън, за да създаде двойка „крила“ на гърба на човека. Казва се, че жертвата все още е жива в този момент, за да преживее агонията на това, което Търнър нарича „физиологичен стимулатор“ – поръсването на сол директно в огромната рана. След това откритите му бели дробове са извадени от тялото му и се разстилат над „крилата“ като вече всички могат да видят как така създадената човешка птица „трепти“, докато жертвата умира.
Ела II, крал на Нортумбрия
Още през миналия век, повечето историци, които се интересуват от викингите, приемат, че кървавия орел е силно неприятен, но и много истински. Според именития историк на средновековието Й. М. Уолас-Хадрил, възможните му жертви са не само Ела от Нортумбрия, но и Халфдан, син на Харалд Финехер, крал на Норвегия, и ирландският крал Милгулай от Мюнстер; в някои интерпретации се предполага, че дори крал Едмънд може да е претърпял същата съдба.
За да поставим тези твърдения в контекст, необходимо е да се отбележи, че всеки от тези благородници почива в края на 9 век или в началото на 10 и че двама от тях – Ела и Едмънд – са убити от Ивар Безкостни – най-страховитият викинг от тази епоха. Ивар, от своя страна, е син на също толкова прословутия (макар и понезначителен исторически) Рагнар Лорброк, чието име се превежда като „Рагнар косматите панталони“. Предполага се, че Рагнар е викингът, който освобождава Париж през 845 г. и – поне според средновековната исландска Þáttr af Ragnars sonum („Приказка за синовете на Рагнар“) – в крайна сметка среща своя край, след като претърпява корабокрушение на брега на северното Англо-Саксонско царство Нортумбрия. Заловен от местния владетел, той е убит, като е хвърлен в яма с пепелянки.
Едва когато този контекст се разбере, ужасната смърт, която застига Ела, има много повече смисъл, защото Ела е кралят, който залавя Лорброк. Като издълбава кръвния орел в гърба на Ила, Ивар отмъщава за убийството на баща си и нещо повече – викингската ярост при смъртта на Рагнар може също да обясни появата на Великата армия на датчаните в Англия по това време. Тъй като тази армия и нейните отклонения се оказват двигателят на някои от най-динамичните епизоди в англосаксонската история – не на последно място възходът и евентуалният триумф на цар Алфред Велики – не е изненадващо, че много изтъкнати учени приемат за историческа действителност това, което един от тях, Патрик Уормалд, нарича „свиреп жертвен ритуал“.
