Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната. В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.