Движението #MeToo през Позлатената епоха в края на 19 век

За пет седмици през пролетта на 1894 г. един скандален съдебен процес привлича вниманието на американците. Тълпи се образуват пред съдебната палата и в цялата страна читатели следят историята в местните вестници. Мадлин Полард, жена с ниско социално положение, завежда дело срещу конгресмена Уилям С. П. Брекенридж от Кентъки като го обвинява в „нарушаване на обещанието“, заради което иска обезщетение от 50 000 долара. Както при много подобни дела по това време, Полард иска компенсация за нежеланието на бившия си любовник да се ожени за нея. Такива дела не са рядкост – в онези дни бракът е основната кариера на жените и ако те са извън желаната възраст, това е истинска финансова катастрофа за тях.

Уилям С. П. Брекенридж

Но тези дела имат за цел да защитят репутацията на уважавани жени. Революционното в процеса на Полард е, че тя признава, че е „паднала“ жена. Тя е най-дългогодишната любовница на Брекенридж и когато жена му умря, той не се жени за нея, както обещава. В онези дни, ако една жена е била „паднала“, тя автоматично става социален парий. Не може да получи уважавана работа или да живее в уважаван дом. И със сигурност никога не би могла да сключи уважаван брак.

Полард е решена да оспорва различните стандарти, определени за мъжете и жените. Тъй като целомъдрието е централно в дефиницията за уважавана жена през XIX век, жените откриват, че всъщност се съди тяхното сексуално поведение, а не действията на мъжете. По време на показанията си тя разказва за монахиня, която се опитва да я разубеди: „Защо искаш да съсипеш този беден стар човек на неговата стара възраст?“ Но тя моли монахинята и съдебните заседатели да видят нещата от нея гледна точка: „Попитах я защо този беден старец е искал да ме съсипе в моята млада възраст?“

По това време общество зверски наказва жените за секс, ако не са женени, но мъжете, дори един женен мъж като Брекиндридж, са насърчавани да хойкат. Така се появява един клас жени по света, жени като Мадлин Полардс, които просто са съсипани жени. Това е отделен клас хора и по този начин обществото не само прави разлика между добра жена и лоша жена, но и защитиха добра жена. Защитихте морала, разбиращите съпруги и годеници, като имате този клас съсипана, вид „замърсена“ жена, с която мъже като Брекиндридж биха могли да си тръгнат.

Против всякакви очаквания Полард печели делото и така спомогна за прехода към по-реалистичната сексуална етика, която процъфтява през ХХ век.

Следва период, когато виждаме огромен приток на жени в работната сила. Това наистина кара обществото да постави под въпрос идеята, че добрите жени са добри, защото си стоят вкъщи и така ние ги защитаваме. Ние ги държим в домашната сфера, а жените, които излизат в публичния свят, поемат значителен шанс. Когато дамите започват да се движат в публичната сфера, обществото трябва да преосмисли мъже като Брекенридж.

Отначало вестниците питат: „Това не е ли изнудване?“ Но тогава жените започват да говорят в нейна защита. Брекиндридж е по-възрастен, женен в, в позиция на власт над тази млада жена – изведнъж е видян като хищник, вместо жената, която се опитва да поквари добрия съпруг. В края на процеса и мъжете, и жените широко одобряват присъдата в полза на Полард.

Докато разказва историята си, тя наистина светва хората за това как мъже като Брекенридж успяват да си имат любовница. Когато Полард е бременна за първи път, тя влиза в благотворителен дом за грижи, който по принцип приема несемейни майки и им дава подслон и ги държи настрани от погледите на хората, докато родят. След това деца им са настанявани в сиропиталища, където в някои случаи те загиват още през първата година от живота си, защото просто са изоставени.

За Нисба, дъщерята на Брекинридж, беше важно да разбере всичко това, защото тя е сред една група от жени, които искат професионална кариера. Семейството й има дълга история в политиката – нейният прадядо, Джон Брекенридж, е бил главен прокурор на Томас Джеферсън. Баща й пък е известен конгресмен и адвокат и тя искаше да бъде адвокат.

По това време в страната има само 200 жени адвокати – беше толкова трудно да пробият в професията, защото повечето щати дори не допускаха жени до изпит. Хората казваха: „Е, жените просто не могат да бъдат адвокати. Затова просто няма да ги допуснем до изпит.“ Това е самодоказваща се логика, и така дори да влезеш в юридически факултет, дори да можеш да издържиш изпитите, много щати просто отказват да решават, че жените могат да бъдат адвокати, защото просто е твърде неуважително жена да бъде в съдебна зала…