Тежестта на короната: Борис III – Царят Обединител
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Вече 15 години на 27 януари се чества международния възпоменателен ден на жертвите на Холокост. На тази дата през 1945 г. войници от Червената армия влизат в Аушвиц и освобождават неговите затворници. Всичко започва през 1941 г., когато е пусната в ход „унищожителната война“ или т.нар. „финално решение“. С него се отключва масово избиване на евреите в Германия, в съюзническите държави и в новите окупирани територии. В началото на този системен геноцид, САЩ и Великобритания са в неведение и дори, когато започват да се появяват доказателства за варварските убийства, ги подлагат на съмнение.
След влизането в Аушвиц войските разбират, че целият ужас е бил истина. Статистическите измерения на тази трагедия са между 5 и 6 млн. души, а моралните и емоционалните са неизброими. Невинни деца, жени, старци и мъже издъхват покосени от куршуми или отровени с газ. Единственият им грях е, че са евреи. Историята никога вече няма да е същата. Въпреки тези зловещи цифри, в нейния ход се срещат хора, чиито ценности не им позволяват да станат част от екзекуторите в този геноцид.
Годината е 1943, мястото България. Един мъж заплашва да легне под колелата на влака, ако бъдат изпратени за депортация евреите от града му. Друг внася писмо в Народното събрание, подписано от видни политици и интелектуалци, в което настоява евреите да не бъдат изпращани в концлагери. Трети, носи тежката корона и трябва да вземе едно изключително важно и сложно решение. В световната история рядко се признават положителните български приноси и дори, когато това се прави, не липсват известни условности.
Наистина, евреите от Гърция, Сърбия и Македония, т.нар. „нови земи“, са били депортирани. България обаче е единствената държава съюзник на Хитлер, която се противопоставя на „окончателното решение“. Българският монарх, част от политическия елит, обществото и Църквата се застъпват за евреите от пределите на държавата. В Талмуда има стих, който гласи „Този, който спаси един единствен живот, спасява целия свят“. В България са спасени около 50 000 евреи. Човекът, който застава очи в очи с Фюрера в неговата щаб-квартира и твърдо отказва да депортира евреите си е цар Борис III.
Българският владетел се ражда в един студен зимен ден, на 30 януари 1894 г. Часът е 5 и 18 минути сутринта, а родителите обявяват благата вест за раждането на престолонаследника със 101 оръдейни изстрела. Той е първородното дете на Фердинанд I Сакскобургготски и италианската принцеса Мария Луиза Бурбон-Пармска. Впоследствие двамата имат още 3 деца: Кирил, Евдокия и Надежда. Политическата ситуация по време на раждането му е сложна. По това време България е още Княжество и ще минат повече от 10 години преди тя да обяви своята независимост.
Първият деликатен въпрос, пред който се изправят родителите е за вероизповеданието на Борис. И двамата са католици. Бащата на княгиня Мария Луиза изрично е изискал при уреждането на брака, бъдещите деца да бъдат католици. Съвсем естествено Борис е покръстен във вярата на родителите си. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник става папа Лъв XIII. За да спечели както поданиците си, така и одобрението на Русия, Фердинанд решава да покръсти наново сина си, този път в православната вяра. Това става, когато Борис е на 2 години, а негов източноправославен кръстник става император Николай II. Княгиня Мария Луиза приема тежко повторното кръщение на сина си.
Детството на Борис не е безоблачно. Според запазени сведения, баща му има тираничен характер и не показва привързаност към децата си. Страстите на княза са орнитологията и ботаниката. Майка му е с крехка натура, но за съжаление Борис не се радва дълго на нейните грижи и любов. Тя издъхва млада, малко след четвъртото си раждане, когато българският престолонаследник е едва на 5 години. Децата израстват сплотени и много близки в двореца „Врана“ и в „Евксиноград“. Едно от любимите им забавления е миниатюрното влакче, построено в двореца край София. Благодарение на престоя си в двореца край Варна, Борис усвоява тънкостите на мореплаването и става опитен моряк.
Още от малък престолонаследникът се проявява като чувствителен и интелигентен младеж. В семейството на галено му казват „Бо“. Макар и дистанциран, баща му винаги се интересува от здравето и образованието на сина си. Царските деца са обучавани в двореца. За целта са отделени две класни стаи. Техен възпитател е бъдещия генерал Никола Куртоклиев, който впоследствие става адютант на Борис. Освен той на престолонаследникът преподават швейцарски възпитател и учители от Първа софийска мъжка гимназия. Освен задължителните предмети, Борис усвоява на едно високо ниво френски и немски език, а в по-малка степен – английски и италиански. Той не проявява афинитет към спорта, но се увлича по ботаниката, зоологията и железопътното дело.
На 18 години Борис става капитан и началник на рота в 6-ти полк. Когато през 1912 г. избухва Балканската война (1912-1913) престолонаследникът е офицер за свръзка при началник-щаба на армията. Първата световна война (1914-1918) заварва Борис отново на фронта. Той прекъсва обучението си във Военната академия и е назначен за офицер при главнокомандващия на армията. Поради доказани качества, през 1916 г. той е произведен в чин майор.
Цар Борис III е единственият човек на тази снимка, който не поздравява с типичния нацистки поздрав.
Тези войни остават в българската история като първа и втора национална катастрофа и предопределят съдбата на Фердинанд I като държавен глава. На 3 октомври 1918 г. той абдикира в полза на сина си, който се възкачва на престола като цар Борис III. Младият владетел е едва на 24 години. Положението на България никак не е розово. Страната е дипломатически изолирана, националното обединение остава само блян, а икономическото и социалното положение са повече от тежки. Стъпките, които предприема монарха през следващите години води до две коренно различни оценки за неговото управление.
Според тези, които му симпатизират, той е „народен“ цар, който поучавайки се от грешките на баща си, гледа да е близо до народа си. Благодарение на своя чар и ерудиция той си спечелва одобрението и симпатиите на европейските политици и владетели. Критиците на управлението му виждат един колеблив владетел, който мени мнението си, според посоката, в която задуха политическия вятър. Той подписва смъртни присъди, управлява авторитарно и се влияе от мистиката и ясновидството. За последното един от доводите им е присъствието на ясновидеца Любомир Лулчев в личния съвет на царя.
Личността на Борис III наистина повдига въпросителни. Там обаче, където критиците виждат нерешителност, стои един политически прагматизъм. В началото на своето управление той стои на заден план. Една от основните причини е негативизмът към монархията, натрупан по времето на баща му. Умението му да общува и да лавира между отделните политически фракции си проличава ясно по време на деветоюнския преврат през 1923 г. Преди това събитие, Борис III едновременно уверява Стамболийски, че има подкрепата му и същевременно подписва указа за сформиране на правителство на превратаджиите.
Основната цел на монарха е да запази неутралитет в този кризисен период, без значение кой ще излезе победител в политическата борба. По думите на писателя и журналист Стефан Груев: „Той правеше впечатление на човек, който е бил принуден насила да научи правилата на играта“. През 20-те години е видно отрицателното отношение на Борис III към комунистическото движение в страната. Той вярва, че от комунистите не могат да се очакват компромиси и има известна роля в репресиите срещу ляво настроените дейци.
Отговорът им е покушението срещу него при прохода Арабаконак (1925). Царят успява да се спаси, но неговите спътници нямат този късмет. Случайността се намесва и втори път в полза на Борис III. По време на последвалия атентат от страна на комунистите в църквата „Св. Неделя“, монархът не е дори ранен. Той закъснява, тъй като преди това отива на погребението на ловеца, който му спасява живота при прохода Арабаконак.
В началото на 30-те години в Асизи Борис III сключва брак с дъщерята на италианския крал Виктор Еманиул III – Джована. След съюза тя приема името Йоанна, в чест на св. Иван Рилски. През 1933 г. се ражда дъщеря им – Мария Луиза, а през 1937 г. бъдещият престолонаследник – Симеон. Борис сам избира името му като го кръщава на най-великия цар в българската история. И двете деца са кръстени в православната вяра.
По време на преврата от 19 май 1934 г. монархът отново успява да прикрие истинските си симпатии и цели. След осеммесечното управление на превратажиите настъпва т.нар. период на „безпартиен режим“. Така именно в средата на 30-те години Борис III започва да играе ключова роля в управлението. и постепенно утвърждава своеобразен авторитарен режим. През 1938 г. за първи път е дадено правото на жените да гласуват, а до 1939 г. икономическото състояние на страната видимо се подобрява.
Когато избухва Втората световна война (1939-1945), пред Борис III стои дилемата дали да присъедини България към някоя от страните и към коя конкретно. Първоначално той отказва да присъедини България към Тристранния пакт, но същевременно поддържа кореспонденция с Хитлер, оставяйки си вратичка. В резултат на лавирането му на международната сцена през 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, съгласно която на страната е върната Южна Добруджа,, а Борис е наречен Обединител.
На следващата година за първи път на корицата на американското списание „Тайм“ се появява не кой да е, а самият Борис III. Това е първият и единствен към момента случай, в който български държавник се появява на корицата на това реномирано издание. Когато се разгърнат страниците, вътре има снимка на Борис, който е усмихнат и казва: „Аз съм единственият неутрален“, самите журналисти го определят като „човек на мира“. Докато както казва царят политическите кръгове и дори съпругата му имат своите симпатии, това, към което той се стреми е „България за българите“.
Няколко месеца по-късно Борис III присъединява България към Тристранния пакт. Реално той няма голям избор. Германците са на нашата граница и могат да минат или като съюзници, или като врагове. Когато Гърция и Югославия са окупирани от Вермахта, България получава правото да администрира земите, където преобладават етническите българи. През следващите години, българското правителство и царят са притискани по два въпроса – да бъдат изпратени войници на Източния фронт и да бъдат депортирани евреите. Борис III е свидетел на ужасите на войната по време на участието си в Балканските войни и в Голямата война, поради което използва всякакви средства, за да не допусне изпращането на български войски на фронта. По време на лична среща с Хитлер, Борис III отстоява същите позиции. Според сведения, когато излиза от този напрегнат разговор, монархът казва: „Спасих ви, даже аз да заплатя за това.“
За съжаление, думите му се оказват пророчески. На 28 август 1943 г., малко след завръщането си от Германия, Борис ІІІ умира при неизяснени обстоятелства. Съществува три версии за смъртта му. Официалната версия е инфаркт, който може да е причинен вследствие на нервите, отговорностите и напрегнатите преговори с Фюрера, а медицинското му отключване да е било по време на полета наобратно. Втората версия, която има особена популярност е, че поради действията му германците са го считали за неудобен и са се погрижили вече да не стои на пътя им.
Смята се, че са използвали бавно действаща отрова, същата, която през 1941 г. погубва гръцкия диктатор генерал Йоанис Метаксас. Един от фактите, който навежда на тази версия е, че в аутопсията участват двама германски лекари, които може да са потулили доказателствата. Третата версия е, че в смъртта на Борис III пръст има Съветският съюз. Тя е полугласно споделяна от неговите наследници.
Факт е, че българският монарх напуска този свят ненавършил 50 години. На поклонението му в църквата „Св. Александър Невски“ се стичат повече от 350 000 българи. Народът скърби за своя цар. Погребан е в Рилския манастир. Неговата смърт не слага край на конфликта му с комунистите. След превратът от 9 септември, тленните му останки са ексхумирани, а тялото му е осквернено, след което е препогребано в параклис в двореца „Враня“. През 1949 г. мястото е взривено и сравнено със земята. Единственото, което оцелява е сърцето му, което е намерено по-късно и през 1993 г. отново е положено в Рилския манастир.
Макар управлението му да буди известни критики, Борис III е един от най-обичаните владетели в българската история. Лавирането му в сложната политическа обстановка в началото на Втората световна война го прави световна личност, според списание „Тайм“, а приносът му за спасяването на българските евреи му носи посмъртно наградата „морален държавник“. През 1943 г. в обръщение към народа, Борис III казва: „Докато съм цар, българска майка няма да върже черна забрадка заради загинал във война син или съпруг“ и остава верен на думите си.
