Страхът от „другия“ по време на пандемия съществува от векове

„Здравето се състои в това да имаме същите болести като съседа“, казва английският писател Куентин Крисп. Той е прав – състоянието на един отделен човек, изглежда е същото като за неговото общество като цяло.

„Паразитният стрес“, както го наричат учените, отдавна е фактор в човешките отношения, засилвайки страха и неприязънта към другите народи. Известно време изглежда все едно сме превъзмогнали това, но както още еболата ни напомня, остават ни фундаментални проблеми. Болестите могат да бъдат глобални и днес.

Ебола

Ебола възроди викторианския образ на Африка като тъмен континент, изпълнен с болести. И страхът от болестта вече не се ограничава само до Запада. Всъщност тя е по-очевидна в Азия, отколкото сред американците и европейците. Дори Korean Air прекратява единствения си директен полет до Африка поради притесненията от ебола, без значение, че дестинацията им не е дори близо до засегнатия регион на континента, а на хиляди километри на изток, в Найроби. Северна Корея също спира посещения от всички чуждестранни посетители – независимо от произхода. Тревогата около ебола е по-остра в Азия, защото епидемиите, бедността и гладът са част от сравнително новата история на континента и се помнят.

Корените на този манталитет се крият дълбоко в нашата история. След като хората овладяват основите на селското стопанство преди 12 000 години, те започват и да опитомяват по-голямо разнообразие от животни и влизат в контакт с по-широк спектър от инфекции. Но това се случва по различно време на различни места и съответно се поражда идеята, че някои места са по-опасни от други.

По този начин, когато сифилисът за първи път се появява в Европа в края на 90-те години, той е белязан като неаполитанска или френска болест, в зависимост от това къде живеете. И когато същата болест пристига в Индия с португалски моряци, тя е наречена фиранги рога, или „болестта на франките“ (термин, синоним на „европейски“). Грипът, който се разпространи по целия свят от 1889 до 90 г., е наречен „руски грип“ (без уважителна причина), а същото става и с „испанския грип“ от 1918 до 1919 години. Но можем да сме сигурни, че в Русия и Испания не са използвани тези имена.

Все още сме склонни да мислим за една епидемична болест като идваща от някъде другаде, донесена на прага ни от външни хора. Представите за заразяване първо се развиват в религиозна рамка – морът се асоциира с божие отмъщение, с което да се накажат престъпниците или неверниците. По време на черната смърт в Европа от 1347 до 1351 г. евреите са изкупителните жертви и са били убивани в значителен брой.

Но с черната смърт започва процес, при който болестта постепенно, макар и частично, е отделена от религията. Близо половината от населението е загинало от чума и съответно работната сила е много ценна и много владетели се опитват да я запазят, както и да намалят хаоса, който обикновено съпътства една епидемия. Заболяването се превръща в генератор на нови форми на интервенция и социално разделение. В рамките на държавата бедните са стигматизирани като носители на инфекция, поради техните уж нехигиенични, а и нечестиви навици.

Държавите започват да се обвиняват в болести, за да почернят репутацията на враговете си и да навредят на търговия. Карантините и ембарготата се превръщат във форма на война с алтернативни средства и са цинично манипулирани, често осланяйки се на популярни предразсъдъци. Заплахата от заболяване често се използва за стигматизиране на имигрантите и задържане на маргинализирани народи. Действителният брой на имигрантите, които се отклониха в инспекционните станции като остров Елис, е сравнително малък, но акцентът върху скрининга на някои малцинства влияе на обществената представа. По време на епидемия от холера през 1892 г. президентът Бенджамин Харисън се отнася към имигранти като към „пряка заплаха за общественото здраве“, изтъквайки руските евреи като особено опасни.

Но с напредването на световната икономика ограничения като карантина и ембарго станаха тромави. Паническата реакция след повторното появяване на чума през 90-те години на 19 век в градове като Хонконг, Бомбай, Сидни и Сан Франциско създава огромни смущения. Търговията спира и много предприятия загиват. Великобритания и Съединените щати предлагат различен начин за справяне с болести, основан на по-малко ограничения и повече на наблюдение и селективна намеса. В комбинация със санитарната реформа в най-големите пристанища в света, тези мерки успяват да спрат епидемичните заболявания, без да нарушават търговията. Международните санитарни споразумения от началото на 1900 г. са рядък пример за сътрудничество в свят, който иначе е разрушен от имперските и националните съперничества. Познато?