Изповедта на последния известен КГБ агент – Юри Безменов

КГБ е може би една от най-мащабните разузнавателни агенции в света и не отстъпва по нищо на други популярни организации като ЦРУ, ФБР и Мосад. Много рядко може да бъдат открити хора, които искат да вдигнат завесата и да разкрият някои от тайните на тази организация.

Дългата ръка на разузнавателната организация се разпростира в цял свят и очевидно може да действа без особени ограничения дори днес. Пресен случай и демонстрация беше случаят на Сергей и Юлия Скрипал. Макар и да липсва официална информация, обществената тайна насочва погледа именно към връзката на двете жертви и присъствието им в архивите на комитета.

През годините се появяваше различна литература и разкази на бивши агенти, чиято автентичност не можеше да бъде потвърдена, но сред търсещите слава се разкриваха и имена, които не се страхува да покажат истинското си лице и да говорят откровено за случващото се от другата страна на завесата. Един такъв човек е именно бившият агент Юри Александрович Безменов. Възможно е да не сте го чували, докато не успява да избяга в Канада под името Томас Дейвид Шуман. Животът на Безменов е изключително цветен и наситен с разнообразни преживявания, за които често говори, след като разкрива истинската си самоличност.
Как се става агент на КГБ?

Юри Безменов е роден близо до Москва в украинско семейство. Баща му е офицер на съветската армия и основните му задачи са да инспектира агентите в чужди страни като Ангола и Никарагуа. На 17-годишна възраст Юри започва да изучава чужди езици в московския университет. По това време учебното заведение е под контрола на КГБ и на централния комитет. В учебната програма на младежа се залагат и предмети като история, литература и музика, но преподавателите му наблягат особено на индийската култура. През втората учебна година неговите преподаватели го мотивират да започне да се облича като индиец и да тренира поведението на чуждата страна.

Някои професори дори подсказват каква ще бъде съдбата му, споделяйки, че мнозина след завършването стават дипломати, журналисти и евентуално – шпиони. В програмата на съветското обучение присъстват и базова военна подготовка, включваща стратегически военни игри върху картите на чужди държави, както и разпити на военнопленници.

Завършва образованието си през 1963 г. и получава работа като преводач в Индия за Съветски Рафинерни конструкции, които в този момент строят рафинерия в страната. Изкарва около две години на тази работна позиция и отново е призован да се върне обратно в страната, където получава назначение в RIA Novosti. Юри официално подлежи на обучение в класифицирания департамент „Политически публикации“.

Много скоро осъзнава, че колегите му до един са действащи офицери на КГБ. В този период от време, журналистът се занимава предимно с писането и редактирането на пропаганда. От време на време е канен да гостува на различни страни като журналистически представител на съветска медия. През 1969 г. е бързо повишен и назначен отново за прес офицер и завеждащ публични отношения в КГБ. Продължава да работи за поверената мендия, но този път издава броя в Ню Делхи. Зад цялото прикритие стои истинската поръчка – да затвърждава съветско влияние в Индия.

Същата година почти всички консулства на СССР отварят специален център за „Изследване и Контра-пропаганда“. Безменов получава тази позиция и продължава да събира информация от различни агенти в страната, както и влияе върху политическите настроения на страната с помощта на различни значими фигури. Партньорите на Безменов бързо можели да затвърдят позицията си в страната и да израстват по-бързо в йерархията. Всички противници били преследвани и заличавани. Един от най-важните съвети, които агентът споменава е, че никога не е трябвало да се занимава с настроенията на либералните леви.

Според инструкцията, същите щели да се превърнат в непокорни и кисели представители, когато разберат каква е истинската същност на съветския комунизъм. Покрай цялото разкриване на системата, Безменов бавно и сигурно започнал да се отдръпва. Осъзнавайки, че никой няма да му позволи да избяга на запад, той трябвало да помисли много сериозно за всички възможности, които предстоят. През 1970 г. се преоблича като хипи и става част от американска туристическа група. Заедно с нея успява да стигне до Атина, а след това се предава в Американското посолство и сяда на горещия стол за разпит от американското разузнаване.

Единственото му желание е да получи политическо обежище в Канада. Учи политически науки в Торонто и след това работи отново като журналист, отговорен за представянето на съветските новини в мрежата на СБС. По-късно започва да работи на свободна практика. През цялото време получава заплахи за живота си от КГБ по най-различни начини. За разлика от своите невидими колеги, които предпочитат да изчезнат от радарите, Юри е често канен, за да говори относно живота от другата страна на желязната завеса.

Паметно интервю е това с Г. Едуард Грифин от 1984 г. Журналистът няма нищо против да зададе неудобните въпроси на своя събеседник и за първи път в историята получава много адекватни отговори. Ето какво споделя, когато го питат как работи съветската пропаганда:

„Има два типа хора, с които работим. Първите винаги са съгласни да помогнат на каузата и чрез натиска на медии и политици, те получават възможност да израснат. Останалите по същите канали се заличават или злепоставят, а ако това не помогне, просто ги убиваме. Всичко това може да се покрие с помощта на революцията. В едно малко градче в Южен Виетнам за една вечер бяха екзекутирани стотица виетнамци.

Градът беше превзет от виетконгците само за два дена. Американското разузнаване не можеше да разбере как успяваме да намерим тези хора. За няколко часа можеха да бъдат открити, изведени от града и екзекутирани. Отговорът е елементарен, много преди войниците да стигнат до въпросната точка има мрежа от информатори, които набелязват целите. Това са местни хора, които знаеха кои са влиятелните фигури. Най-често получавахме информация от бръснарите и таксиметровите шофьори. Всеки симпатизант на САЩ беше екзекутиран. Същото се прилагаше от съветското консулство в Ханой и това беше моята задача в Ню Делхи.

Сред картотеката с опасни имена съм намирал дори журналисти, които бяха с топли настроения към СССР, това бяха мои приятели, с които имах добри отношения. При драстични вълнения в Индия, те щяха да бъдат първите за екзекутиране. Техните знания подписхва смъртната им присъда. Причината е, че левите идиоти, когато развенчаят успеха и мистиката на една система, бързо могат да се превърнат в най-големите врагове на системата.

По тази причина мерките за борба с тях бяха винаги кардинални. Ето защо и моите учители винаги ми казваха „Никога не се занимавай с левите, забрави за тези политически проститутки. Цели се по-високо. Опитай се да бъдеш част от по-висшото консервативно общество. Опитай се да влезеш в академичните кръгове, търси онези цинични егоисти, които могат да те погледнат в очите и да те излъжат. Това са най-добрите хора за рекрутиране, хора без морални принципи, с изявена алчност или страдащи от своята особена важност.“.

Това са хората, които КГБ искаше в своите редици. Левите служат само до момента, в който се работи върху дестабилизацията на една страна. За пример може да дам всички леви вълнения и професори, които защитават различни каузи и цели.

Те са само инструмент в процеса, когато работата им е приключена, повече не са необходими. Обикновено вярват, че когато дойде новият режим, те ще получат властта, а вместо това идва някой друг и точно това ги обижда и превръща във врагове. Така се случив Никарагуа, бившите почитатели на Ленин и Маркс бяха изпратени в затвора или екзекутирани. Политическата картина в Гренада също не беше по-различна.

Афганистан и Бангладеш също преживяха подобни трусове и винаги един марксист беше убиван от друг по-голям марксист. Много от хората, които помагаха на съветските посолства вече бяха в листа за екзекутиране. Когато разбрах всичко това, изпаднах в потрес, бях отвратен и ужасен. Притеснявах се, че по време на някой брифинг на посланика щях да стана и да кажа нещо, което да подпечата и моята смъртна присъда. Разбирах много добре, че ние сме банда убийци, която няма нищо общо с разбирането или толкова великото приятелство.

Тогава още не се опитвах да избягам, опитах се да предам съобщението на по-близките до мен, но за моя изненада, те отказваха да слушат и да повярват. Когато се опитах да кажа истината под формата на изгубени документи или анонимни писма, консервативната медия не ги публикуваше, сякаш никога не са откривали подобна информация. Реших да избягам след бангладешката революция, която беше описвана от американските кореспонденти като ислямска революция.
Техните думи бяха пълна глупост.

Революцията нямаше нищо общо с исляма или с гражданите, които се опитваха да направят революция. Няма гражданска революция, това е страничен продукт на много по-сериозна организация, зад която стоят професионалисти и експерти. В Бангладеш, лидерите на тази гражданска революция бяха тренирани и обучени в Москва. Повечето мирни организации, които също се включиха, те бяха тренирани в индийски университети, при това от различни агенти на КГБ. Някои дори пътуваха до Ташкент. Когато забелязах, че определени зони от Индия се превръщат в агресори с единствената цел – да бъде засегнат Източен Пакистан.

Тогава наблюдавах как моите студенти пътуваха от различни точки на Индия, за да стигнат до горещата точка и да участват във въпросната революция, никой не публикува нищо. Едва по-късно разбрах, че индийските тайни служби са го знаели, КГБ са знаели и още по-забавното – ЦРУ също са били запознати със стратегията. Всички са знаели, че скоро напрежението в Пакистан ще доведе до нов конфликт. Когато ме разпитваха агентите на ЦРУ и им споделих тези планове, те ми отговориха, че съм прекалил с романите за Джеймс Бонд.

Така или иначе Източен Пакистан трябваше да се превърне в гореща точка много скоро. Един от моите колеги в консулството на СССР една вечер беше прекалил с пиенето. Понеже бил мъртво пиян, решил да се облекчи в мазето. Там открил и много кашони с „документи за принтиране“ с адрес университет Дака (столицата на Източен Пакистан).

Колегата ми, пиян и любопитен, решил да види какво има в кутиите. Вместо документи, той открива огромно количество калашници. Когато знаех, че много скоро се подготвя преврат в тази страна, аз вече бях готов да се махна и да избягам. Аз обичах Индия, говорех езика и не исках повече да подпомагам разрушаването на тази прекрасна страна. Никой не очакваше аз да избягам. Къде щях да отида?

Да карам такси в Ню Йорк, да се превърна във враг на съветските медии? Аз бях много добре платен експерт, който живееше на най-високо ниво в Индия. Единственият ми полезен ход, ако не исках да ме върнат на КГБ или да застрелят мен и жена ми, която дори не подозираше с какво се занимавам, беше да изчезна.“

Цялото интервю на Юри Безменов е публикувано под този текст, но искаме да обърнем внимание на още един специален феномен. Един от въпросите към събеседника е: какво точно представлява идеологическата подривна дейност? И отговорът е точно толкова красноречив, колкото предполагате:

„Това е отворен легитимен процес. Това е нещо, което може да видите със собствените си очи. Американците просто трябва да извадят бананите от ушите си и да започнат да наблюдават. Това не е мистерия, няма нищо общо с шпионажа. Разбирам, че много холивудски продуценти се прехласват по шпионите, защото са по-романтични и най-вероятно продават повече дезедоранти с реклами, но реалността е, че основната дейност на КГБ не е свързана с разузнаването изобщо.

Според мен и други мои колеги, които във времето успяха да избягат, КГБ отделя едва 15% от времето, парите и човешките ресурси за разузнаване. Останалите 85% се инвестират в такава подривна дейност или активна дейност. В общи линии това е опит да се смени перспективата на реалността до такава степен, че дори и при наличието на толкова много информация, никой да не може да стигне до адекватно заключение в интересите на самозащита на себе си, семейството си, обществото си и държавата си. Това е един огромен процес за промиване на мозъци и работи много бавно и методично.

Разделя се на няколко базови стъпки. Първата фаза е деморализация и отнема между 15 и 20 години. Периодът е толкова дълъг, защото това е необходимото време за изучаването на едно поколение. Следващата фаза е да започнем да представяме чуждата идеология. Това става благодарение на нежните ръце на предишните три поколения. Това разбира се става без съпротивата на външни и вътрешни сили.

Резултатът е забавен. Онези, които изпаднаха от училищата и никога не завършиха през 60-те години, днес заемат ръководни постове и имат политическо влияние. Те вече са заземени и не може да бъдат премахнати. Те вече са подготвени да реагират по определен начин в определена ситуация. Дори и да ги изправите пред неуспорими доказателства, те няма да повярват. Тогава вече можем да кажем, че процесът на деморализация е завършен и необратим. За да премахнете вече деморализираните, трябва да се запасите с търпение и още 15-20 години за обучаването на ново поколение. Тогава може да имате хора със самозъзнание, които биха работили в полза на обществото и страната си.“

Безменов умира през 1993 г. и официалната версия е сърдечен удар.