Легендата за това кой обитава ничията земя по време на война
По време на Първата световна война ничията земя е едновременно действително и метафорично пространство. То отделя фронтовите линии на противниковите армии и е може би единственото място, където вражеските войски могат да се срещнат без агресия. Именно в ничията земя се състои спонтанното коледно примирие през декември 1914 г., където противниковите войски имаха възможност неофициално да се съгласят безопасно да премахнат ранените си другари и дори да се попекат през първите дни на пролетта.
Но това може да бъде и най-ужасяващото място. „Мъжете, които се давят в дупки, вече изпълнени с разлагаща се плът, ранени мъже, безнадеждни зад телта, умират в продължение на дни, чуват се виковете им често непоносими за тези в окопите; сапьори, погребани живи под повърхността“, пише ученият Фран Бреъртън в книгата си от 2000 г. „The Great War in Irish Poetry: W.B. Yeats to Michael Longley“. „Ничията земя“, казва поетът Уилфред Оуен, „е като лунен пейзаж, хаотична, осеяна с кратери, необитаема, ужасна, свърталище на лудостта.“
В английския речник на Оксфорд, Nomanneslond, ок. 1350 г. идва от средния английски език и означава „парче земя извън северната стена на Лондон, използвано преди като място за екзекуция“. Фразата придобива военна конотация още през 1864 г., но става особено разпространен термин по време на Първата световна война. Немският еквивалент е Niemandsland, докато французите използваt английския термин le no man’s land.
Но по време на Втората световна война от ужасите на реалната битка възниква легенда. От част „Night of the Living Dead“ и от част „War Horse“, като всички често разказвани легенди, и тази има няколко варианта, но основното ядро във всички разказва за безстрашни, осеяни с белези дезертьори, които от почти всички националности – австралийци, австрийци, британци, канадци, французи, немци и италианци (макар по някаква странна причина не е от Съединените щати) – които се обединяват заедно и живеят дълбоко под изоставените окопи и землянки. Според някои версии дезертьорите събират от труповете дрехи, храна и оръжие и поне в една от версиите дезертьорите се появяват всяка вечер като зверове, за да се нахранят с мъртвите и умиращите, водейки епични битки кой ще изяде по-апетитната част от клетниците.
Историкът Пол Фусел нарича приказката за „най-добрата легенда за войната, най-блестящата в литературно творческо отношение и изпълнение, както и най-богатата на символични внушения“ в своята книга от 1975 г. Фусел, който е лейтенант по време на Втората световна война, добре познава ужасите на битката, които той ярко описа в „Wartime“ от 1989 г.
В романа от 1930 г. „Behind the Lines“ от Уолтър Фредерик Морис, който служи във войната като командир на батальон, главният герой Питър Роули, втори лейтенант, дезертира от своeto Полево артилерийско звено, след като убиwa командира на ротата си. Някъде по бойните полета на Франция, Роули се среща с Алф, друг дезертьор, който го взима със себе си. „Роули се промъкна през дупката с краката напред. Озова се в нисък и тесен тунел, облян с гниещи дървета и наполовина блокиран от срутване на земята… Цялото място беше неописуемо мръсно и имаше гниеща миризма, като бърлогата на див звяр… „Къде взимате храна?“, пита Роули… „Крадем ги“, отговори Алф… „Понякога живеем като персийски петли за бой, давам ви думата си… Тук сме няколко, обикаляме в тези стари окопи, работим по двойки.“
Друго хубаво описание на дезертьорите четем в петотомната автобиография „Laughter in the Next Room“ на сър Осберт Ситуел от 1948 г., пети баронет и капитан в армията. Припомняйки деня на примирието от 1918 г., Ситуел пише: „Четири дълги години… единственият интернационализъм – ако въобще съществуваше – беше от дезертьори от всички воюващи нации: французи, италианци, немци, австрийци, австралийци, англичани, канадци. Извън закона, тези мъже живееха – поне те живееха – в пещери и дупки под определени части на фронтовата линия. Страхлив, но отчаян като лазароните на старото Неаполско кралство или групите просяци и ловците на зайци от тюдорско време, без да признават никакви правила освен собствените си, те излизат, твърди се, от тайните си бърлоги, след всяка една битка, за да ограбят умиращите от притежанията им – съкровища като ботуши или храна – и да ги оставят да умрат.“
Заключителните думи на Ситуел също са толкова смразяващи: британските войски вярват, че „Генералният щаб не може да намери начин да се справи с тези бандити, докато войната не приключи и че в крайна сметка те [дезертьорите] трябва да бъдат подложени на обгазяване“.
По-нов литературен разказ идва през 1985 г. от „No Man’s Land“ от Реджиналд Хил, автор на около 50 романа, много от които полицейски. Романът започва с Джош Руутлидж, британски дезертьор от битката при Сом, и немски войник станал пацифист Лотар фон Зееберг, са преследвани от военна полиция. От почти никъде група от 40 дезертьори, предимно австралийци, атакуват военната полиция и отвеждат Джош и Лотар в лагера им. „Те изглеждаха като банда главорези, в мръсно парцалено облекло и с немита коса и необръснати лица. Те също бяха и много добре въоръжени.“ На второ място, тези дезертьори идват „на рояци от нищото, от недрата на земята, така изглеждаше… Бяха мърляви, невероятно мърляви. Имаха някакъв нездрав, див вид, по-скоро като куп пирати.“
Изглежда легендата се е вкоренила и в съвременните журналистически разкази. Джеймс Карол от International Herald Tribune отбелязва през 2006 г. как дезертьорите от Първата световна война, които отказват да се бият, „са се организирали в някаква трета сила – вече не бойци, а просто като оцелели в пещерите. Имаше десетки такива, може би стотици. Човешките същества се грижат един за друг, без значение каква униформа носят.“ Според интерпретацията на Карол, тези дезертьори са били като ангели, грижещи се за онези, които попадат в безопасността на подземните пещери – действащи като здрава алтернатива на безумието на войната.
