Случаят Емет Тил, който вдъхнови Роза Парк

Заговорили се за расизъм, граждански права и линч, най-вероятно в съзнанието ви изниква САЩ. Страната, която днес се опитва да демонстрира колко отворена е за всички раси, религии и сексуални принадлежности, все още не може да изчисти името си от скромната история от едва два века и половина. В този период страната се опитва да освободи робите, публичните линчове се превръщат в редовно забавление, а много години по-късно, в зората на демокрацията ще изплува и добре познатия Ку-Клукс Клан.

Красивите южни щати продължават да изразяват своята расова омраза, а Мисисипи може да получи награда за щат, където омразата е достигнала висотата на национален спорт. Разказваме тази история, защото най-вероятно сте забелязали стотиците млади неправителствени организации, които се борят с тези нечовешки качества и много често започват да проповядват своите виждания там, където изобщо не са добре дошли. Твърде смела маневра за толкова млада страна, която е прекарала повече от век и половина, използвайки роби и забравяйки съществуването на най-елементарни човешки права.

Всяко събитие има своите граници и през 1955 г. подтисканите жители на САЩ остават без думи пред едно престъпление, което и до днес събужда много въпроси. Отвличането и убийството на 14-годишния Емет Тил привлича вниманието не само на властите, но и на губернаторите. Това е повратен момент в историята на САЩ.

Майката Мамия и чичото Моузес в съда.

Емет е роден в Чикаго през 1941 г., докато баща му се сражава във войната. Момчето израства в семейство от средната класа в града, при това в най-добрия възможен квартал. Южната част на Чикаго е заселена от афро-американци и повечето от тях облагородяват доста квартала, давайки нощни клубове, заведения, застрахователни комапнии и още много други. Освен това никой не ги преследвал и практически жителите на Чикаго нямали нищо против. Майка му има диплома от университет и работи усилено, за да отглежда сина си. С бащата се разделят малко след раждането му.

Емет е описван като отговорно, забавно и духовито момче, което обича да пуска шеги, но не и да обижда. Разболява се от полио на 5-годишна възраст, но успява да се възстанови напълно. И докато майка му работи, той решава да помага като върши домакинската работа. Освен това намира време и за уроците си.

През август 1955 г. е посетен от чичо Моузес Райт, който работи като проповедник в Мисисипи. Далечният роднина прекарва време със своя племенник и след това предлага да вземе момчето със себе си, за да може да се запознае с роднините и да види южните щати. Момчето е екзалтирано и не спира да моли майка си, докато накрая и тя самата го пуска. Майка му е решила да го води в Небраска, но никой не може да го спре да се срещне с братовчед си, който никога до този момент не е виждал. За съжаление това решение ще коства много и на двамата.

Пристига на 21 август, а в следващите три дни бере памук заедно с роднините си. В края на деня – 24 август, Тил влиза в магазин, за да си купи бонбони. Точно тук започва преплитането на една сериозна мрежа от лъжи. Първоначалната версия е, че момчето е подсвирнало на продавачката Каролин Браянт – собственичка и продавачка в магазина. Друга версия е, че я е хванал през кръста и е флиртувал. Следващата история е, че младежът я е хванал за ръката.

Обвиняемите за убийство Рой Браянт и Джей Милам.

Все провинения, които биха завършили с линчуване. Истината е, че Каролин много по-късно ще отрече показанията си и ще каже, че не са били верни. Много от нещата, които тя описва, са далече от истината. Децата с Тил побързали да го изведат на колкото се може по-безопасно разстояние. За мнозина Тилт ходил по острието на проблемите, защото говорил свободно и понякога се шегувал, но никога не е имал желанието да създава неприятности. Това обаче идвало в повече на жителите на малкия град Мъни.

Четири дни по-късно Рой Браянт (съпругът на продавачката) и неговия полу-брат Джей Милам отвличат госта от дома на чичо му. Пребиват го зверски, теглят тялото му до близката река и го застрелват в главата, завързвайки го с бодлива тел за голяма метална тръба, с която го захвърлят във водата. Полицията започва търсене и едва на третия ден е открито тяло. Идентифицират го единствено по пръстена, който майката дава преди заминаването му.

Ако още не сте разбрали какво е провинението, Емет е подсвирнал на бяла жена. Дали го е направил с умисъл, дали е искал да намекне сексуално влечение, това никой не може да каже. Това, което можем да кажем обаче е, че ако това е присъдата, най-вероятно днес нямаше да има мъже на тази планета. Според майката, Тил имал проблеми с говора и понеже не можел да произнася буквата „Б“, често подсвирвал от напрежение. С тази информация си представете, че младежът влиза, за да си купи дъвки или „Bubble gum“, както е английската дума.

Снимка от отворения ковчег на Емет, след като прекарва няколко дни във водата.

Стореното е повече от безумно и демонстрира не просто диващината, но и безграничната човешка глупост. Тялото е върнато обратно в Чикаго, а ковчегът остава отворен в църквата цели 5 дена, за да може всеки да види какво е причинено на момчето. Повече от 100 000 души идват, за да станат свидетели на линча. В следващите седмици започват да излизат редица вестници с жестоките кадри. Когато започва делото срещу двамата убийци, случаят е успял да обиколи цялата страна. В съда Моузес застава като свидетел и идентифицира хората, които са отвлекли и убили Тил.

Той е и един от първите хора в американската правораздаваща система с подобен подвиг. Отново напомняме на читателите, че годината е 1955. Междувременно журито е изцяло от бели мъже, афро-американците не са били допускани в залата. Необходим е точно един час и седем минути, за да бъдат снети всички обвинения. През следващата година, след като делото е минало, убийците ще вземат 4000 долара от списание Look, за да разкажат как са извършили убийство. Малко след това започва да се говори за приключване на расовата сеградация.

Днес правораздаващата система в САЩ се извинява, че не е могла да стори нищо.

Училищата започват да приемат ученици от всички раси, а междувременно започват да работят и организации за защита правата на човека. Сто дни по-късно Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си в автобуса. 9 години по-късно правителството отменя много форми на дискриминация и сеградация, които до този момент са били на особена почит. През 2007 г. Каролин ще признае, че е излъгала в показанията си. Самата тя ще признае, че нищо от стореното в магазина не е трябвало да доведе до толкова тежките последствия. Въпреки това резултатите са повече от ясни.