Какво правят със средния ви пръст в Токио
Христо е от Пирея*. Около 60 годишен, 40 от които е изкарал по корабите като моряк – далечно плаване на търговски кораб и като общ работник по пристанищата. Въпреки това, няма онзи вид на закоравял пияница и побойник, така характерен за горе указаните професии. По-скоро има вид на интелигентен градски човек, въпреки че според него самият, бил умен точно колкото тухла, а даскалът не го тормозел много да учи, ами го пращал по време на часовете да му пазарува или да му върши други лични работи.
„За какво ми беше да уча? Професорът взимаше 1500 драхми на ден, а аз изкарвах по 5 000 на кораба. Исках да работя. Работеше ми се много и ми се изкарваха пари, и го правех!” Обиколил е света няколко пъти. Много пъти. Знае малко английски, много добре испански и малко японски.
Въпреки това, Христо не е забогатял за тия години. Дори минава за беден според статистиката на страната си. Взимал е преди кризата пенсия от 1500 евро, но с последните орязвания „мизерства с около 1100 евро на месец”. Смешни пари, според него. Навремето, освен задължителното осигуряване е плащал и на няколко частни пенсионни фонда, с надеждата че ще взима по-голяма пенсия, но частните са фалирали и сега взима само основната си пенсия. Дразни се че колегите му, които са внасяли осигуровки само в държавният фонд, взимат два пъти повече от него.
Не е забогатял и защото, като всеки моряк си е пропилял парите по баровете и бардаците из пристанищата по цял свят. И има мнение за всичко от заобикалящото ни ежедневие. Недоумява, как е възможно някой да даде 100 евро за скъсани дънки, които приличат отпред на скара. Дразнят го и самозваните готвачи по кулинарните превадяния, които нямат нищо общо с вкусната кухня, а са някакви палячовци:
„Сложи леща, сложи лук, я сега сложи шоколад….Пфу! Каква е тая перверзия!?!?! Простотии! Ела аз да ти направя една фасолада с пръжки, та да си изядеш пръстите и да видиш какво е това, храна! Знаеш ли баща ми каква фасолада правеше, когато бяхме деца и живеехме в Ксанти? Още вкусът и ми е в устата.”
Разправя че по това време, най-богатите сегашни квартали на Атина са били пущинаци покрити с камъни магарешки тръни, от които човек не можел да изкара нищо. Хората ги продавали, за да преживяват. Общината пък давала земята на малоимотни и преселници, за да се закрепят някак си. „Земята в Глифада* беше толкова евтина, че ако искаш да си купиш парцел там, взимаш камък и до където успееш да го хвърлиш, до там ти я дават. Досущ като в каубойските филми.” – разправя Христо. Сега не е така и имотите там струват милиони. Питам го: „Ти защо не купи едно парче земя? Сега щеше да си богат човек и нямаше да мрънкаш!”
„Предлагали са ми, ама нямах акъл в главата. Виках си, защо ми е земя? Аз съм на 25 години и изкарвам сума ти пари. Има време, кой ще мисли за след 30 години? На тия години човек мисли само как да се напие и как да вкара някоя мома в кревата. А, чакай да ти разкажа една история.“
Та така, Христо се хваща на работа като прост моряк на английски търговски кораб. Екипажът е шарен и мултинационален. Хора от всякъде и на всякакви възрасти работят, спят и пият заедно. Курсовете са двуседмични между Япония и Америка. На всеки две седмици имали по няколко дни почивка и престой на някое от пристанищата. Христо за първи път попадал в Япония и бил изумен и впечатлен от страната и столицата и Токио. Само че тогава, преди около 40 години, японците не са отворени към западния свят и не говорят никакъв чужд език. Спомените от Втората световна война и атомните бомби са все още пресни и нямало шанс да се разбереш с японец на английски. Никакъв шанс. А Христо обичал да си прекарва времето по градовете. Едвам чакал да завърши тежкото двуседмично плаване изпълнено с денонощни вахти и работа по трюмовете и тутакси с група приятели напускали кораба и прекарвали всичките си свободни дни на сушата. Предпочитали да плащат стая в някой местен хотел и да пиянстват по баровете, а не да спят в тесните каюти и да ядат храната на корабният готвач, които им били гарантирани и безплатни.
И разбира се проститутките. Страстта на моряците от които гъмжало всяко пристанище на земята. Проблемът на Токио, освен че бил скъп, и огромен и непонятен, било че не намерили нищо от това по кейовете. Христо и тайфата пияни матроси решили да попита някой местен, как могат да намерят момичета за секс. Спрели някакви младежи на някаква улица и се опитали да завържат някакъв разговор. Опитвали на всякакви езици, на япончетата само се усмихвали и клатели глави неразбираемо. Тогава нашият човек, като по-ачигьоз момче, решил да да покаже с жестове какво търси. Показал средният си пръст и го размахал под носовете на стъписаните азиатци. Япончетата ококорили очичките си и започнали да разглеждат пръста на Христо. Казали си нещо и го замъкнали към някакво такси наблизо. Качили се в таксито и колата с голяма скорост препуснала по улиците на гигантския град. Не след дълго спрели пред огромна сграда, която се оказала болница. Местните, непознаващи жестовете и манталитета на западняците, решили че Христо има проблем с пръста и го завели на лекар, та да види какво му е. Така нашият герой се разминал със секса с японка. Само първият път разбира се, защото в последствие японците започнали да учат чужди езици, а Христо понаучил японски. Всъщност, това е и причината да не забогатее.
*Автор: Иван Петрински
