Крал Леополд II и геноцидът над Конго – да създадеш ада на земята е изкуство

Африка е континент с много залежи, евтина работна ръка и за жалост, площадка за зверства от магнитуд, който може да надмине жестокостите и на Втората световна война. Всяка страна помни пристигането на европейците, макар и повечето да идват с дарове и да се посрещат като скъпи гости, колонизаторите рано или късно показват истинските си намерения. Такъв пример може да е жестоката експлоатация на Сиера Леоне и битката за диамантите.

Човешкият капитал не струва нищо пред лъскавите диаманти, които робите могат да доставят. И докато някои страни разполагат с такива залежи, други се превръщат в основен износител на каучук. Демократична република Конго може да се похвали като страна, която никога не случва на владетел. Същото важи и за времето, в което е колония на Белгия. На Берлинската конференция през 1884-1885 г. Европейските сили връчват управлението на страната на крал Леополд II. До този момент Белгия не може да се похвали с особено разширяване на границите, следователно този подарък от 2.6 милиона километра бил достатъчна компенсация за народа му.

Снимка: By Internet Archive Book Images – https://www.flickr.com/photos/internetarchivebookimages/14793501603/Source book page: https://archive.org/stream/theirmajestiesas00paoluoft/theirmajestiesas00paoluoft#page/n321/mode/1up, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44366272

Назначаването на територията, както и толкова необходимия ресурс са истински подарък и много скоро първите кораби отплават. Повечето производители веднага са национализирани и изкупени, излишно е да споменаваме, че в тази колония никой нямал право на глас. Когато нуждите започнали да се повишават, белгийците бързо прекрачили границата на нормалните човешки отношения и с подкрепата на краля, всеки производител може да направи каквото пожелае със своите служители – роби. Белгия се разпорежда в Конго от 1885 г. до 1906 г.

Вместо да се търсят методи за модернизация на процеса и да се инвестира в индустрията, която значително да повиши продукцията, Леополд II създал специална работна полица, която по-късно ще носи името „червената гумена система“. Започва бързо набиране на персонал чрез най-различни силови методи. В един момент се произвели и капитани – местни жители, които буквално посочвали къде има хора, които могат да се поробят – и с това започнал най-зловещият период за страната, който и до днес пази спомените за зверствата си. Всеки един белгийски износител започнал да търси нови методи за „мотивация“ и след като има зелена светлина, резултатите не закъснели.

Снимка: By from photograh taken at Baringa, Congo state, May 15, 1904 – King Leopold’s Soliloquy: A Defense of His Congo Rule, By Mark Twain, Boston: The P. R. Warren Co., 1905, Second Edition. p. 19 https://ia802706.us.archive.org/34/items/kingleopoldssol00twaigoog/kingleopoldssol00twaigoog.pdf, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19597257

Новите роби на Белгия работили до смърт, липсват почивки, липсва и работна седмица. Компаниите ABIR и Anversoise често се описват като „адът на земята“. Всеки техен служител може да заслужи бой с пръчка пред останалите, ако не изпълни своята норма. В случай, че това спира да помага, капитаните взимат семейството му за заложник, унищожавали села, за да изпратят достатъчно добро послание на онези, които все още имат сили да работят. Когато се оказало, че дори местните капитани не могат да отговорят на изискванията. Белгия се обръща към бивш военен персонал от Занзибар и Нигерия. Някои от новите наместници били представители на племето Запо-Запс – същите са известни като канибалско племе с много мъчителни ритуали.

Като добре запознати с болката, същите се оказали и перфектен мотиватор за работа. До края на тази форма на робство, племето наброявало около 19 000 души на територията на Конго. С тяхното пристигане е предложена и нова реформа. Всеки, който не изпълни квотата си, автоматично посреща смъртта си. Поради факта, че дори патроните са много скъпи, убийствата трябва да стават с традиционно мачете или друг инструмент, предоставен от колонизаторите. Води се списък на всеки убит и се изисква тялото да бъде предоставено на властта, за да се докаже, че не е използвано огнестрелно оръжие. Когато хората започнали да намаляват, дошло времето за по-леки наказания като рязането на ръце.

Снимка: By René Vauthier, d:r Étienne – Le Congo belge: notes and impressions (1900), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9962408

Процедурата не била особено сложна, неизпълнената квота за деня се доплаща с една ръка. Понякога дори самите роби се осакатявали и носели ръката си като компенсация, за да не се налага процедурата да бъде извършена от така наречената „Публична сила“. Безумието продължава с документирани случаи и нападения между местните жители, които се опитват да съберат чужди ръце, за да изплатят дълга си. Методът дава резултати и един католически свещеник признава, че на север от басейна Стенли е успял да види как войници осакатяват хора и си тръгват с пълни кофи от човешки крайници.

Селата, които откажат изобщо да работят са подготвени за друга форма на наказание. Пристигат въоръжени сили и командирът заповядва да се отрежат главите на всички мъже в селото, жените и децата са обесени, а с телата им е направен човешки кръст. Един датски мисонер пише в дневника си, че след като става свидетел на това човешко извращение, един от палачите му споделил:

„Не ни съди толкова тежко. Те (колонизаторите) ще ни убият, ако не доставим каучука. Комисариятът обеща, че ако имаме достатъчно ръце, може да съкрати службата ни.“

Този странен и много зловещ цикъл на работа започва да се превръща в пореден кръг на ада. Впрочем, наетите наемници се оказват по-добри в събирането на ръце, отколкото в събирането на каучук. В един момент, пред европейските владетели се редят кофи с ръце, отколкото този необходим ресурс. Паричната единица в Конго става ръката. Създадена е дори система за събиране. Отрязана дясна ръка означавала сигурна смърт, докато лявата се заплаща доста скъпо. Всяка донесена ръка се заплащала, следователно самите войници започнали да продават крайници.

Снимка: By Unknown author – http://digitallibrary.usc.edu/cdm/ref/collection/p15799coll123/id/78038, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=30895485

Грешниците от Типу Тип заявили, че няма да се признаят за колония и отказвали да работят. Кратката им радост и опълчения приключила за няколко дена с пристигането на сформираната милиция. И понеже всички работят за каучук, производството на всякакви други ресурси е спряно. В резултат на това, полетата не са обработени и храната свършва, при това значително бързо. Гладът довел до кражба на животни и до атака на лагери, а всеки откраднат залък бил само удължаване на агонията. Ако се чудите откъде идва идеята на Африка за употребата на деца-войници, може да благодарите на крал Леополд II.

По негово нареждане всички сираци са изпратени в училища и половината стават работници, другата половина се наемат за войници. Ефектът от този процес показва, че за две десетилетия, популацията в Конго намалява значително. Според историка Адам Хочшчилд, не може да се очаква друг резултат, когато се комбинират глад, изтощение, убийства, болести и рязко намаляваща раждаемост. Понеже липсва каквато и да е статистика, никой не си е правил труда да брои отрязаните ръце, крака и глави, статистиката предполага смъртност между 2 и 13 милиона души.

Някои организации смятат белгийската намеса като отговорна за 75% от смъртността в страната за този период. Ако се чудите защо терминът геноцид не се използва, причината се крие във факта, че още не е приет. По този начин дори Османската империя се разминава с арменския геноцид. Когато за зверствата се разчува, Европа и САЩ започват кампания и настояват Леополд да се откаже от колонията.

Като опит да спре негативния отзвук, страната формално анексира за пореден път територията и този път я нарича Белгийско Конго. Качеството на живот се променя значително, при това без нуждата от въоръжение сили. Разбира се, голяма част от служителите получават правото си да запазят позициите си и да продължат своята работа, но в последствие също са освободени. До този момент нито Белгийската монархия, нито белгийските граждани се извиняват за зверствата си.

Заглавна снимка: By Unknown author – http://digitallibrary.usc.edu/cdm/ref/collection/p15799coll123/id/78038, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=30895485