Последното хранене – защо осъдените на смърт получават тази дребна милост

| от |

Много различни култури през историята имат празници, свързани със смъртта – римляните, например, празнуват смъртта на гладиаторите в деня преди те да се изправят един срещу друг (и евентуално да умрат). Правото на последно ядене обаче е от много, много по-скоро. В началото само по-богатите осъдени на екзекуция имат тази привилегия, докато на бедните им се дава максимум някакъв алкохол.

Правото на последна храна започва да става популярно около 16 век. Или поне така изглежда – напълно възможно е подобна любезност да се е оказвала и преди това дори на бедните, но просто да няма доказателства за това.

До 18 век, особено на места като Англия, подобна практика определено вече са прилага сравнително често. Например, в Лондон е обичайно да се разрешава на осъдените да се хранят дори с гости, обикновено включително с палача, в навечерието на екзекуцията. Освен това, има данни, че осъдените на смърт затворници в ареста в Нюгейт могат да отидат на кръчма напът към бесилката, където да споделят питие с охраната си и с палача.

В Германия, може би най-добрият документиран случай от това време е този на Сузана Маргарет Бранд от Франкфурт. На 14 януари 1772 г. Бранд, бедно слугинче, е екзекутиранa за това, че убива новороденото си дете. Осем месеца преди убийството тя забременява от амбулантен златар, когото никога повече не вижда. Впоследствие успешно крие бременността си чак до осмия месец, когато ражда тайно сама в пералното помещение на 1 август 1771 г. За съжаление обаче момичето изпуска новороденото и то падна, ударя си главата в каменния под и умира. Бранд изпадна в паника, скрива малкото в конюшня и бяга, но без да има пари да се издържа, на следващия ден се връща във Франкфурт, където в крайна сметка е и заловена и арестувана за убийство.

Малко преди екзекуцията й обаче тя е почетен гост на така наречената „Вечерята на палача“ – доста голямо празненство, организирано от осъдените и различни длъжностни лица, които я осъдиха. Менюто в този случай се твърди, че е „1,5 килограма пържени колбаси, 5 килограма говеждо месо, 3 килограма печен шаран, 6 килограма свинско печено телешко месо, супа, зеле, хляб, вино от 1748.“ Сузана не яде нищо, а само пие малко вода, докато служителите се угощават около нея. Не дълго след вечерята главата й е отсечена.

Минаваме към Съединените щати, където идеята за „последното хранене“ е може би най-известна днес. Изглежда, че тя не се прехвърля веднага с пристигането на европейците в Америка или поне оцелелите разкази за екзекуции не споменават подобни любезности като има някои изключения обикновено с нещо за пиене или нещо за пушене. Например, през 1835 г. New York Sun пише, че малко преди екзекуцията на убиеца Мануел Фернандес той иска и получава бренди и някои пури, любезно предоставени от надзирателя в затвора Белвю.

С напредването на 19 век правото на последно хапване все повече влиза в употреба и до началото на 20 век вече става доста често срещано.

Това ни довежда до причината въобще да се предлага последно хапване на осъдените на смърт. Като цяло се предполага, че практиката е създадена малко или много като начин палачите и съда да кажат и покажат на затворниците: „Ще те убием, но това не е нищо лично“. По същество, предлагайки малко доброта на осъдените преди смъртта им.

Също така се твърди, че практиката е създадена като начин да се гарантира, че призраците на екзекутираните ще бъдат приятелски настроени към съда и палачите и по този начин няма да се върнат и да ги преследват.

В по-модерни времена основната причина затворите да предоставят последна храна на осъдените на смърт не е по-добре документирана или мотивирана, няма и някакви закони, които да го изискват. Идеята просто се разпространява, вероятно благодарение на медиите, които обичат да предават последните часове на екзекутираните, и си остава.

Професорът по право Сара Гервиг-Мур, съавтор на „Студената храна: Значението на ритуалите за последно хранене в Съединените щати“, пише:

Последното хранене може да начинът охраната и администраторите на затворите да потърсят прошка за предстоящата екзекуция, сигнализирайки на осъдените, че „това не е нищо лично“… Има стандартни оперативни процедури, които поставят ограничения между охрана и затворници, но въпреки това, между тях има връзка… Последното хранене като традиция наистина е начин да се покаже човечност между тези, които гледат осъдените на смърт, които пък са напълно безсилни. Последното хранене е начин да се покаже по много, много малък начин доброта и щедрост.

Всичко това ни довежда до какво всъщност се иска за последно хранене най-често. Макар че точна статистика няма и менюто е доста разнообразно (в един случай човек иска просто „буркан с кисели краставички“), можем да го обобщим в няколко категории – бърза храна като McDonald’s или KFC, изискани ястия и любимо домашно приготвено ядене, например, от детството на осъденият.

Голяма част от осъдените на смърт идват от доста бедни семейства и затова често се обръщат към любими храни, на които са свикнали, но не са получавали, докато са в затвора – неща като пържено пиле, чийзбургери, пържени картофи и газирани безалкохолни. По същата причина други избират храни, които не биха могли да си позволят и дори никога не са опитвали, като омари или филе миньон. Що се отнася до любимите домашни ястия – често те се приготвят от служителите на затвора, но те правят всичко възможно да ги сготвят точно по описанието на затворника или дори евентуално получават конкретна рецепта от близките на осъдения.

В същия смисъл, Джонатан Уейн Ноубълс, който е на наркотици от 8-годишна възраст, живее по приемни домове, като възрастен убива две жени, докато е надрусан с един куп вещества, но в затвора той се изчиства от наркотиците, става набожен католик и не само модел за затворник, но и модел за човек. Веднъж дори се опитва да спаси живота на жена, която умира от бъбречна недостатъчност – той иска да й дари бъбрека си и успява да намери лекар, който извърши процедурата, но в крайна сметка се оказва, че двамата имат несъвместими кръвни групи и жената почива. По-късно Ноубълс се опитват да дари всичките си органи след екзекуцията, но това му желание е отказано, тъй като Тексас не позволява на осъдените на смърт да дарят органите си. Като последно хранене, той просто пожелава Евхаристията (причастието).

Не липсват и шегаджии – през 40-те години на миналия век Уилсън Де Ла Рой, осъден на смърт за убийство на човек, трябва да бъде екзекутиран чрез някаква новопостроена газова камера в Сан Куентин. На въпроса какво иска за последно хранене, той просто иска таблетки за храносмилане. На въпроса защо, Уилсън казва, че скоро ще получи газове…

 
 
Коментарите са изключени за Последното хранене – защо осъдените на смърт получават тази дребна милост

Повече информация Виж всички