Защо никой не познаваше истинския Марлон Брандо
Някои имена в киното са обречени да блестят ярко и високо, да се смятат за световен пример и завинаги да останат в категорията „Недостижими“ за всички останали. Сред тези крале можем да срещнем имената на Чарли Чаплин, Пол Нюман и разбира се – Марлон Брандо. Последният получава още една впечатляваща титла – 4-то място на всички времена за най-заслужилите мъжки звезди в киното. В апогея си Марлон е истински виртуоз, камерата го обича, жените умират за него, впрочем много женски стаи навсякъде по света са разкрасени с негови плакати.
А той самият знаел, че след като звездата му изгрява в киното, всички врати са отворени. Създаденият образ на звезда, плейбой и най-желан мъж в историята е само част от малките радости в живота. И докато всички почитат Марлон, един човек е готов да разбие митовете, да събори крепостта му и да вдигне завесата на мистерията. Труман Гарсия Капоти е журналист, който до този момент се е срещал с редица известни личности. Творбите му са признати за световноизвестни класики, но нещо любимо за него е да разбива митовете за Холивуд и всяко провъзгласено величие.
Ако има един човек, който някога е зашлевил звучен и отекващ шамар във времето, това е г-н Капоти, а бузата е собственост на г-н Брандо. Интервюто му е публикувано в изданието The New Yorker и когато излиза броят, редица дами са установили, че е много трудно да преглътнат сутрешното горчиво кафе. Защо? Разберете в следващите редове. Срещата се случва в Япония на 2 ноември 1957 г. Вечерта след снимките на филма, Капоте влиза в хотела, опитва се да игнорира изчервените японски фенки, които дебнат появата на звездата във флаето.
Капоте обаче няма намерение да чака, той има уговорена среща и особена мисия – да улови ритъма на Брандо. Самият актьор е ангажиран с проекта на Уилям Гьотц и екранизацията на „Сайонара“. За разлика от всички, които се стремят да припаднат по величието, Капоте решава да закъснее с около 20 минути за вечерята. Часът е 7 и 20 вечерта. Между купищата подаръци, които получава от фенки, Брандо е прекарал деня си в репитиране на ролята. За прекараният месец в Япония, актьорът се отличава значително от своите колеги. Неговите луди дни сякаш са отминали.
След всяка сцена Брандо се дистанцира, търсейки своите истини във философията, преглеждайки своите записки. След работните задачи обикновено се връща в хотела, отказва да бъде част от голямото семейство на снимачната площадка, засилвайки още повече любопитството на своите колеги. Мнозина се докосват до таланта му в работна обстановка, но човекът зад името остава мистерия, дори Джошуа Логан (режисьорът) ще каже, че не го познава след няколко месеца работа.
Не е ясно кой избира часа за срещата, но Капоте намира звездата в перфектното състояние – изморен и подсилен с няколко чаши водка. През последните месеци се борил с килограмите за ролята си, но след като японската кухня била твърде непозната, предпочитал да се храни със западна храна, което автоматично върнало и удвоило резултата на кантара. Точно в тази слабост, журналистът успява да се доближи достатъчно близо като ловец, който всеки момент ще отстреля жертвата си. В следващите минути, Брандон започва да разказва как е прекарал последните си 8-9 години. Разказва за една въртележка, за страха да бъде погълнат от вълните на славата си.
Страхът, че критиците ще го заровят точно толкова бързо, колкото са го извисили. Описва се като чувствителен и затворен човек. Притеснява се, че точно тези чувства ще го унищожат и наранят повече, отколкото трябва. Точно тук дошла и философията – онова прекрасно лекарство, което дава някакъв покой на душата. Капоте отбелязва, че актьорът често предпочита да води монолози, да слуша собствения си глас, пропуска някои въпроси и за сметка на тях предлага собственото си обяснение за живота.
По-късно Труман ще си спомни, че е чувал тези думи преди близо 10 години, когато Брандо изгрява. И тогава разказва за обладаните от него почитатели, онези с нуждата да го слушат. С тази изповед журналистът подчертава истината – никой не е успял да разпознае кой точно е Марлон Брандо. До този момент липсва човешко същество, което може да пробие оградата. Само времето оставя своя белег. Актьорът вече е различен, изморен, челото му става малко по-голямо, оттеглящата се коса се дърпа назад и оредява, лицето му сякаш е различно. Работата и банковата му сметка са един от елементите в това уравнение.
Очите, никога не лъжели и много често Марлон ги прикривал с тъмни очила. По време на интервюто, очилата ще липсват и Капоте ще забележи това. Ще разкаже на читателя, че онази чувствителност, онази толкова обичана слабост е изгубена. Тя е заменена със съжаление и мнозина споделят точно това. Онези будни, живи и приветстващи очи са изгнаснали. Колегите му възнасят този факт до далеч по-съвършеното нивото на актьор, който успява да разбере живота и вече да съжалява всички. А истината е, че може би се опитва да получи същото съжаление, което дава.
Ако бъде попитан за избора между театър и кино, Брандо веднага ще отговори, че предпочита театъра, макар и в последните 10 години да е зает с кино, особено след като чековете са далеч по-приятни за получаване пред скромния хонорар на театъра. Нещо повече, той вече не смята да се снима в чужди филми, възнамерява да продуцира, пише и създава, както и да изпълнява главната роля на своите творби. Точно това изказване кара Труман да се замисли – Чарли Чаплин се справя с тази мисия, но други се огъват под далеч по-леките предизвикателства.
Редица звезди правят точно тази грешка, преценявайки, че могат да надскочат качествата си. Когато Брандо се опитва да пренапише скрипта, след благословията на неговите колеги, „Сайонара“ става съвсем различен филм и съответно не минава одобрението. Впрочем Логан не разбира, че по време на снимките има доста подигравки. В знак на бойкот или просто като вик за помощ, Марлон решава да изиграе всичко грешно и въпреки това получава благословия и ръкопляскания. Едва в края на снимките в Япония ще стане ясно, че Логан никога не е поставял и пробвал Брандо за драматичните роли. За самият него, предизвикателството предстои на калифорнийската снимачна площадка, когато екипът ще напусне Япония. И не трябва да забравяме, че това не е историята на човек, който някога е искал да се отдаде на изкуството, нито на човека, който иска да приеме съдбата на клоуна и чрез жестоките шеги да разказва истината.
Брандо е странна птица, която по една или друга причина се задържа в киното. Преди да стигне своя захарен период, както ще напише Капоти, той е непознат за света. Не успява да завърши гимназия, идва от бедните селски райони в големия град. Обитава малко апартаментче в Ню Йорк и го приема за крепост. Всяка победа се отнася зад четирите стени и всеки провал се преживява тежко. Понякога лудостта взима връх и го изпраща в една друга вселена .
Случвало се е да замеря минувачите по улицата с торбички вода от покрива на своя блок. Случвало се е да изчезва с дни. Според Капоти, Брандо никога не е имал приятели. Обкръжението се дели на хора, които го обожават и искат да бъдат до него и на хора, които просто го мразят и са смъртни врагове. Малцината са му приятели. Дори с жените в своя живот, предпочита да заложи на така наречените „секретарки“. Колежките му изобщо не попадат в полезрението. Марлон просто не обича конкуренцията и не си позволява да бъде засенчен от красива жена до себе си, още повече от Холивуд.
За Капоти, Брандо е просто един от многото пътници на една красива и лъскава индустрия. Той самият не знае накъде отива, но понеже отказва да чуе отговора, неговият защитен механизъм е да се обгражда с плоски души около себе си. Сякаш предпочита да се капсулова, да остане мистерия и да не позволи по-сериозни анализи. Зад завесата, това е един самопоглъщащ се фукльо, изпадащ в екстаз всеки път, когато получи вниманието на други и същевременно жесток към всички, които искат да бъдат най-близо до него. Проблемът му е, че никога не се е докосвал на изкуството, а след 10 години заявява, че ще създаде ново и по-добро такова. Сякаш това е една марионетка, която без роля остава ненужна на публиката.
