Меденият месец на Мерлин Монро с 45-та американска дивизия
1 Февруари 1954 г. Корейската война отдавна е приключила. Стотици американски войници остават на пост, за да поддържат мира. Междувременно на летището в Токио каца един от най-чаканите гости – Джо Димаджио, придружаван от своята съпруга Мерлин Монро. Двамата са сключили брак само една седмица по-рано.
На летището ги чакат офицери на американската армия и майор генерал Чарлс В. Кристънбери – главен асистент на главнокомандването на далечния източен фронт. Вместо поздрав, генералът бърза да зададе един много важен въпрос:
„Бихте ли посетили Корея за няколко дни, за да забавлявате американските войници, които в момента се намират Сеул и представляват армията на ОН?“
ДиМаджио е красноречив, че няма да имат толкова време за това пътешествие, все пак са на меден месец. Въпросът обаче не е насочен към него. От самото начало армията е искала да изпрати Монро. Двамата са на меден месец, но най-популярната жена в САЩ не отказва. Двойката е малко по-различна; той е на 37 години и вече спортната му кариера е зад гърба си, Монро обаче е на върха. Вече е приключила участията си в ниско бюджетни филми и иска да вземе всеки бляскав момент, който ѝ се предлага. Макар и все още страстта да е силна, между двамата няма да има много искри и Корея е само началото на бързо пропадащия брак. Известността им е пословична, те завъртат погледи и като двойка и като индивидуални играчи.
Впечатляват навсякъде, но разликата между тях е огромна. Димаджио е сприхав и тежък характер, докато Монро лети като пеперуда и иска да развява красивите си крила навсякъде. Мнозина знаят, че като малка не е била най-обичаното дете и по тази причина сега се опитва да акумилира доброто отношение и любовта от публиката. Много скоро Джо ще започне да контролира русокоската и с това ще изгуби всички шансове да я използва като инструмент за своята слава. Разходката до Япония е подарък от съпругът, който между другото се опитва да направи услуга и на бившия си мениджър – Франк „Лефти“ О’Дойл.
Бившият колега и приятел на Джо подписва договор с японски отбор по бейзбол и един от най-големите играчи за времето си щял да направи достатъчно добра реклама, а ако е придружаван от най-желаната американка, кариерата му като треньор ще излети в космоса.
Пристигането в Япония не е особена приказка. Докато двойката разговаря, японските фенове успява да преминат барикадата, да изместят фотографите и да се втурнат към Монро, крещейки „Мон-чан“ или „Сладко малко момиче!“. Американската военна полиция успява да задържи полуделите хора, докато Димаджио и Монро се измъкнат през аварийния изход и се качат в лимузината.
Надеждата, че Джо ще бъде най-големият и желан фен за среща в Япония е охладена. Навсякъде японската публика иска парче от Монро, докато той е само бонус притурката. Вярна армия от фенове чака пред летището и не спира да скандира, докато звездата не излиза на балкона на хотела, за да им помаха. Това също не помогнало особено на бившия атлет. Бейзболът очевидно изоставал спрямо холивудската сцена.
Пресконференцията, в която Джо и Франк трябва да говорят за спорта е още един удар под пояса. Журналистите насочват вниманието си отново към съпругата, при това с интелигентни въпроси като „Вярно ли е, че спите гола?“. Актрисата не коментира и обещава на следващия ден да си купи кимоно, за да приключат всички въпроси относно визията ѝ. На следващият ден американската армия пък е организирала пътешествието до Корея. Съпругът ѝ и неговият бивш колега щели да се занимават със старта на сезона, което означавало, че ще са на стадиона.
Поканата нямало да нарани никого или поне така смятала актрисата. За нея това е онзи специален момент, когато ще благодари на всички фенове, че са заливали холивудските пощи с една единствена молба – да сложат именно нея в големите филмови заглавия. Много от войниците не са виждали Мерлин на нещо различно от снимки и най-вече онези, които се публикуват в списанието на Хю Хефнър. Самото списание пристигнало във военните бази като контрабанда, защото Playboy още не бил достъпен за корейския пазар.
Нейните снимки намират място в бараките и изместват всички останали герои на американската армия. Тя е толкова обичана, че във всеки един момент войниците са били готови да я сложат вместо флаг и отново бойният дух ще е точно толкова висок. Войната продължава и до днес, защото нито една от двете страни не желае да подпише премирие. След като САЩ се отзовава на помощ на Южна Корея, повече от 34 000 души са убити и още 169 000 са изчезнали. При пристигането на Мерлин в Корея, феновете ѝ от армията наброяват около милион.
На 8 февруари получава своята военна карта, а в болницата в Осака репетира колкото се може повече песни с военния пианист ефрейтор Ал Гуастафесте. 21-годишният музикант бил готов на всичко, за да зарадва своите бойни другари и най-вече своята колежка, защото много малко хора биха имали тази чест да бъдат в компанията на русокоската. Подготвен за всякакви капризи, Ал онемява. Той никога не е подозирал, че Монро е толкова земна и много по-късно ще сподели, че сякаш тя самата не е осъзнавала какво значение има нейното присъствие. Колкото повече репетирали, толкова повече Ал осъзнавал, че Мерлин или Норма Джийн Димаджио, както е написана във военната карта, е здраво заземена. Тя се извинявала на всяка грешка, почивала заедно с него и много често коментирали музиката, което за бедния Ал е бил един от звездните му моменти.
Когато задълженията ѝ приключвали, дамата обикаляла болничното отделение, раздавала автографи, говорила с войниците и подписвала гипсираните крайници. Един паметен момент за Ал е срещата с редник Албърт Еванс. Войникът се преобърнал с джип и поради тежката контузия на гърба е лежал по корем и погледът му бил забит в земята. Най-вероятно Еванс е подозирал, че ще чуе гласа на звездата или просто няма да я види, но красавицата се навела под болничното легло (обикновено имат изрязани понички, като масажните легла) и го поздравила усмихнато.
На 16 февруари след ваксина против холера и жълта треска, русокоската се качва на самолета заедно с Жан О’Дойл, придружавани от американския комик и развлекателен офицер Уолтър Боюлет. Вратата се отваря и Мерлин излиза с 24-каратовата си усмивка, която според мнозина е създадена, за да разтопи слънцето. Първият войник, с когото се среща е Тед Шърман. Бивш ветеран от морската пехота през ВСВ и отличен боец в Корейската война, Тед не би трябвало да се намира на летището по това време. Преди няколко дни е разбрал от друга военна база, че Мерлин Монро ще престига в Корея.
Графикът му се разминавал значително с този на звездата, затова наредил на транспортния пилот да повреди самолета и поне една вечер да останат, за да видят нимфата. Споменът от любимата песен „Диамантите са най-добрият приятел на жената“ все още е ясен за ветерена.
От Сеул, Монро пътува за лагера на първа пехотна дивизия, който се намира в планините извън столицата. Пилотът на хеликоптера прави няколко кръга над базата, а VIP гостенката не спира да маха на стотиците мъже, които се движат като омагьосани след хеликоптера. Макар и да не е в пълната си прелест, актрисата продължава да изпъква дори във военна униформа. За представлението се преоблича в прилепнала лилава коктейла рокля и както всички вече знаят, отказва да сложи бельо. На сцената изпълнява своята любима песен и всички са в екстаз.
Когато обаче обявява, че това е цялото представление – няколко песни, 17 000 армейци са готови да вдигнат бунт. Всички крещят „Още“, „Пей“, „Изпей още“ и други подобни. Мерлин изпява още няколко песни и благодари на всички. Обикновено Монро разказва как се страхувала от тълпите изтупани хора, които се редят пред сцената да я слушат, сякаш се очаква да направи невероятен номер. Пред войниците, които в онзи момент били готови да убиват за нея, тя не изпитвала страх, напротив, обичала ги.
Гостуването не минало без инциденти, дамата успява да се пореже, докато се опитва да си вземе парче торта, използвайки военен щик. Офицерите веднага вдигнали на крак лекарите от лазарета, за да се погрижат за най-ценния кадър, останалата част от войниците се постарали да съберат камерите на фотографите, а накрая командирът споделил, че такова парти никога не е имало.
На следващия ледено студен ден – температурите пречели много на Монро да излиза със своите къси вечерни рокли, но тя искала да зарадва войниците – жената е изпратена за изпълнение на 2-ра пехотна дивизия.
Легендата разказва, че 7 часа по-рано е имало войници, които в снега пазят първи ред. Ранени бойци от лазарета излизали завити в одеяла, но Мерлин продължавала да разголва себе си. Някои от пристигналите са напуснали постовете си, нарушавайки военния устав, преминали са ледените прегръдки, за да видят гостенката. Дон Лорейн разказва как изпълнителката излязла с огромно палто и започнала да пее, но в средата на песента прекъснала изпълнението и казала „Не сте дошли да гледате това.“ и я свалила.
На следващото изпълнение, Монро не можела да повярва колко хора са дошли да я гледат. Тълпата се простирала поне на километър, всички се блъскали, но предавали своя комфорт, за да видят нея. Сцената не се виждала и затова армията осигурала танк. Мечтата на всеки пехотинец била изпълнена – най-красивата жена на света стояла върху една от най-смъртоносните машини. След всяко изпълнение имало време за автографи и всеки бил подписан с „Любов и целувки, Мерлин Монро.“.
Последното изпълнение е пред 45 дивизия.
В края на вечерта, когато публиката разбира, че няма да има повече обиколки, Мерлин се обръща и праща въздушна целувка. Преди да слезе от сцената, жената взима микрофона и казва следното:
„Това е първото ми участие пред публика и най-великото преживяване. Това е най-доброто, което някога ми се е случвало. Никога няма да забравя моя меден месец с 45-та дивизия. Елате ми на гости в Сан Франциско.“. На изпращането, много репортери ще напишат, че Монро се качила на хеликоптера със сълзи в очите, благодарила на всички за гостоприемството. По-късно около 100 000 войника ще разберат, че звездата е била на гости и е направила всичко това, без да поиска нищо в замяна.
При завръщането си се случва неизбежното, Монро се разболява от бронхо пневмония. 4-те дена по вечерна рокля на ледени температури взима своето. Хилядите войници, които копнеят за завръщането у дома, обаче са по-щастливи от всякога. Гостенката пък най-накрая успява да получи онази любов, която наистина е искала да изпита – всички печелят.
Когато се връща обратно при съпруга си и му разказва, че най-вероятно никога не е чувал такива викове и аплодисменти, той отговаря, че е чувал и повече. Разбира се, това било началото на края за този брак.
